Мая Вуковска
Гърлото на зимата (14)

Към групата постепенно се присламчва и една изрусена и грозновата, но с хубаво телце начинаеща актриса — приятелка на Пени от гимназията. Казват й XP — като в Windows XP. Така и не успявам да разбера дали това са инициалите й или някакъв прякор. Не че ме интересува де… Питам я обаче в какво е играла. Тя махва неопределено с ръка:

— В разни неща. Реклами предимно.

— Кажи някоя, сигурно съм я гледала.

— Ами не знам…

Донасят питиета и мен повече не ме интересува в кои реклами се е снимала — искам да се налюскам преди 11, понеже в 11:15 имам запланувано ебане с Перъдайз.

Докато си пием и си говорим глупости, забелязвам как Пени прави всичко възможно, за да ми привлече вниманието — смее се високо на случайни мои реплики, които не бих определил точно като смешни, съгласява се всеки път, щом кажа, че някоя група е добра, отмята игриво бретона от очите си, заголва ръце, а когато се усмихва, показва повече зъбки, отколкото е необходимо. Винаги надушвам, когато някоя жена проявява интерес към мен (или ако не точно към мен конкретно, то поне към патката ми, все тая); понякога надушвам желанието в потта им, в онова леко влажно място в свивката на лакътя или във вдлъбнатинката на шията. При Пени засега желанието е по-скоро като уплашен заек — предпазливо ме приближава, подушва ръцете ми с розовия си нос, но всяко мое по-рязко движение го кара да се втурне обратно при стопанката си и да се скрие под широката й вълнена пола. Подсмихвам се на себе си, понеже знам как да примамя заека да ми се довери и дори да седне в скута ми. Казвам, че ще отида да поръчам на бара, любезно се поинтересувам дали някой иска нещо (въпросът ми не е случаен — преди това съм се уверил, че Пени току-що е изсмукала рома си и сега само предъвква сламката). Мари-Ан казва да й поръчам бира, Лондон заявява, че му е време да си върви, понеже щял да става рано за работа, а Пени почуква с показалец по празната си чаша и повдига игриво едната си вежда. Кимвам с глава и си пробивам път до бара. Вземам питиетата и когато поставям чашата с ром пред Пени, съвсем леко я докосвам по ухото. Не се съмнявам, че токът я трясва моментално, понеже около десет секунди седи с изопнат гръб, без да мига, с ей такива ококорени очи. Отново сядам на стола си, който е точно срещу нейния, и вдигам чашата си за наздраве като я гледам право в очите.

Заекът отново подава муцунка навън и захапва морковчето, което държа в ръката си.

През идните дни се виждаме почти всяка вечер, на няколко пъти ходим заедно в клуб „Рок плаза“ да слушаме разни групи на живо; Пени, която по принцип се облича като степфордска съпруга в светлозелено и вълнено, а червената коса си я носи обикновено вързана на конска опашка и така прилича досущ на момиче от реклама за прясно мляко от края на 50-те, изведнъж изявява желание да си купи черна памучна тениска, понеже „така се обличат хората като ходят на рокконцерти“. Казвам, че не е задължително, но е препоръчително, на което тя се киска почти минута като през това ме удря с опакото на ръката си по рамото — все едно сме приятелчета, нали разбирате… На няколко пъти й се обаждам да дойде с нас с Клои в парка. Веднъж дори я запознах с Ема — Лина ми я беше „отпуснала на заем“ за един следобед, като преди това не пропусна да ме предупреди, че няма да я получа за Коледа — изобщо да не съм си въобразявал. Пени се прави, че си прекарва добре в компанията на децата ми, но те не й обръщат много внимание, понеже са прекалено заети да играят в снега, а и през повечето време Пени само седи на пейката, загърната до носа в дебелата си бяла шуба и пуши намусено, понеже очевидно й е студено, но я е срам да си признае. Когато към 5 заявявам, че си тръгваме, тя изглежда видимо облекчена; казва, че има нужда от голям коняк с чай. Каня я у нас, тя обаче колебливо отхвърля поканата ми — „може би някой друг път, сега трябва да се прибирам да си мия косата.“

Когато следната петък вечер всички от компанията си тръгват и накрая оставаме само двамата в един нощен клуб, аз я гледам известно време изпод козирката на шапката си как седи притихнала и нервно отпива от коктейла си, а цигарата догаря между пръстите й и я изгаря.

— Ох!

Докато изтръсква пепелта от скута си, аз се навеждам към нея, повдигам брадичката й с ръка и я целувам. Тя малко се стряска, но не се дръпва; отначало устните й имат вкус на мъртва риба, после обаче леко се разтварят и предпазливо пропускат езика ми между зъбите й — там е горещо като в пещ, езикът й има вкус на текила, кюрасо, тютюн и копнеж. Целуваме се дълго, прекъсваме само колкото да си поемем въздух и да си поръчаме ново питие.

Когато вече съвсем съм възбуден — но по-скоро от многото изпит алкохол, отколкото от целуването, някой ме почуква по рамото и аз разбирам още преди да се обърна, че това е Перъдайз.

— Здрасти, — казвам ведро, но не я каня да седне при нас.

— Не ми се обади, че ще идваш тук. В Скайп даже ми написа, че тази вечер няма да излизаш изобщо — гледа да звучи безгрижно, а не обвинително, обаче си личи, че се дави в сълзи.

— Ами ей на̀ — промених си решението. Какво ново при теб?

— Няма ли да ме запознаеш? — Перъдайз трясва чашата си на масата и слага ръка на хълбок.

— Перъдайз — Пени. Пени — Перъдайз.

— Приятелката му! — пояснява Перъдайз с натъртване в гласа.

Пени кимва леко с глава, смутена е, пали цигара и се заглежда в лампиона с ресни, който пръска романтична светлина над разръфаната ми бейзболна шапка.

— Ела за малко отвън, — изправям се рязко, при което почти събарям масата и настойчиво хващам Перъдайз за лакътя. Тя няма време даже да си вземе чашата, защото бързо я помъквам към изхода. Студеният декемврийски въздух ме задавя. Кашлям и едновременно говоря:

— Виж какво, момиченце, аз не съм ти гадже. Ок? Искам много добре да си помислиш как ще се държиш оттук нататък. Ако искаш повече да не се виждаме, продължавай в същия дух.

— Чукаш ли я тая? По-добра ли е от мен? Във всеки случай е по-дебела…

— Ти май не ме чуваш какво ти говоря! — пускам ръката й и й обръщам гръб, за да се върна в клуба.

— Мике, чакай! — тя се затичва след мен, стъпва накриво с високите си боти, пада, лази, опитва се да стане, пак пада. Помагам й да стане, а тя се възползва от самарянския ми жест и се вкопчва в ръката ми.

— Няма повече, обещавам. Само не искам да се караме.

— Ние не се караме. Просто ти разяснявам как стоят нещата.

— Добре, добре, добре…

Уверявам се, че се е закрепила стабилно на неудобните си обувки и я оставям да трепери на студа. Връщам се при Пени и й казвам, че ще си тръгваме.

— Проблеми ли имаш с това момиче?

— Тц.

— Тя ли ти звъни по 15 пъти на ден?

— И тя също… Хайде, — прегръщам я през раменете и двамата излизаме през задния изход. Завалял е сняг, отварям уста към небето и почвам да лапам снежинките. Пени пак почва да се хили и съвсем нехайно пъхва ръката си в задния джоб на джинсите ми.

Заекът е опитомен.