Мая Вуковска
Гърлото на зимата (31)

Вторник. Влизам в офиса със слушалките на mp3-плейъра на ушите. Докато прехвърлям пощата, питам Бо дали има готово кафе. Понеже не получавам отговор, вдигам поглед и тогава виждам, че не е сам. Четирима надути пуяци с костюми и куфарчета. Единият е джудже, другите трима са грозни. От сто километра се вижда, че са събирачи на данъци. Или данъчни. А може двама да са инкасатори, другите двама — данъчни. Ако са тук, за да ни бият, с Бо лесно ще се справим.

— Тези господа те чакат, за да поговорят с теб… Мике — Бо натъртва върху името ми с гробовен глас и моментално разбирам, че началото на новата епоха на мир и щастие отново се отлага.

Бо застава до мен и ми просъсква в ухото:

— Тъпо, тъпо копеле, откога подменяш документи и криеш данъци? Сега заради тебе и двамата заминаваме. Пак ще лежа в затвора, мамка ти!

В общи линии тъпаците ме уведомяват, че срещу мен е образувано наказателно следствено дело за укриване на данъци в особено големи размери и ако проверките докажат, че съм данъчен престъпник, ме очаква между 2 и 8 години затвор. Казаха още, че разполагат с копия от договори с външни фирми и платежни от счетоводството им, които показват, че са ни изплащани големи суми за поръчки, които обаче никога не са били посочени в данъчните декларации.

Мислех, че добре съм си покрил следите. Мислех, че достатъчно дълго и достатъчно добре ще мога да водя двойното счетоводство, като дори Бо с неговия престъпен нюх няма да може да надуши нищо гнило. Мислех, че само така ще мога да се измъкна от финансовата каша от последните две години… Явно прекалено много съм мислил.

— Ще се обадя на адвоката си, — казвам и ставам да си налея вода.

— Ти нямаш адвокат, Мике! — ето ти го пак Бо — жлъчният му гневен тон ме вбесява. Ние партньори ли сме или лукови глави!? Така ли ми се отблагодарява кучият му син задето го измъкнах от панделата — като ми отхапва главата в присъствието на тия костюмирани лешояди и ме прави да изглеждам още по-закъсал, отколкото съм всъщност.

— Момент малко, аз не подлежа ли на данъчната амнистия, която гласуваха в Парламента? Няма ли да бъда свободен от наказателно преследване, ако се съглася да изплатя всичките си данъци в пълен размер?

В момента много се гордея със себе си, задето понякога, докато сутрин съм в кенефа и сера, преглеждам икономическата страница на вестниците, които Клои мъкне у дома, за да ги постила под котешката тоалетна.

Джуджето и единият от грозниците се споглеждат. После грозникът отваря уста, от която дъха на гниещи черва и ментов бонбон, и проговаря:

— Господин Окерфелд, в така създалата се ситуация, май ще бъде наистина по-добре за вас, ако потърсите услугите на юридическо лице, за да ви изясни какви са вашите опции. Макар че (той се прокашля) в конкретния случай те не са много.

— Наистина имаше такава амнистия, — намеси се единият от близнаците му, чиято вратовръзка обаче не беше черна, а тъмносиня, с някакво кичозно избродирано със златисти конци лого точно под възела, и който си позволяваше да ми яде от солетите (вярно, че тези солети си стоят забравени на бюрото ми от юли месец, но това са си моите солети и не искам някаква си данъчен гъз да си вдига кръвната захар като ги гризе!). Само че тя беше еднократна и продължи точно 90 дни — от 1 април до 30 юни.

Леле, много отдавна трябва да е било това сране!

— Съжаляваме, г-н Окерфелд, но с това предметът на нашето посещение се изчерпва. Оттук нататък ще ви уведомяваме писмено за хода на процедурите. Ако решите да се покриете някъде, имайте предвид, че цялото ви недвижимо имущество ще бъде секвестирано в полза на държавата. Приятен ден.

Приятен ден?

Приятен ден????

Нито един ден не е приятен, ако ти кажат, че ще влезеш в затвора.

Тъкмо набирам номера на Диедре и се облизвам, понеже още усещам вкуса й върху небцето си, когато той започва да звъни. Непознат номер.

— Господин Окерфелд?

— Същият.

— Здравейте, хм, здравейте. Аз съм адвокат Васерман…

— Като пробата за сифилис ли?

— Моля?

— Не, нищо, извинете. За какво става дума?

— Получихте ли вече документите?

— Какви документи?

— Значи не сте ги? Сигурен ли сте? Изпратихме ги още миналия четвъртък.

— Добре де, може и да съм ги получил, не знам. Отсъствах от страната. Ама за какво, по дяволите, става дума?

— Съпругата ви Лина Окерфелд подаде съдебна молба за пълно попечителство над двете ви деца въз основа на нехайното ви поведение и безразборните ви сексуални връзки. Делото ще се гледа идната седмица. Реших да ви се обадя от добра воля, понеже предположих, че ако имахте представа, че съпругата ви е предприела подобни стъпки, досега вашият адвокат щеше да се е свързал с мен…

Прекъсвам разговора и опирам челото си в стъклото на прозореца.

Имам нужда от голямо питие. И не само едно. Колата ми е още в сервиза на Боби. Искам ключовете от колата на Бо, но той троснато ми отвръща, че няма да ми ги даде и че, между другото, напуска. Казва, че утре ще дойде да си събере нещата. „Какви неща имаш тука, бе пиянде?“ „Това“, изкрещява Бо и тиква под носа ми чаша за кафе с надпис „World’s Greatest Dad“. „Тая чаша не е твоя! Ти дори не си баща. Подарък ми е от Клои!“ „Тогава защо вече две години си пия кафето от нея???“ „Еба ли му майката защо!“ Иде ми да му фрасна един, но в последния момент виждам, че вратата на офиса се отваря. Лицето на посетителя е в контражур, но по декадентската, мъжкаранска походка, веднага разпознавам Стярне. Правя опит за усмивка, който обаче е потушен в зародиш от звучната и болезнена плесница, която Стярне ми забива. Бо започва да се смее като дивак, а аз разпервам ръце и очаквам от челото ми да потече кръв като от това на невинния Исус, пренесъл се в жертва.

— Бий го копелето, той това заслужава! — изревава Бо и преди да си тръгне, стоварва юмрука си под диафрагмата ми.

Превивам се от болка и минават около сто часа, преди болката да отшуми. Междувременно наблюдавам като на забавен каданс как Стярне вандалства из офиса — помита с ръце вещите върху бюрата, книгите и списанията за дизайн от лавиците, чупи лампи, изтръгва кабелите на компютрите от контактите и ги разбива в пода. Не правя абсолютно никакъв опит да я спра.

Обхванало ме е неземно спокойствие.

— Силно удряш за момиче! — чувам гласа си като от километър разстояние. Това я сепва и тя се втренчва в мен, точно преди да разбие един макет за обзавеждане на мезонет, върху изработката на който Бо се мъчи цели две седмици (клиентите не искаха компютърна симулация, искаха „’the real thing“. И между другото, бяха от Бирмингам.)

— Искам да умреш! Ти ИЗОБЩО не се обади, че ще заминаваш! Трябваше да го науча от Лондон или както там се казваше оня дръвник от компанията ти. (Разплаква се истерично.) Исках… исках да дойда с теб, обеща ми да изживеем нещо много диво заедно, не помниш ли?

Очите й горят. Красивото й детско личице е изкривено от ярост, а заради сълзите очите й изглеждат два пъти по-големи, като на анимационен герой. Страхотна актриса е тази малката, признавам й го! Пристъпвам към нея, като продължавам да притискам с едната си ръка корема — там, където юмрукът на Бо е оставил отпечатъка си вовеки, а другата протягам към нея, за да я помилвам. Това винаги е вършило работа — малко милувки, малко цуни-гуни и те престават да циврят, по горгонски изкривените им лица се разлива плаха опрощаваща усмивка и в следващия момент те вече се чувстват властелини на света, понеже си въобразяват, че с поведението си или със силата на любовта си са ви накарали да се промените. А оттам, че са способни да променят и останалия свят. Чуде-е-е-есно е да знаеш на какъв принцип тиктака механизмът в тези малки, несложно устроени мозъчета, които Бог е поставил в женските черепни кутии.

Стярне прави една крачка назад, аз една към нея, ръката ми е все така протегната, приласкаваща; сълзите й продължават да се стичат на гъсти реки по бузите й, но тя вече нито хлипа, нито хленчи. Това започва леко да ме обезпокоява. Все така заднешком тя се озовава в малкия кухненски бокс; погледът й е прикован върху лицето ми; не мига, даже ми се струва, че не диша.

— Хайде, пиле, недей така! Батерията ми падна, не си бях взел зарядното, затова не ти отговорих на есемесите… Знаеш, че държа на теб. Ще отидем на фестивала другата година, обещавам ти. Където пожелаеш.

Почти съм склонен да повярвам сам на себе си.

— Лъжеш.

Начинът, по който произнася думата, ме вледенява.

После всичко се случва много бързо. Тя грабва ножа, с който Бо си е рязал портокал, и го забива във врата си. Чак до дръжката.