Мая Вуковска
Гърлото на зимата (5)

* * *

В началото на януари 2008 с останалите от продажбата на парцелите пари, утроени от лихвите и някои сполучливи борсови спекулации, за които ме светна един приятел от затвора (знам, тъпо е, но пичът е умен, затворът беше грешка — според него!), купих фирмата на Маеве. Мъжът й не се възпротиви, понеже по онова време аз бях все още „просто един новобогаташ и клиент“, така че от негова страна нямаше никакъв проблем. През март приятелчето излезе от затвора и веднага го взех на работа във фирмата. Беше хитър, предприемчив и го биваше да разработва проектите така, че да съвпадат с понякога твърде претенциозните идеи на клиентите. Рожденото му име беше Принц, но, разбира се, един мъж в разцвета на силите си, с рошава брада и капацитет да погълне съдържанието на бутилка J&B, само докато разказва виц, не би могъл да живее с подобно име. Затова наричаше себе си Бо. Преди да влезе в затвора, Бо работеше като валутен дилър в банка и оттам познаваше толкова добре капиталовите и парични пазари. Само че антироялската му натура, която ненавиждаше името Принц, не му даваше мира и той не можеше да се задоволи да живее живота на гражданин с порядъчна професия. В един момент Бо започнал да изпраща мейлове на някои от по-стабилните клиенти на банката, предварително проучени и селектирани прецизно, в които ги подмамвал да продават или купуват ценни книжа на определени компании на фондовите пазари, като по този начин самият той се възползвал от промяната в цените на акциите. Нещата му се получавали в продължение на цели осем месеца, натрупал капитал от близо 80 хиляди евро. После го хванали. И му дали 11 месеца.

Познавах Бо от времето, когато работех като барман. Веднъж се беше напил зверски и аз се намесих, точно когато двама шибани наркомани му пребъркваха джобовете на якето и джинсите. Разкарах ги от бара с няколко ритника, за което ми помогна и Зиги Маймуната от охраната. Бо продължаваше да лежи на бара, от края на устата му се стичаше лига, а на подметката на едната му обувка беше залепнала тоалетна хартия. Намерих портфейла му във вътрешния джоб на якето му, видях къде живее и го откарах до тях. На другата вечер Бо се върна в бара, за да ми благодари — беше смирен и избръснат, пи само две бири и си тръгна. Оттогава стана нещо като мой оръженосец; казваше, че ако трябва, би си отрязал единия крак заради мен. Надявах се никога да не се наложи да доказва предаността си при екстремни обстоятелства, понеже познавах Бо и знаех, че щеше да си отреже крака.

Бо и Маеве не се харесваха особено, но се понасяха. Заради мен. Понякога с Маеве се чукахме в офиса на фирмата. Като усетеше накъде вървят нещата, Бо ми смигваше съзаклятнически и излизаше в обедна почивка. Нищо, че беше 4 следобед. Или 10 сутринта.

Имахме много клиенти, изкарахме много кинти. Ама много!

Беше еба ти готината година! Последната такава в живота ми.

Кризата ме бутна надолу по стръмното в началото на 2009-та.

— А бе, Бо, каква е разликата между психическа и житейска криза? — питам Бо една вечер, докато седим в долнопробна кръчма с жива музика, изпълнявана от умрели рокаджии.

— Не знам, брат, — свива рамене той и потропва с кокалчетата на пръстите си по бара, за да привлече вниманието на повлеканата със зле изрусена коса, която разлива напитките. — Дай още едно малко, сладурано!

Поглежда ме, вижда първите признаци на полудяването в погледа ми, и бързо си сменя поръчката на „едно голямо, то се е видяло, че ще е тежка нощ“.

— Виж сега, брат, житейската криза, така, както аз я разбирам и така, както я видях отблизо в панделата, е, да речем, да останеш на улицата, да имаш ипотека, която не можеш да си плащаш, децата ти да няма какво да ядат, такива работи… Докато психическите кризи водят към една врата, на която пише „Надежда всяка тука…“ сещаш се, нали?

Поклащам глава. Не се сещам. Не съм чел колкото Бо. Бо е умен. Решава и най-сложните кръстословици от раз.

— Както и да е, — той надига чашата, отпива и слага ръка на рамото ми. — На теб какво ти е?

— Тъпо ми е.

А защо ми е тъпо, идея си нямам.

Прекарвам целия февруари в запои. Прибирам се по никое време, Лина лежи будна в леглото и бялото на очите й присвятква в тъмното. Само веднъж ми казва:

— Моля ти се, прегърни ме! — и протяга ръце към мен, ама аз губя равновесие, докато се опитвам да се измъкна от джинсите и се свличам тежко на пода, встрани от изстиналото ни брачно ложе.

— Не мога, пиле, — гласът ми е пиянски; друг не може и да бъде в 5 сутринта, след като съм изпил половин литър коняк и съм пушил евтина трева, която ми е дал някакъв мърляв тийнейджър в мъжката тоалетна на бара.

— Защо, Микаел, защо?

— Не ми идва отвътре, — казвам и започвам да се смея като гнусен нещастник. После пролазвам в леглото и се строполявам в моята половина, Лина се свива в нейната, дръпва завивките към себе си и плаче.

Имаше една приказка. Как две жабки паднали в мляко. Едната потънала като в блато. Другата не спирала да маха с крачета, не спирала, не спирала… докато усетила, че въздух вече не може да си поеме… и накрая… усетила твърдо дъно. Земя… Чак сега разбрала, че с крачетата си успяла да разбие млякото на масло.

В моето добре подредено блато обаче колкото и да махам с крака, едва ли ще разбия млякото на масло. А и не мога чак толкова дълго да махам с крака — ще се задъхам, сърцето ми няма да издържи и най-после ще пукна.

Ставам, за да повърна. Не успявам да вдигна навреме капака на тоалетната чиния обаче и драйфам върху меката бяла постелка пред нея. Не си правя труда да избърша повърнатото. Отивам залитайки във всекидневната и си пускам Voodoo на масачузетските пичове от Godsmack.

No more meaning to my life

No more reason to stay

Freezing feeling,

Breathe in, breath in

Вдишвам, вдишвам, вдишвам и накрая така ми се завива свят, че припадам на красивия, мултиструктуриран (извинете) килим с височина на косъма 30 мм, който Маеве ни избра.

На другата сутрин не ми е добре. Лина най-коравосърдечно ме е оставила да спя на пода. Излязла е вече, когато се съвземам. Първото нещо, което виждам, са краката на Клои, обути в тъмносини чорапки.

— Тате, добре ли си?

Ако й кажа „да“, значи да я излъжа, а не искам да я лъжа, понеже вече е на 10 и откакто преди 3 години плака, след като й казахме, че аз и майка й купуваме коледните подаръци, а не някакъв дебел, червендалест педофил с брада, реших повече никога да не я лъжа за нищо. Затова отговарям така:

— Като пийна кафе, ще се оправя, сладурче.

— Да налея ли вода за кафе?

Не дочаква отговора ми, а изтичва към кухнята с обутите си в сини чорапи крачета, което ми дава време да се изправя и да се приведа в по-приличен вид.

— Хей, Клои, знаеш ли къде е майка ти?

Тънкото й гласче откъм кухнята:

— Каза, че отиват да ваксинират Ема. (В главата ми рита троянски кон.) И, тате, каза да изпринтиш някакви документи от нейния компютър, ти си знаел кои, и да ги отнесеш… забравих къде.

Става въпрос за ваучерите за самолетните билети до Париж, които ще подарим като сватбен подарък на двойка наши приятели, на които ще кумуваме другата седмица.

Докато отпивам от чашата с кафе, включвам лаптопа на Лина и известно време се взирам тъпо в картинката на десктопа й — бяло коте бърка с лапа в аквариум с две червени рибки. Тъкмо се каня да кликна върху папката My documents, когато в долния край на екрана излиза оранжев правоъгълник с името на… навеждам се напред, за да го разчета. Някой си Philo. Чудя се точно три секунди дали да кликна върху Philo, за да видя какво има да казва на жена ми. Защо пък да не кликна!

Philo [28.2.2009 г. 10:07:51]: Мило, там ли си?

Задавям се с глътка кафе. Ама какво е това, да му се не види…

Philo [28.2.2009 г. 10:10:52]: Какво става? Защо не пишеш?

Шибанякът Philo не се спира. Чувствам как краката ми се схващат, а сърцето ми започва да бие съвсем бавно, сякаш на каданс — туп, две секунди, туп, две секунди, туп. Пръстите ми сами започват да се движат по клавишите.

[28.2.2009 г. 10:10:58] Lina: Тук съм. Бях в банята.

[28.2.2009 г. 10:11:10] Philo: Еха! Гола ли си още?

[28.2.2009 г. 10:11:23] Lina: Вече не, сложих си гащичките.

[28.2.2009 г. 10:11:29] Philo: (chuckle) Ох, само как ми прималя като си те представих.

— Тате?

Обръщам се стреснато, первам чашата и кафето се разлива върху клавиатурата и някакви телефонни сметки.

— Да, пиле?

— Ще излезем ли да покараме колела?

— Малко по-късно, скъпа. Оправи си стаята през това време. След малко ще дойда да проверя дали всичко е на мястото си.

Philo, Philo, кой си ти, да ти еба майката!?

Кликвам на VIEW, после на CHAT HISTORY и оттам се изсипва цяла кофа с лайна.

[04.2.2009 г. 01:16:42] Lina: как ми се иска да не бях омъжена сега

[04.2.2009 г. 01:17:54] PHILO: нещата се променят

[04.2.2009 г. 01:20:37] PHILO: затова не избързвай

[04.2.2009 г. 01:21:05] Lina: ок

[04.2.2009 г. 01:21:45] Lina: просто така е трябвало да стане

[04.2.2009 г. 01:22:05] PHILO: да

[04.2.2009 г. 01:22:23] PHILO: важното е, че се намерихме

[04.2.2009 г. 01:23:36] PHILO: кажи нещо

[04.2.2009 г. 01:23:46] Lina: божеее… ако знаеш как се разстроих само

[04.2.2009 г. 01:24:04] PHILO: защо? ако нищо между нас не се получи ли?

[04.2.2009 г. 01:25:03] PHILO: бъди искрена както винаги.

[04.2.2009 г. 01:25:47] Lina: не е за това

[04.2.2009 г. 01:26:43] Lina: просто можехме да бъдем толкова по-щастливи заедно, ако го нямаше Микаел.

Хахаха, ама познай какво, кучко — МЕН МЕ ИМА!!!!!!!!

Алкохолът от снощи пак се надига зад гръдната ми кост. Иде ми да повърна не просто в тоалетната, а върху целия си живот. Върху живота си с Лина. А на това куцо куче Philo ми иде да бръкна в гърдите и да изтръгна сърцето му с голи ръце. Толкова съм психясал. Абсурд е сега да се кача на велосипед и да си свиркам, докато с дъщеря ми прекосяваме мостчето над реката и се запътваме към извънградския парк.

[08.2.2009 г. 01:48:08 | (08:48:23 — редактирано)] Lina: ти искаш да ми кажеш нещо ли?

[08.3.2009 г. 01:49:29] PHILO: ами казвал ли съм ти, че те обичам?

[08.3.2009 г. 01:50:08] Lina: не… за първи път ми го казваш

[08.3.2009 г. 01:50:05] PHILO: еми значи ето едно нещо

[08.3.2009 г. 01:51:37] Lina: ами аз казвала ли съм ти колко много, ама наистина много те обичам

[08.3.2009 г. 01:52:21] PHILO: не… това за първи път го чувам

Ама какво става, бе хора! Да не сте се друсали с LSD? Или с червени боровинки?

[08.3.2009 г. 01:53:43] Lina: а казвала ли съм ти колко много, наистина много харесвам ръцете ти.

Поглеждам своите — груби са, имам грозни пръсти. Затова още преди години отказах цигарите — някой ми беше казал, че когато човек пуши, несъзнателно привлича вниманието на околните върху ръцете си. Затова тези, които имат некрасиви ръце, просто не могат да си позволят да пушат.

Не мога да повярвам, че тогава съм се съобразил с това гейско твърдение. Но сигурно съм го направил несъзнателно…

[08.3.2009 г. 01:54:06] Lina: и как много, наистина много ме възбуждат само като ги гледам.

Да, ама моите я възбуждаха не на шега като бяха върху шибания й клитор!

[08.3.2009 г. 01:55:08] PHILO: те са само за теб и за твоето тяло.

Айде сега и конкуренция!

[08.3.2009 г. 01:56:53] PHILO: иди да си вземеш вибратора!

[08.3.2009 г. 01:57:28] Lina: а казвала ли съм ти колко много харесвам очите ти, и че само като ме погледнеш с тях, ми идва да се изпразня.

Съвсем наскоро Маеве ми беше пояснила, че изпразването при жените не е свързано непременно с получаването на оргазъм. Случва се при стимулиране на Г-точката и усещането било като разтоварване по-скоро. Не си спомням жена ми някога да се е празнила! ПОНЕ НЕ В МОЕ ПРИСЪСТВИЕ, май трябва да уточня при така развилите се събития от тази сутрин!

[08.3.2009 г. 01:57:37] Lina: :)

[08.3.2009 г. 01:57:51] Lina: не съм взела батерии още

[08.3.2009 г. 01:59:19] PHILO: нямам думи просто

[08.3.2009 г. 01:59:37] Lina: нали знаеш, че мога и с ръка

[08.3.2009 г. 02:00:28] PHILO: проникна ли вече или…

[08.3.2009 г. 02:01:12] Lina: ееееее… не съм още

[08.3.2009 г. 02:01:18] Lina: бързаш много

[08.3.2009 г. 02:01:54] PHILO: става въпрос за под гащичките

[08.3.2009 г. 02:02:29] Lina: аз вече съм ги свалила

[08.3.2009 г. 02:02:31] PHILO: всичко по реда си

[08.3.2009 г. 02:03:26] PHILO: усещаш ли как те целувам?

[08.3.2009 г. 02:03:43] Lina: даааааааа… сега се докосвам там, където бих желала ти да ме целуваш

[08.3.2009 г. 02:08:26] PHILO: а ръката, която те докосва по гърдите…

[08.3.2009 г. 02:08:39] PHILO: по вратлето…

[08.3.2009 г. 02:08:47] Lina: мммммм… много е приятно

[08.3.2009 г. 02:05:00] PHILO: усещаш ли топлината ми?

[08.3.2009 г. 02:05:14] PHILO: а дъха ми?

Ебаси!

[08.3.2009 г. 02:05:49] Lina: да… усещам дъха ти

[08.3.2009 г. 02:06:27] PHILO: а езика, който така нежно докосва кожата ти и се спуска надолу

[08.3.2009 г. 02:07:02] Lina: по-бавно… не мога да пиша с една ръка

[08.3.2009 г. 02:08:46] Lina: направо настръхвам вече цялата

Хлопвам капака на лаптопа. Всяко нещо си има граници. Детето стои в рамката на вратата, вече си е сложила наколенките и каската и ме гледа с търпеливо нетърпение в очите.

— Хайдееееееее да караме!

Ако сега отворя уста да кажа каквото и да е, ще се разплача, затова запушвам устата си с длан и я привиквам при себе си с ръка. Клои идва и се гушва в мен.

Когато вечерта се засичаме с Лина във все още общата ни спалня, аз заставам зад нея, докато си сваля полата, и я стисвам за гърдите.

— Какво ти става? — тя ме сръчква с лакът в стомаха. — Махни се.

— О, извинявай, сигурно пръстите ми не са ДОСТАТЪЧНО красиви, за да те пипат за изваяните цици, които, напомни ми моля ти се, колко струваха при ремонта след второто раждане?

— Какви ги дрънкаш?

— Лина, бебче, знам, че имаш връзка.

— Пак ли си пиян? — погледът й, отразен в огледалото на тоалетката, е изпълнен с погнуса.

— Видях ти чата с Philo в skype, — казвам кротко. На това място тя вече се сепва и пребледнява истински, а не от пудрата, с която сутрин си замазва лицето.

— Ще спя в малката гостна, лека нощ — казвам и излизам.

И-и-и-и-и край на сцената.