Мая Вуковска
Гърлото на зимата (23)

Бо трясва върху клавиатурата на компютъра ми счетоводната книга и браузърът с фейсбук се затваря. А тъкмо бях почнал да изписвам новия си статус във фейсбук — една страшно драматична латинска фраза, която напълно хармонизира на моментното ми душевно състояние — Nihil lacrima citius arescit. Нищо, освен най-доброто не е достатъчно.

— Какво ти става, да го еба?

— Шефче, не е зле да се откачиш за малко от тоя фейсбук и да видиш това! — Бо забожда показалец в корицата на книгата. — Толкова сме на загуба, шефе, че свят ще ти се завие. А след два дни изтича крайния срок за априлската вноска.

— За кое?

— За склада и дърводелския цех.

— А да… Добре, още днес ще гледам да преведа сумата.

— Ами значи трябва да го направиш от собствената си сметка, понеже фирмената е на червено.

— Знам.

— И какво предлагаш да правим?

— Ох, Бо, ще помисля… не знам… ще ти кажа следобед. Ще оправя нещата.

— Ами чудесно! Само че ще ти трябва вълшебна пръчица или фея кръстница или кръстник-мафиоз, за да ги оправиш! Аз изчезвам, отивам на обяд. — Бо разперва ръце, сякаш се предава, взима си якето от закачалката и излиза. Връщам се отново към фейсбука, написвам отново Nihil lacrima citius arescit и кликвам върху „Post“. Облягам се назад и си подлагам ръце под главата. Мисля си, че ако до две седмици не се случи чудо и Исус не тръгне по водата или поне не превърне водата във вино, ще фалирам.

Върху екрана се появява червеното квадратче, което ми показва, че съм получил нов коментар за статуса си.

„Този израз би бил уместен само в два случая: 1) или ако си йезуит и искаш да намериш лесно извинение за мръсните си дела, 2) или ако си привърженик на футболен клуб «Евъртън». Но аз лично дълбоко се съмнявам и в двете.“

Микка. Разбира се, че е тя. Дори и да не бях видял името и русия бретон на снимката, пак щях да се сетя, че е тя. Винаги го прави. Винаги дебне случай, за да ме клъвне с отровния си зъб и да ми пусне кръв. Микка — великолепната! Недосегаемата! Кацнала като сакато кльощаво пиле горе, на върха на стъклената си кула. Но нищо, както баба ми Вера, мир на праха й, обичаше да казва: Господ забавя, но не забравя. Ще бъда търпелив и ще оставя възмездието в Неговите ръце!

Хвърлям тъжен поглед на счетоводната книга. С натежали пръсти нащраквам шестцифрения код за достъп в линка за онлайн банкиране и проверявам баланса на фирмената сметка. Положението е кофти. Трябва да платя на банките до края на месеца. Трябва да намеря нови клиенти, да уволня хора… Не трябваше да се захващам с тоя калпав бизнес. Сега можех да си седя на някой кей с крака, потопени в морската вода, и да си дрънкам на китарата. И така — по цял ден…

Мобилният вибрира. Жена ми.

— Кажи!

— Нали щеше да вземеш Клои след училище?

Удрям се с длан по челото. Забравил съм, да си еба майката.

— Съжалявам, тръгвам веднага.

— Не си прави труда! (Леден глас — представям си я с камшик в ръката и очила с 34 диоптъра) Първо ще обядва у нас, после ще я кача на едно такси. Довечера нека ти разкаже урока по природознание — утре ще я изпитват. (пауза, пауза, не смея да затворя) И гледай да не си пиян. (пауза) Прасе!

Е това последното беше излишно! Отварям си устата, за да я наругая, но тя вече е затворила. Нищо, пак я наругавам. Точно тогава в офиса влиза зализан тип, който врътка около показалеца си ключодържател с емблемата на Ferrari. Усмихвам му се без зъби и без желание. Посочвам му стола срещу себе си, гъзът отказва да седне; тъкмо се връщал от фитнес и бил загрял, не иска мускулите му да изстиват. Като че ли ми е през хуя за неговите мускули. Питам го любезно с какво мога да му услужа, той казва, че иска да си направи новия мезонет „мноо як“. „Трябва ми малко по-конкретна информация“, казвам търпеливо и той видно се смущава, понеже според него ако нещо е дефинирано като „мноо яко“, това изчерпва всичко. Да, ама не. С усилие на волята потискам конвулсиите в гърлото си и продължавам да поддържам любезен тон, граничещ с проститутска поквара. В крайна сметка се уговаряме утре да мина през мезонета, за да го огледам и да дам препоръките си за реновация. Мазният се сбогува с „Аре, чао, ме-е-ен!“ и излиза с тежкарска походка като продължава да върти ключодържателя. Наблюдавам го през прозореца. Тъкмо преди да деактивира алармата на колата, връзката с ключовете изхвърчава от пръста му и той ляга на четири крака на асфалта, за да я търси под ферарито.

Ставам от бюрото, поглеждам се в огледалната колона отсреща и разбирам какво ми се иска да направя. Паля колата и вместо към банката се запътвам към Продиджи стрийт 24. Там е ателието на Конго. Сградата е стара, мазилката се рони, няма никакви указателни табели или рекламни пана, които да подсказват, че на четвъртия етаж, там, където на перваза на прозореца има саксии с теменужки, се помещава работилницата на магьосника с машинката за татуиране Конго. Но всички, на които им трябва, знаят къде да го намерят. Изкачвам стъпалата като вземам по две наведнъж, асансьорът е работил сигурно някога, през 50-те години…

Влизам, без да чукам, понеже знам, че няма смисъл — Конго почти никога не сваля слушалките от ушите си — сто на сто е оглушал досега от бруталния траш метал, който се излива в мозъка му по 20 часа на ден. Виждам го да работи прегърбен върху прасеца на един младеж, чието лице почти не се вижда, понеже е надупчено от пиърсинг. Навеждам се над рамото му, за да видя по-добре и слагам ръка върху голата му глава. Конго се сепва, ръката му трепва и за малко не пуска кръв на клиента си.

— Спокойно, аз съм.

— Мике! Да му се не види…

— Не исках да те стряскам. Трябва да престанеш да бачкаш със слушалки, човече.

— Гръмни се!

— Иска ми се!

— Почерпи се бира от хладилника.

— Мерси, не обичам.

Младежът използва момента, докато си говорим с Конго, за да се поразмърда и да протегне схванатия си крак. Гледам, че Конго му прави някакъв гущер ли е, какво е, в полинезийски стил. Готино е, но някак си не ми се връзва с железните шипове, които стърчат от ушите и долната устна на клиента.

— Какво мога да направя за теб, Мике? Да не би да си дошъл да правиш рекламация на последния татус? — той се подсмихва, понеже знае историята зад моравото цвете.

— Не, екстра си е. Харесвам си я много.

— Малко е гейска, да знаеш, ама аз още тогава ти казах…

— Я да видя! — младежът се оживява при споменаване на думата „гейска“.

— Сори, пич, не става. На рамото е, а не ми се съблича сега.

— Е ще се наложи да покажеш малко плът, ако ще те работя пак — казва Конго, сваля си едната латексова ръкавица и отива да си вземе бира. Предлага една на клиента си, оня кимва, бил жаден.

— Какво ще искаш този път? Палма? Мушкато?

— Тц.

— Кажи де.

— Някаква биомеханика. На гърба.

— Хм — Конго замислено отпива от бутилката и сбърчва вежди — цялата кожа на голата му глава сякаш се насъбира на челото му. Така прилича на новородено бебе. — Сложно. Биомеханиките стават най-ефектни върху добре изразена мускулатура… А ти не си точно от най-яките пичове…

— Каква е тая биомеханика? — надупченият явно е аматьор в татуирането. Но затова пък нещастното детство и униженията в прогимназията са го направили експерт в друга област на артистичния мазохизъм.

— Ами това е комбинация на човешка плът и машинни части. Ако се направи добре, със светлосенки и всичко, е страшно ефектно, кокалите и ставите са заменени от метални нитове, болтове, всякакви джаджи, които се преливат с мускули и сухожилия — Конго говори и маха със свободната си ръка във въздуха все едно рисува невидими полухора — полумашини. — Стилът е сравнително нов, популяризира го един луд швейцарец през 79-та, който е рисувал изродските същества за филма… как беше… режисьор е Ридли Скот… на езика ми е.

— The Alien — услужливо се обажда младежът.

— Точно!

— Ще можеш ли или няма да можеш? — питам аз нетърпеливо, понеже знам, че ако не го прекъсна, Конго ще продължи с лекцията още четвърт час.

— Ти обиждаш ли ме? (Пак сбръчканата бебешка глава.) Естествено, че мога. Можеш да провериш в онлайн галерията ми снимки на биомеханики, които съм правил. Последният път беше на един исландец здравеняк. Не каза и дума в продължение на 8 часа — само грухтеше и се наливаше с бира. Викинг!

— Идеално. Кога ме почваш?

— След като довърша варана на това момче, става ли? Избрал ли си си тема?

— Не съм. Мислех да поразгледам списанията ти.

— Давай.

Конго си слага нова латексова ръкавица и прави знак на клиента да заеме предишното положение върху стола.

Това е — ще ставам човек-машина. Вълнувам се.

Странно, че изобщо изпитвам нещо като радост.