Мая Вуковска
Гърлото на зимата (21)

Втори ден в провинцията. Понеже все още ми е малко лошо от алкохола и тревата от предишната нощ, не съм съвсем в състояние да оценя чудесността на деня. Докато изкача двата километра до гроба на шибаната светица, ставам вир-вода и сърцето започва да ме стяга. Имам исхемична болест — това е, когато до сърцето не достига достатъчно кислород. Боли ме рядко — най-вече при физическо усилие. Иронично е, че не ме боли, когато съм влюбен или когато разлюбвам — когато ми откриха заболяването преди 12 години, си въобразявах, че това е типично сърдечно заболяване в смисъл на заболяване, което се отключва, когато си тъжен или нещастен. През последните няколко години съм имал само 3 кризи, затова докторите казват, че моята исхемия е тиха по природа. Въпреки това обаче винаги си имам едно наум, когато тръгна да катеря такива тъпи баири или грозни фригидни кучки.

Другите ме посрещат с алпийски ойларикания и освирквания. Правим си снимки, гледаме как два заека се чукат край студен камък и след като изяждаме сандвичите, приготвени от хазяйката, се заричаме да излизаме по-често в планината, за да се поддържаме във форма. Микка, разбира се, не е дошла — заради протезата, а и понеже тук горе няма никакви молове или бутици. Има зайци, както всички се убедихме. И мощите на една жена, които обаче няма как да видим, понеже са заровени поне на два метра и половина.

— Предполагам, че ако беше поне малко жива, щеше да я изчукаш тази Патра, а, Мике? — подхвърля с напълно „добронамерен“ тон в гласа Мари-Ан. Аз не отговарям, само се усмихвам с половин уста и почиствам предницата на анорака си от трохи.

Когато се връщаме в „базовия лагер“, хазяйката ни е приготвила чай и някакви сладки. Сядаме да ядем и тя ни разказва за себе си и мъжа й (който досега сме мярнали само веднъж — и то зад пердето на стаята му в западното крило на къщата). Той е учител, пенсиониран по болест („на мозъка, пояснява хазяйката, привиждат му се летящи хора със скафандри“), а тя е дърворезбар и алкохоличка. Но от умерените алкохолици, пояснява с ведър тон и кротката усмивка на човек, обикнал бога след като е бил слуга на дявола, и ни долива още чай. Притихнали си пием чая. Умирам да си сипя поне 50 грама коняк в чашата, но се сещам, че в контекста на разговора това едва ли е уместно. Замислям се за шкафа със скъпите бутилки. Защо ли ги държат? Сигурно от мазохизъм. Или за изпитание на волята. То е същото като да държат не едно, а много въжета в къщата на обесения.

Пак играем на настолни игри; както и вчера Микка пише съсредоточено на лаптопа си и от време на време хвърля стъклени погледи над покривите на съседните къщи от висотата на леденото царство, което си е построила горе, на балкона. Когато слънцето залязва, изведнъж става много студено, завалява дъжд. Решаваме да не вечеряме извън къщата, а да си сготвим нещо сами. Хазяйката ни предоставя продукти и Зина и Мари-Ан се хващат за тенджерите. Лондон скача да им помага; казва, че ще изчисти и изпече рибата. Свърши се с доброто старо разпределение на социалните роли! Ние със Стан, Денис и Пени продължаваме да играем карти.

Този път си лягаме в по-човешко време, но аз се въртя в леглото, неспокойно ми е нещо. Лондон, с когото деля една стая, отдавна вече хърка, положил длан под бузата си — прилича на малко дете, толкова е сладък, че ми иде да го целуна. Ставам от леглото и бос тръгвам към банята. Зъзна, камините из цялата къща са загаснали; дъските под краката ми са влажни от студа и лепнат по босите ми стъпала. Изпикавам се и се качвам един етаж нагоре, където са спалните на Пени и Стан и на годениците. Натискам бравата на вратата на първата, влизам и се насочвам право към леглото на Пени. Дъждът е спрял отдавна, а жълтата луна, изцъклена като перверзен воайор на стъклото на прозореца, осветява профила й върху бялата възглавница. Сядам на края на леглото й и поглеждам през рамо към Стан — той спи с отворена уста и отметнати над главата ръце; в ушите си е втъкнал фосфоресциращо жълти тапи. Погалвам Пени по главата. Тя не помръдва.

— Пени? — прошепвам в ухото й. — Пени?

— Мммм.

— Ще ме пуснеш ли да си легна при теб? — ръката ми се плъзва под дебелата завивка и ловко напипва едната й гърда. Усещам, че тя е вече будна, но не смее да си отвори очите. Или не иска. Познавам по промяната в дишането. По всичко.

Започвам яко да се надървям. Няма начин да не го направим. Наложително е просто. А и ми е толкова студено на краката!

И тогава, тъкмо съм стигнал до долната база, когато Пени рязко се изправя на лакти и просъсква:

— Разкарай се вед-на-га, Мике!

Това изречение ми действа като електрошокова палка. Дръпвам си ръката и навеждам глава, за да видя лицето й под друг, по-осветен ъгъл. Хм, веждите й са събрани, устните й са нацупени, бузите й пламтят, но предполагам не от възбуда. Правилно съм чул значи — не ме иска в леглото си.

— Хубаво, — вдигам рамене и се изправям. — До утре. Лека!

— Върви на майната си!

Отново босите ми стъпала върху недружелюбните дъски.

Слизам два етажа по-надолу. Тук са спалните на хазяите и Микка. Колебая се известно време и после си спомням поговорката, че съдбата обича смелите и куражлийски натискам бравата на вратата на Микка. Кур! Заключена е. Не мога да повярвам. Никой не би се заключил на такова място! В къща, която дели само с приятели. Е, и с един луд пенсиониран учител, но както ни увери по-рано хазяйката, той не е в състояние да общува с хора, ако не са облечени със скафандри. А Микка, доколкото успях да видя вчера, когато цъфна в механата, за да ни се кара за Napalm Death, определено не си ляга със скафандър.

Докато се връщам към леглото си и миловидния Лондон, който от тази вечер официално е Президента на пъстървите, си обещавам утре на закуска да питам Микка защо си е заключила стаята.

Опитвам се отново да заспя, но ми е трудно с тоя надървен прът в гащите. Насилвам се да си мисля за Перъдайз, която е фантастична гимнастичка в леглото и ми дава да я чукам отзад, докато се насере, но незнайно защо, вместо да се изпразня, членът ми увисва като флагче при безветрие, което донякъде улеснява ситуацията, но и вселява в исхемичното ми сърце леко притеснение.

Тогава се замислям за други, по-възвишени неща и неусетно заспивам.

Сънувам, че съм сам в една необятна гора по пладне. Имам дълга, рошава брада, невчесана коса до раменете, а ноктите ми са дълги и черни, сякаш с тях съм ровил в пръстта. Навсякъде има сняг, а на мен ми е студено, понеже съм само по риза и изпокъсана пухенка без ръкави, а втвърдилите се от мръсотия джинси съм напъхал в гумени ботуши, които са поне два номера по-голям размер. Много е тихо, чувам единствено собственото си дишане — сякаш главата ми е под вода, и крясъка на враните в най-високите клони на дърветата. В следващия момент съм клекнал пред разнебитена каравана, вдигната на трупчета, а в краката ми е проснато туловището на мъртъв лос с дупка от куршум между очите. Над главата ми кръжат хищни птици, а аз съм заровил ръцете си до лактите в разпрания стомах на животното. Чувствам еуфория, която ме кара да крещя… Тъкмо отварям уста, за да извикам, и се събуждам.

Отново съм сам в стаята. Пак не са ме събудили. Този път си обувам джинсите, преди да изляза. Хазяйката отново ме среща на стълбището и любезно ме осведомява, че другите са в единственото селско кафене и закусват. Къде е това кафене, питам. Тя ми обяснява повече с жестове, отколкото с думи.

След 20 минути вече седя до Лондон във въпросното кафене (безвкусни натюрморти по стените, масички от стъкло със засъхнали следи от мокър парцал по него, уморена на вид сервитьорка с жълта блузка от изкуствена материя и твърде ярко червило за този час на деня). Поръчвам си кафе с мляко и се заслушвам разсеяно в разговорите на другите. Говорят за най-ефективните и безболезнени начини за депилация. Нито дума за разрешаване на проблема с глада в Африка. Микка седи срещу мен — въпреки че сме на закрито, носи слънчеви очила; пак е облечена прекалено претенциозно, но кой знае защо вече не й се дразня.

— Защо си заключваш вратата? — задавам въпроса без каквато и да е предварителна подготовка, гледам я право в слънчевите очила, в които виждам отражението на козирката на шапката си.

— Моля?

— Защо си заключваш вратата? — повтарям аз, макар да знам, че това „моля“ не е било, понеже не е чула въпроса, а понеже се възмущава, че изобщо имам наглостта да я питам подобно нещо.

— А ти как между прочем знаеш, че я заключвам, ако лично не си пробвал?

— Не отричам, че съм пробвал.

Другите спират да обсъждат депилатоарните кремове и се вторачват в мен с укор. В очите им се чете следното обвинение: „Как е възможно всички, освен теб да знаят, че никой не заговаря Микка преди 10 и половина сутринта!? Сега тя ще се ядоса и ще развали деня на всички ни.“

— И кога си пробвал?

— Снощи.

Пени свежда поглед към скута си. Явно се досеща кога точно съм пробвал, но нищо не казва. Голяма работа е тази Пени!

— И защо ще пробваш? — заядливата нотка в гласа на Микка става все по-агресивна.

— Така просто… Исках да те питам нещо.

— През нощта?

— Тогава се сетих.

— Ами питай ме сега, макар че с твоя коефициент на интелигентност от 35 точки сигурно вече си забравил…

— Да, права си, забравил съм.

Допиваме в дискомфортно мълчание кафето си, след което Денис напомня, че трябва да се приготвим за отпътуване. Най-после. Обичам планината, но този път искам да се махна оттук възможно най-бързо. Проверявам нивото на маслото, това-онова, избърсвам предното стъкло от вътрешната страна, пускам парното, за да се затопли купето преди Лондон и Пени да се качат. Разплащаме се с хазяйката, тя ни дава няколко бутилки домашно вино и соленки с мак за из път; извинява се, че така и не сме имали възможност да се запознаем лично със съпруга й, който по принцип е много интелигентен човек — всъщност най-умният в селото. Ако не и в цялата област! Може би другия път, отвръща Денис учтиво и се качва зад кормилото на удобното си волво. Подкарвам след него по неасфалтирания селски път, след гумите на колата ми тичат деца и кучета. Децата лаят, кучетата — не. Вторачил съм се в русото петно, което представлява главата на Микка, разположила се по средата на задната седалка на волвото.

Когато си пристигам у дома, черното коте ме посреща на вратата и започва да се отърква в краката ми, примряло от глад. Мислех си, че няма да е проблем, ако го оставя два-три дни на самотек, но изглежда двата дни не са му понесли добре, понеже изглежда освирепяло от самота и измършавяло. Сипвам му в паничката консерва пуешко с парченца морков още преди да съм си свалил якето. Котето яде и мърка едновременно и аз си мисля колко е лесно да направиш едно коте щастливо.

Сядам на края на леглото и се обаждам на Клои. Питам я как е, тя ми обяснява, че Ема току-що е паднала от някаква катерушка и всички са се навъртели около нея с угрижени физиономии. Питам добре ли е, Клои казва: „Сега ще питам мама“ и след 20 секунди ме уверява, че „нищо й няма, само се лигави, за да й купят нов гардероб за Барбито, както й е обещал Филип.“ Да му го начукам!

Казвам й, че ми липсва и че тия дни ще си я прибера у дома, а тя отвръща: „Ще ходим на пица. Чао, тате!“ И това е. Пицата е за предпочитане пред мен. Няма спор.

Лягам, както съм си още с якето и кецовете и всичко, и заспивам моментално.

Пак сънувам, че съм бръкнал във вътрешностите на лоса, а клоните на дърветата са покрити със сняг.