Мая Вуковска
Гърлото на зимата (19)

Наближава Великден, а тъпата путка жена ми и дума не обелва за развод. Нито пък аз. И така си живеем — тя с нейния мухльо и Ема в предградията, а аз в голямата къща с Клои и… разни приходящи пеперудки, които кацат на прага ми от време на време — когато ги повикам или когато сами надушат, че имам нужда от компания.

Групата ни продължава да се събира почти всяка вечер в бара на Джоко, макар че е пълна дупка, пълна дупка. Микка вече е една от нас, всички я накацат като мухи, мен обаче продължава да ме държи настрана. Аз пък гледам да не се натрапвам.

С времето научавам следните факти за Микка (всъщност това са нещата, които най-вече се набиват на очи, освен странната й походка, още по-странното изражение в очите бръсначи и чантата Луи-не-знам-кой-си, която постоянно размахва под носовете ни, сигурно за да ни каже без думи, че е удостоила нас, провинциалистите, само временно с вниманието си; иначе може да го духаме!). Значи, първо тя е преводачка, която доскоро е работила за някаква комисия към Европейския съюз в Люксембург. Преди 3 месеца обаче нещо се случило и напуснала работа; Микка обясни какво точно се е случило на Мари-Ан, но аз слушах разсеяно, понеже махленската котка тъкмо беше домъкнала Стярне отнякъде и тя се опитваше да ме измъкне от уютния ми стол и да ме откара на някакво парти „с твоята музика“ в друга кръчма. Ето затова изпуснах историята. Защото не слушах, а и защото в крайна сметка отидох със Стярне на партито, което беше тъпичко, но затова пък някакъв слаботелесен металист, който не познавах, понеже не беше от града, почерпи по няколко питиета за рождения си ден (или беше за новородената си дъщеря, не съм сигурен).

Друго, което разбрах за Микка (отново не от самата нея, а индиректно, чрез другата й псевдо-приятелка Пени) е, че на 38, не се е омъжвала, не обича децата, но за всеки случай разучава пазара на сурогатни майки — в случай че една сутрин се събуди и вместо чаша Lavazza й се прииска някоя друга жена да роди бебето й. Луда работа, ви казвам.

— Предлагам да заминем някъде за Великден, — каза един ден, по-скоро една вечер Мари-Ан, докато се опитваше да привлече вниманието на келнерката, понеже чашата й с ром вече беше хванала паяжини. — Някъде на село. Например в планината.

— Я си сядай на гъза, знаеш, че нямаме пари и за това, — смъмри я Денис, но с половин уста, понеже не искаше да го залее ответен порой от думи. Мари-Ан обаче се направи, че не го е чула и започна да предлага възможни дестинации. Другите се закачиха за някои от идеите и дори проявиха ентусиазъм, а на мен общо взето ми беше все едно. Щеше да е готино да се махна за няколко дни от града и да се поотпусна, но за целта трябваше да намеря на кой да оставя Клои. Всеки път, когато ми се прииска да поразвратнича (в контекста на моето моментно битие думата има значение на „правя секс“ плюс „напивам се като гъз, но все пак съм в състояние да се прибера сам и с гордо изправена глава“), изпращам Клои или при баба й, или при майка й. При Лина ми е по-удобно да я оставям, но пък тогава трябва да се боря с мисълта, че детето ми е близо до оня луничав изрод, гаджето на Лина. За да я поверя на грижите на майка ми пък, се налага да шофирам 3 часа. Което по принцип не е проблем, понеже обичам да карам, аз съм от бесните шофьори — тия, с които плашат новаците в пътна полиция; ако се возите на задната седалка в моята кола, се чувствате като суров омлет, понеже се лашкате насам-натам и постоянно се страхувате за живота си. Но истината е, че напоследък нямам желание да се срещам с нашите; отношенията ми с тях, особено с татко, съвсем се оплескаха, след като се убедиха, че с Лина не си поплюваме и съвсем сериозно сме се разлюбили без каквато и да е перспектива да се съберем отново — нито в тоя, нито в оня живот, нито пък в Средната Земя.

Решихме да заминем за едно планинско село, където живеят бабата и дядото на Лондон. Той каза, че ще се обади и ще запази цяла къща. Координирахме графиците си; оказа се, че всички са или свободни или ще могат да се освободят на конкретните дати. Перъдайз искаше да дойде с мен, казах, че е изключено; Стярне също си направи устата, но отрязах и нея (това че се разсърди обаче не ми попречи да я изчукам вечерта преди да потеглим — Стярне както винаги първо направи драма, която да подхожда като фон за самоубийството на Кърт Кобейн или нейното собствено, а после много отзивчиво се разсъблече, докато скачаше бясно върху леглото ми като дете, прекалило със сладкишите след вечеря.) Така тръгвах на път — свободен като ирландски моряк. Дълбоко в себе си се надявах, че дните на страстната седмица ще донесат нова страст в живота ми и че ще дойде краят на голямата душевна суша. О йеее. Нека тогава да си възкръсва Христос — няма да имам нищо против.

Пътувахме с три коли — Пени и Лондон в моето BMW, Микка в колата на Денис и Мари-Ан, а в третата бяха семейство Уилсън или Нилсън — англичани, пред развод, и гей-слънцето на компанията Стан (Дъ Сталиън, както гласи никът му във фейсбук и Скайп). Госпожа Уилсън/Нилсън, Зина за по-кратко, е приятелка на Пени и Стан отпреди да стане госпожа Уилсън/Нилсънс и вероятно ще продължи да бъде такава и след като се разведе, понеже, както тя самата обича да казва „Човек трудно се отказва от лошите навици. А Стан определено е един от най-лошите ми навици!“ За Пени нищо не казва; ясно защо — Пени просто НЕ МОЖЕ да бъде лош навик, тя е просто културна и има голям ханш, който те кара да си мечтаеш за 17 деца и къща в провинцията с веранда в тексаски стил и патки, плуващи в изкуственото езерце в задния двор.

До селото на Лондон (как само звучи!) пътувахме два часа и малко, през цялото време карах чинно след Денис, което много учуди другите в колата. Мога да бъда и примерен шофьор, това се знае!

Когато навлязохме в планинската местност с многото завои, на около 40 км от селото, трябваше да спираме, понеже на Микка й беше прилошало; искала да повърне в найлонова торбичка от бензиностанция, но Денис й казал, че ако тя повърне в колата и той ще повърне и затова по-добре да спре. Гледах как Микка стои с наведена глава, подпряла се е с една ръка на дънера на висок бор, и шумно си взима въздух, за да потисне напъните за повръщане. Лондон веднага й се притече на помощ — предложи й да си разтрие малко челото с шепа сняг, който се намираше все още тук-там на тази надморска височина, но тя грубо му отвърна, че не може да бъде сигурна кои туристи преди нас са пикали в снега край мантинелата. Свалих си тъмните очила и я загледах, докато другите пушеха цигари и търсеха клонести храсти, зад които да се изпикаят — лицето й беше станало още по-бледо от обикновено, направо ми се стори порцеланово. Без грим и на тази светлина очите й изглеждаха леко помръкнали, даже кротки. Но пък може и да беше заради прилошаването, а не заради светлината или каквото и да било друго.

Когато ситуацията с драйфането беше овладяна, Денис ми махна, че потегляме. Сложих си очилата, нагласих си бейзболната шапка в огледалцето за обратното виждане и запалих двигателя. Изведнъж ме завладя чувството, че уикендът ще бъде много, много сух. Браво, че се бях подплатил с двайсетина грама трева… Понякога надрусването може да се брои като заместител на секса. Но само понякога.