Мая Вуковска
Гърлото на зимата (20)

Къщата, която Лондон беше наел за уикенда, беше стара, строена някъде през 1820 и някоя година, но солидна — каменна основа, и нагоре — гредоред. Стаите бяха реновирани от собствениците, така че да отговарят на елементарните нужди на капризните туристи. Нищо луксозно. Както се казва — just the basics: подове с дъбов паркет, доста захабен на места, масивни гардероби и скринове за дрехи — също стари, но лакирани до блясък, настолни лампи, имитиращи газеници, за да се завърши атмосферата на авентичност и бродещи духове, облечени в бели ленени нощници. Откъм избата се носеше хладен дъх на мухъл, влага и вино — точно както би трябвало да мирише една изба.

Отсреща имаше кръчма, а пред кръчмата клечаха дебели и мудни котки.

— Ура! — извика Зина. — Като се напием довечера, няма да има опасност, че ще ни сгази кола или ще паднем в канавка, докато се прибираме от кръчмата.

Зина е висока и слаба, с тънки като на момиченце крака и кокалести колена, тялото и лицето й са покрити с бенки, върху някои от които залепя парче лейкопласт, когато слънцето особено силно припича. Очите й са рибешки, а цялата й поза, движенията й и тембърът на гласа й предполагат перверзната й сексуална същност. Докато си качваме багажите, се приближавам откъм гърба й и прошепвам в лявото й ухо:

— Чудя се каква ли си в леглото.

Чисто приятелски въпрос. Професионален по-точно. Не я харесвам.

— Жестока съм, приятелче. Нося ботуши с шпори и бич в ръката, — отвърща тя, без да ме поглежда, небрежно някак си, през рамо, все едно ми казва колко е часът. Ах тази Зина!

Микка ми прави жест да кача чантата й в стаята. Тя си е резервирала стая само за себе си. С легло кинг сайз. Щяла да плати двойно, само за да не се налага да дели стаята. Изваждам покорно сака й Burberry от багажника на денисовата кола и го понасям нагоре към втория етаж. Тя ме следва, но трудно, понеже стълбите са твърде тесни и твърде стръмни. Качва само по едно стъпало с десния крак и постоянно мърмори, че не е трябвало изобщо да се съгласява да я доведем в тая забутана провинция.

Работата е там, че въпреки противния си характер тази Микка е най-забавният човек, който съм срещал от години. Когато е в настроение, е толкова духовита, че се усещам как, смеейки се на историите и начина, по който имитира известни и неизвестни хора, безпокойството ми изчезва и все едно отново съм на 12, седим с приятелчетата в двора на старата ни къща и си разказваме разни смешни неща. Изобщо харесвам Микка. Но и страшно ме дразни. В движенията на тази жена се долавя природна надменност, непреклонност и високомерие; плашещо е да си в полезрението й, когато си е обула презрителните гащи върху отрязания крак!

Въздухът е чист и сладък на вкус и докато ги вдишвам с пълни гърди, изведнъж страшно ми се припива скоч. Макар че не съм голям почитател на малцовите напитки. Решавам обаче да си наложа да изчакам до вечерта, за когато сме резервирали маса в кръчмата отсреща. Дотогава се занимаваме с настолни игри, бридж най-вече. Хлапета на летен лагер. И за да не прилича съвсем на летен лагер, Зина предлага да залагаме. Аз казвам, заеби ако залагаме, ще почнем да губим — при мен го има тоя тънък психологически момент. „Тогава, казва Бо, загубилият отбор да купи на победителите бутилка отлежало уиски.“

Ето пак!

Ставам, отивам в малката лятна кухня на гърба на къщата и вземам от шкафа с напитките първата бутилка, която напипвам. Без етикет е, затова махам тапата и помирисвам изпаренията от гърлото. Не става — твърде сладникаво, чак ми догадява, някакъв тъмночервен на вид ликьор е. Запалвам лампата и оглеждам по-добре асортимента. Не мога да не се оцъкля — за собственици на бед-енд-брекфаст хотелче в забутано планинско село тези тук разбират не само от гоблени и селски туризъм. Колекцията им е впечатляваща — бърбъните са Old Forester, Russel’s Reserve и Baker’s, скочовете — Glenlivet, Macallan, Cutty Sark, има и бутилка ръжено — Wild Turkey Eye, но аз хващам за шията с твърда, узурпаторска ръка ирландеца Джон Пауър и синове и със спокойна стъпка се връщам при другите, в салона с дървената ламперия по стените.

— Ей, братче, на лов ли си ходил? — подсвирва Лондон като вижда, че слагам бутилката пред себе си преди да почна да раздавам картите.

— Хич и не си помисляйте даже! Тази хубавица е за мен. Оттатък има още такива…

Никой друг обаче не смее да краде от собствениците. Играя в двойка със Стан, който през цялото време държи цигарата си с префърцунено килната под ъгъл китка и всеки път издиша дима на тънка струйка като театрално повдига брадичка. Въпреки педалските си маниери обаче „Жребеца“ го бива. От първите 8 игри вземаме 2 с 6+7 ръце. Пени и Лондон са изток и запад. Госпожа Уилсън танцува около столовете ни, развяла поли и съвсееееем леко надрусана с хапчета (казва, че пие „различни по цвят бонбонки за различни болежки, предимно душевни такива“), докато бъдещият й бивш съпруг седи намусено в ъгъла и прелиства без какъвто и да е видим интерес списание „Лов и риболов“ от 2007-а. Денис и Мари-Ан играят табла на малката маса в противоположния ъгъл. Микка я няма. Докато прекосявах десетината метра между лятната кухня и салона механа, случайно вдигнах поглед и я видях да седи на терасата, загърната в одеяло, и да пише нещо на лаптопа си, смръщила вежди. Махвам й с ръка за поздрав, но тя не ме вижда. Пък може и да ме е видяла, но просто да не е искала да ми отговори на поздрава.

При новото раздаване адски ми върви. Отпивам голям гълток направо от бутилката. Имам четири оньора от купата, която е коз. Надушвам, че за пореден път ще триумфираме над аматьорите Лондон и Пени.

Така и става. Стан доволно потрива ръце, понеже предчувства как ще пие хубаво уиски в стъклена чаша на балкона на скъпото си жилище в столицата. Въпреки загубата Пени се хили, а Лондон е малко кисел, но иначе се държи на положение — нали е колежанче с добри маниери и не би му отивало да се сърди заради загуба на бридж. Междувременно е станало време да ходим в кръчмата, понеже резервацията ни е от 9. Не се чувствам гладен, но мога да пия още.

Три часа по-късно вече сме на черешата. Всички без Денис са пияни. Дори Микка. Дойде на вечеря с много неподходящи не само за самото заведение дрехи, но и за цялото пътуване по принцип — кашмирено пуловерче Prada, кожено якенце Gucci, такива неща… А в кръчмата се пушеше долнопробен тютюн и се лееше пот от всяка мъжка пора. Храната обаче беше добра. И много мазна. Когато сложиха пред Лондон и мен поднос със свински ребърца, Микка сбърчи нос с отвращение и каза, че след като погълнем това, ще трябва да ни направят троен байпас. Мари-Ан пък заяви, че може да готви така за Денис, „ако поискам“. „Добре“, отвърна Денис.

От тъпата музика ме заболява главата. Цигулки, тъпани и банджо. Нещо средно между АББА и кънтри. Трябва наистина да обръщам чашките една след друга, за да престана да я чувам. Когато обаче вече съм достатъчно къркан, разбирам, че съм станал и танцувам с някакви местни повлекани, облечени безвкусно и с толкова боички по лицето, колкото са били използвани за изрисуването на Сикстинската капела. Спътничките ми пък се гъзят в другия край на импровизирания дансинг пред трима-четирима селски ергени — мургави и зализани като от евтино италианско порно. Дори Микка! Всъщност тя ми се струва най-зле — през мъглата на алкохолното опиянение я виждам как е хванала за задника не друг, а кметския син. А той не прави опити да се освободи от хватката й, понеже — хей, това си е момиче от града, при това има руса коса и ухае приятно! Към два след полунощ плащаме сметката и на зигзаг пресичаме павираната улица, за да се приберем. Мари-Ан маха с ръце и заявява, че не смята да си ляга все още, искала да живее на пълни обороти, докато е млада и необвързана със съпруг и деца (Денис прави физиономия, казва „Лека нощ“ и се качва в стаята им). Мари-Ан извиква след него:

— Сладки сънища, бебчо! — и залита напред, но навреме успява да се подпре на масата, за да не падне позорно върху кучето на собствениците, което най-невинно се е изтегнало на захабеното зелено килимче на пода. Пени е също толкова пияна, но предвидливо ме е сграбчила за лакътя, за да пази равновесие.

На пияна глава играем карти около 40 минути, но към 3 и половина на Мари-Ан й писва и предлага да си пуснем музика. Останали сме само тримата — аз, тя и Пени. И кесийката с трева, която вадя от вътрешния джоб на връхната си дреха и я хвърлям върху масата. Напушваме се като прасета и се хилим като побъркани; забравили сме всичките данни от личните си карти, но затова пък обичаме всички хора и си мечтаем за световен мир. Но аз не съм забравил, че обичам главата ми да се изпразни от съдържание и да се напълни с метални стружки. Колкото повече — толкова по-добре. Искам да работя като металолеяр. Искам да бачкам до изнемога, като куче. И вечер, когато се прибирам, да съм изгърбен от умора и от болки в цялото тяло. Много ли искам, мамка му! С треперещи, несигурни пръсти прикачвам мобилния си телефон към тонколонките на примитивната уредба на хазяите (Hitachi от зората на 20-ти век) и пускам Napalm Death. Момичетата започват да пищят и да скачат върху столовете, което е яко, понеже вцепененото ми съзнание започва да ми предава филми от паметни рокконцерти, на които съм бил като много млад, а също и от такива, на които не съм бил, което е малко шизофренично и страшничко, но пък нали така действат наркотиците! Някъде към края на записа на You Suffer, на прага се появява източена, призрачна фигура. Не загрявам веднага дали е ангел или просто нещо, което съм сънувал в предишния си живот. После разпознавам гласа на Микка, който успява да надвика този на Барни Грийнуей:

— Шибаняци, знаете ли КОЛКО Е ЧАСЪТ?

Брей, успява да говори културно дори в този час на денонощието!

Пени ляга на масата и покрива главата си с ръце, сякаш за да се предпази от гнева й. Мари-Ан се запрепъва към уредбата, за да я намали (дистанционно няма!). Микка продължава да крещи и ръкомаха, но аз вече не я чувам, понеже съм се вторачил в изложения й на показ изкуствен крак; Микка носи синя памучна пижамка от две части, долнището е от къси панталонки. Трансфеморалната й протеза е бяла и сияе с фосфорен блясък. Изработена е от въглеродно влакно, което е с много висок модул на еластичност, почти като този на стоманата, само че е четири пъти по-лек от нея. Шибаният крак сигурно струва стотици евро!

Вратата се трясва и когато отново усещам главата си, макар и натежала като торба с мокър пясък, разбирам, че Микка си е тръгнала и е треснала вратата след себе си.

На другата сутрин никой не си прави труда да ме събуди преди 11, а когато най-после отварям очи и уши, установявам, че къщата е празна. Слизам към кухнята по външното стълбище и треперя от студ, понеже съм само по долни гащи. Хазяйката изниква пред мен, тъкмо когато съм бръкнал в тях, за да си почеша задника. Искам да кажа „Добро утро“, но от гърлото ми излиза само „Грххххх“. Тя сякаш разбира всичко, целия ми живот, потупва ме по рамото с разбиране и казва с тих, напевен глас:

— Другите закусиха и тръгнаха на поход в планината. Казаха, че ще те чакат при гроба на Света Патра.

— Коя???

— Светицата — пазителка на това място. Гробът й е там — тя вдига показалец нагоре и аз неволно вдигам поглед, сякаш очаквам да видя на тавана врата, водеща към гробницата на Света Петра.

— Аха.

— Искаш ли пържени филии? — усмивката й става още по-широка. Опитвам се да й се усмихна в отговор, но опитът ми е жалък, понеже не чувствам мускулите на лицето си.

— Аха.

— Чудесно. Ще ти сервирам в кухнята. Ти върви да се приготвиш. Навън е чуден ден.