Мая Вуковска
Гърлото на зимата (16)

Декември никога няма да свърши. Не искам да свършва. Може би защото предчувствам, че януари няма да донесе нищо добро. Нито февруари, за март и април да не говорим. Усещам някакъв проблясък чак през юни, но поради отдалечеността във времето не съм сигурен дали това е божествена искра или просто звезди посред бял ден, които ще видя, след като някой ме пребие с юмруци. Декември обаче е необичайно топъл, има дни, когато излизам само по памучна тениска и леко яке. И все още не ми се налага да мисля за предстоящите бедствия. Макар да знам, че се стремя с разрушително ускорение към тях. Сигурно съм мазохист, щом обичам усложненията. Обичам, когато има драма и не ми се предлага лесното разрешение. Обичам да се гърча в догадки и предположения. Обичам несигурността. А би трябвало да е иначе, понеже доскоро бях семеен мъж. Семейните хора си падат по сигурността. Не и аз. Не и аз. Когато всичко си беше на мястото, бях спокоен, но не съзнавах, че съм бил умрял. За кратко. За някакви си десетина години. Не знам, може и да съм харесвал това състояние, сега обаче то ми се струва абсурдно. Все едно съм бил в приказка с вкаменяване и сега нечия магия ме е съживила отново. Не знам също дали трябва да изпитвам чувство на вина, задето се чувствам така… Да, би казал баща ми. Всъщност той ми го казва всеки път, когато се чуваме по телефона. Ти си виновен, че Лина заживя с друг. Извинявай, АЗ ЛИ СЪМ ВИНОВЕН, че тя се ВЛЮБИ в друг? „Да, да!“ Баща ми направо побеснява, въпреки че по натура е ужасно спокоен човек. Казва, че ако един мъж обича и се грижи за жена си, тя никога няма да погледне друг. Но аз… аз съм безотговорен. И съм си получил, каквото съм заслужил с поведението си. Това е нелепо. Аз БЯХ добър съпруг. Най-добрият! Просто в един момент се вкамених…

— Мике, за какво мислиш?

Сепвам се. Пени изпуска цигарен дим през ноздрите си и се вглежда в мен въпросително. Отново сме в един нощен клуб, но тая вечер е умряла работа; няма много хора, музиката е кофти — музикантите свирят кавъри на Simply Red, на които никой не танцува. Пени е доста пияна; не съм й броил питиетата, но като я знам с каква скорост кара, това трябва да й е шестото малко за вечерта. Ако не е даже седмото. Дърпа ме за ръкава, иска да танцуваме, понеже музикантите са отишли да почиват и сега тъкмо са пуснали Джими Самървил. Заеби, казвам аз. Хайде дееее, моли се тя като разлигавено хлапе.

— Тц, ще си ходя, ти ако искаш остани, — казвам и правя знак на бармана, който ми е приятел, че си тръгвам. Той ми отвръща с козируване и аз се запътвам към изхода с палци, втъкнати в задните джобове на джинсите.

— Може ли да дойда с теб?

— Аз се прибирам.

— Ами… добре. Да идем у вас.

Отиваме у нас, Клои все още е на оня педалски зимен курорт в Словения. Извинявам се, че е разхвърляно, както подобава, когато ти идва някой на гости, и й предлагам нещо за пиене. Какво имаш, пита тя. Изборът не е голям, махам по посока на бутилките на рафта. Ще пия Captain Jack, казва тя. Наливам й щедро от рома в неподходяща чаша за кафе, като пак се извинявам с половин уста, че нямам други чисти чаши в момента. Няма значение, казва тя. Пускам телевизора, мотая се, прибирам разни разхвърляни дрехи и списания от дивана. Пени отпуска мекото си пълно тяло на едно от канапета, аз минавам зад облегалката, навеждам се и я целувам по врата; чувствам я как потръпва цялата, а пръстите й стисват чашата толкова силно, че очаквам всеки момент да я строшат на парчета.

В следващия момент сме в леглото; тя се стеснява да се съблече на светло, на мен ми е все едно дали изобщо ще се съблече, или ще си остане с грозните ботуши. Иска да не бързаме, даже ако може само да си спим. Окей, казвам аз и затварям очи, но за всеки случай слагам ръка върху едната й гърда — само за да проверя какво е положението. А положението е критично. Пени започва да се смее нервно, върти се наляво-надясно, прави несигурни опити да спре ръцете ми, но в крайна сметка се мушва под завивката и започва да ми духа. На мен обаче никак, ама никак не ми е приятно — прекалено много зъби, нула техника, а и чувствам някакъв душевен дискомфорт, който нямам си и представа откъде се е появил — сигурно съм пипнал непознат за медицината вирус, щом се чувствам неудобно, при положение че девойчето с най-сексапилните устни в града е налапало члена ми.

— Стига, Пени!

Тя май не чува, понеже продължава. Налага се да сложа длан на челото й, все едно е напорист овен, за да я спря. Тя объркано ме поглежда, бяла лига се стича по брадичката й; изведнъж адски ми дожалява за нея.

— Недей! — казвам почти шепнешком.

— Ама…

— Хайде да пийнем по още едно капитанче, какво ще кажеш?

Усещам унижението й. И как никога няма да ми прости. Вече е взела това решение, без дори сама да го знае. Иначе ще продължим да сме приятели и всичко ще си е постарому, както си му е редът. Аз обаче знам, че обидата вече е нанесена. Понеже тя „не е такова момиче“. Но заради мен се насили да стане. Може и само за пет минути, обаче беше такава, беше „такова момиче“. Беше курва. И всичко това видях в един-единствен неин поглед. Погалих я по главата, а лицето й пламна от срам и обида. Заоглежда се трескаво за чантата си — все едно от това дали ще я намери до 20 секунди й зависи животът. Иначе таймерът ще цъкне и бомбата ще избухне. Когато накрая я намира захвърлена в коридора, проверява дали няма получени есемеси на телефона си, извиква ми едно почти безгрижно „чао, Мике, до утре“ — без да ме поглежда, без нищо, и леко затваря вратата след себе си. Не я тряска, както биха направили повечето момичета в нейното положение; просто я затваря.

Ставам от леглото и се пляскам с длан по челото. После още веднъж. И още веднъж. Ама че съм тъп! Можеше да не се стига до там. А можеше да се стигне и до по-далече. Ако само ми ставаше от Пени… Но тя просто не е хапчето, което си мислех, че може да облекчи душевния ми ревматизъм. Понеже сърцето ми е сковано и това не се влияе от влажността на атмосферата. Излизам на терасата и дишам с пълни гърди необичайно топлия декемврийски въздух. А само преди седмица валя сняг.

Иска ми се сняг. Леле, как ми се иска сняг!

Но изкарахме една съвсем безснежна нова година. Ето ме на повечето размазани (понеже са правени от нестабилна пиянска ръка на размътена пиянска глава) снимки — на някои от тях съм с островърхи картонени шапки за детски рожден ден вместо цици — изглеждам така все едно чукам невидима мадама, седнала на един от високите бар-столове. А всъщност се опитвам да имитирам танца на Елвис Пресли от Jail House Rock. Харесва ми движенията, които прави с таза си. Ненапразно през 50-те майките са закривали очите на малките си момиченца, за да не го гледат… Аз, разбира се, не съм Елвис, просто съм доста пиян.

Приятно съм изненадан от факта, че Пени се държи така, сякаш нищо не се е случило между нас. Нищо конфузно, имам предвид. Но не мога да не забележа как умира от удоволствие, когато Перъдайз се появява отнякъде малко преди полунощ (при което сериозно се замислям дали някоя вечер, докато съм спял не ми е инжектирала gps-устройство под кожата, за да ме държи постоянно под око… малката курветка), а аз й казвам да се разкара и отново прихващам Пени през кръста, за да си продължим танца. Пени се надува от гордост, че съм предпочел нея пред Перъдайз и до края на нощта ме черпи шотове и коняци.

Мари-Ан на няколко пъти я дръпва в женската тоалетна, но не за да си пудрят носовете или да си услужват с тампони, а за да се осведоми „как вървят нещата с Мике“. Пени сигурно вече й е казала, че има достойнство, което не би продала за една нощ с мен, колкото и да ме харесва и други такива глупости, които жените си повтарят една на друга като мантра, само и само за да намерят оправдание за страданието си. На мен не ми пука особено какво си шушукат за мен путките по кенефите; важното е, че знам за себе си, че винаги съм бил честен, когато съм им казвал, че не искам да бъда с никоя „докато смъртта ни раздели“, нито искам да получавам меденка във формата на сърце с червена глазура за Свети Валентин, нито пък, не дай си боже, да ми пращат в кутийки, овързани с розови панделки, положителни тестове за бременност.

Прегръщам Денис и той ме целува по челото.

— Как ми се иска това да бъде една щастлива година за теб, Мике! — изкрещява той в ухото ми, опитвайки се да надвика тълпата в бара, която отброява последните секунди до полунощ. Мари-Ан обаче се обесва на врата му и почва да го целува, преди да чуе отговора ми. Така че аз казвам повече на себе си, отколкото на него:

— Тя ще е точно такава, каквато трябва да е… със или без мен.

Годината започва с много гърмящи бутилки долнопробно шампанско и яко шмъркане на скъпи прахчета в сепаретата и тоалетните. Понеже Пени си няма „плюс един“ на партито, използва всеки случай (стъпване на криво, правене на място, за да може някой да мине покрай нас и пр.), за да се притисне поне за секунди в мен; явно е окуражена от категоричността, с която отпъдих Перъдайз преди малко. Аз я прегръщам и пак се снимаме. Снимаме се много пъти. Шегувам се, че на другия ден никой няма да се харесва на снимките, когато ги качат във фейсбук. Винаги става така. Всички са щури, докато купонясват, ама като отрезнеят и си проверят профила във фейсбук, почват да ти звънят на пожар и да ти пискат да махнеш ВЕДНАГА снимките, на които се вижда как пият текила от пъпа на бармана или си показват циците. А на мен не ми се иска да ги махам, понеже това са истински снимки — когато не позират, хората са най-красиви, въпреки грозните физиономии и пози, които правят. А жените излъчват най-много еротизъм, когато не знаят, че ги снимаш. Такива моменти обаче са редки, понеже те с невидими радари усещат, когато в тях е вперено окото на камерата или фотоапарата и веднага си слагат лицето, което си мислят, че най-им отива.

Ще ви кажа нещо за фейсбук. Когато животът ми взе да се разпада, без да искам почнах да си изграждам нов там. Вдигнах си нов покрив над главата. Макар във фейсбук никога да не вали. Това е една напълно контролирана среда, в която рядко допускам изненади: моята музика, моите аватарчета, моите коригирани с фотошоп снимки, моите приятели (общо 412 на брой!). Другият ми живот, в който мога да бъда или да не бъда влюбен, ядосан, разнежен, екзалтиран… Мога да виждам надалеч — чак до Големия бариерен риф и оттатък него, където има само звезди в бездънното южно небе.

От прозореца на моя втори дом мога да извикам „Добро утро, Виетнам“ или просто да изрецитирам любим цитат от любима песен, с която предната нощ съм се приспал. Или на която съм плакал. Тук мога да погаля коляното на потенциална любовница или да подхвърля невинна закачка за кичозните обици на Мари-Ан, без да рискувам тя да ме погледне с присвити от ярост очи и да изсъска: „Е как можа да го кажеш, Мике!“ Тук мога да получа неочаквана утеха от далечен приятел или ерекция от непозната девойка, с която виртуално ни свързват само общите музикални интереси. Изобщо фейсбук е вълшебно място…

Един ден в началото на януари, както разсеяно хвърлям по едно око на ъпдейтнатите статуси на моите познати и приятели, неочаквано вниманието ми е привлечено от едно ново име. Mikka. Цъквам върху миниатюрната снимчица, за да видя дали е мъж или жена. Снимката ме отвежда в линка към профила на Mikka. Навеждам се към екрана, за да видя по-добре: издължено слабо лице с почти прозрачна кожа, високи скули, дълъг нос, заострен към върха и много, много руси коси, подстригани съвсем късо. Микка е момиче. Не мога да преценя дали е по-възрастна или по-малка от мен, а и няма как да разбера, понеже „Mikka shares information only with friends“. Връщам се в home-страницата на фейсбук и чета коментара, който е направила на един от постовете на Пени: „Щом си толкова отегчена, вземи да прочетеш Ницше — може пък да има ефект и най-после да се самоубиеш — нещо, което е трябвало да направиш още при първата ти менструация.“ Въпреки че намирам коментара й за вулгарен, няма как да не се подсмихна.

Докато изплаквам чашата си за кафе, се улавям, че преобръщам в ума си лица и моменти, за да видя дали ще мога да изровя какъвто и да е спомен за Микка. Сещам се, че Пени веднъж я спомена; някога били „ужасно добри приятелки“, но после Микка заминала за Хелзинки и оттогава не са се виждали. Вече година и половина. Но иначе напиванията с Микка били епични. Микка била епична! После Пени се беше умислила за момент и беше добавила сякаш на себе си: „Еба ти кучката!“

После бизнес ангажиментите ме грабнаха и забравих, че изобщо съм ангажирал мислите си сутринта с някаква непозната жена.

През следващите няколко седмици обаче все по-често се натъквах на коментари на Микка в профилите най-вече на Мари-Ан и Пени. Ако не даваше високопарни мнения за обсъждани филми, обикновено се изказваше жлъчно по повод нечия снимка с бебе в ръце или се присмиваше на начина, по който хората коментираха (винаги профански според нея) афоризми на известни личности или банални цитати от френски книги, гръцки философи или Джон Ленън. А това се случва постоянно във фейсбук, знаете. Някой, например, се е разделил с гаджето си предната нощ, понеже не е могъл да си пречупи езика и да й каже, че я обича, а на сутринта в статуса му цъфти като унило цвете следното клише: „The most important things are the hardest to say“. Другите се опиваха да й отговарят с тон, подобаващ на нейното цинично високомерие, но в крайна сметка се получаваха само злобни, но беззъби заяждания като на обидени деца. Микка винаги владееше положението. Бях заинтригуван, но не дотам, че да заразпитвам приятелките й Мари-Ани и Пени за нея.

Когато Клои най-после се прибра у дома на 13 януари, забравих за интереса си към момичето с име като моето. Клои ми се стори пораснала, макар че беше отсъствала само някакви си 3–4 седмици; разказваше превъзбудено за дните в зимния курорт в Словения, докато вечеряхме (хамбургери, купени от закусвалня на път за къщи, и кока-кола), аз я слушах с половин ухо, понеже умът ми беше на съвсем друго място — поръчките бяха намалели чувствително от началото на годината, но все още нямаше място за тревога. Нормално — хората се бяха охарчили покрай коледните празници… Надявах се нещата да потръгнат отново с идването на пролетта.

— … имаше и голяма камина на първия етаж, която палехме, щом се връщахме от ски. Имаше и едно голямо куче, много рунтаво, казваше се Вълк, ближеше ме по ръцете, а пък мама все ме караше да се мия, понеже съм можела да се разболея… И, тате, правехме си скара в нещо като градина, само че покрита, имаше и едно друго семейство, но с тях не се събирахме често, понякога ни канеха на чай в тяхната хижа, иначе те караха на друга писта — мнооооооого по-лесна от нашата, на която ние с Филип карахме. А една нощ, когато навън имаше снежна буря и беше ужасно студено, камината все гаснеше, онзи, старецът с червената шапка, казваше, че е заради вятъра в комина, не знам точно. И за да се топлим, Филип си легна при мен, а мама остана будна, понеже Ема много ревеше, а и имаше температура. Но точно преди да си тръгнем пак изгря слънце и виж, тате, как ми е изгорял носът. Дядото каза, че в планината слънцето пече винаги по-силно и затова…

— Какво?

Сепвам се и един наполовина сдъвкан пържен картоф пада от устата ми.

— … и затова трябва да си мажем лицата с кремове, — довърши изречението си Клои и тържествуващо се усмихна, горда от факта, че е запомнила нещо толкова важно за живота в планината.

— Не това. Какво каза преди… като е имало снежна буря.

— Какво за снежната буря? Ами беше страшно — тя сви рамене и отхапа от сандвича си. — Прозорците дрънчаха и като нищо можехме да умрем.

— Клои? Защо Филип е спал в леглото ти?

— Ами… за да се топлим, — тя изведнъж притихна и ме загледа изпод вежди, сякаш й беше ясно, че е казала нещо, което ме е ядосало.

— И как точно се топлихте?

— Ами… така, — тя стана от стола и обви ръце около рамената ми.

Сигурно щях да убия копелето на секундата, ако беше измислен телепортатор. Но и колата ми свърши добра работа. Стигнах за по-малко от 12 минути до апартамента им, недалеч от университетската ботаническа градина.

— За бога, Мике, защо звъниш като полу…

— Разкарай се! — отстранявам Лина с ръка и нахлувам като черна барета вътре. Липсва ми само черната качулка и кобура на колана, но и без тях ще изпотроша ръцете на тоя жалък пор, с които е пипал момиченцето ми. А той си седи пред компютърчето със слушалки на ушите, а главата му се поклаща напред-назад на хилавите раменца. Лина навреме ме настига и застава между мен и него с решителността на лъвица майка от научнопопулярен филм, преди да му ударя челото в клавиатурата.

— Микаел, престани! Какво има?

Онзи се стряска от крясъците й и подскача на стола си. Щом ме поглежда в очите, разбира, че работата е лоша.

— Какво си правил в леглото с дъщеря ми?

— Аз… какво?

— Чу ме добре, гъз! Клои ми каза, че си я „топлил“ една нощ.

Лина прехапва устни.

— Нищо не съм й направил, Мике, кълна се!

— Не ми викай Мике. За теб съм господин Окерфелд.

— Да… добре… Но това е лудост!

— Мике, недей така! Ела оттатък да се разберем — Лина се опитва да вклини хубавите си цици между двама ни, за да омекоти с тях евентуалния сблъсък.

Но удар не последва, понеже съм шибан пацифист и искам хората по целия свят да се обичат като братя. Поглеждам мекотелото в очите и с душата си усещам, че всъщност нищо не се е случило в нощта на снежната буря. Въпреки просветлението го хващам за рамото и го разтърсвам — никога не е излишно да се вземат съответните предпазни мерки.

— Ако това се повтори, ще разбера. И тогава няма да си правя труда да ходя в полицията. Просто ще ти счупя врата. А ти (насочвам гневния си показалец към челото на Лина), когато става въпрос за децата ни, повече си отваряй очите и по-малко краката!

Приключих с тези двамата. Знам със сигурност, че следващият път ще си помисля много хубаво, преди да пусна Клои някъде с тях. Макар че напоследък все по-често ме спохожда мисълта, че прибързано съм прибрал детето да живее при мен. Обичам Клои, смехът й ме зарежда с доза радост, която отдавна съм забравил каква е на вкус; дори сълзите й ме радват — понеже знам, че съм до нея и мога да я утеша. Но има нещо, което ме души. Засега още не мога да дам име на Нещото, но опасенията ми, че то е неприемливо и отвратително по същността си, стават все по-реални. Предполагам, че рано или късно ще настъпи моментът, в който ще разбера какво е Нещото. И вероятно ще ме свари неподготвен. Решителните моменти в живота никога не те сварват подготвен — такова е правилото. Или си влязъл много надълбоко в язовира, когато ти се схваща кракът, или се събуждаш със страшен махмурлук и установяваш, че ти се е свършил аспиринът. Знам си, че моето Нещо ще ме хване в момент, когато съм най-уязвим. Просто си знам… Животът ни насочва към определено място, до което трябва да стигнем. За да сме напълно щастливи. Или напълно нещастни. На мен ми е все едно какво ме очаква — понеже и при двата случая ще прегърна съдбата си с благодарност. Щастието е добро. Но страданието е още по-добро.

Изморен съм от усилието, което досега съм полагал да бъда щастлив…