Мая Вуковска
Гърлото на зимата (22)

Качвам във фейсбук снимки от уикенда, които съм направил с тригодишния си Sony Ericsson. Разни хора коментират, питат ме е как е било горе в планината, отвръщам: „Сухо.“ Обаждам се на Стярне, каня я на кино; личи си, че е на седмото небе от щастие, а гледаме „The Twilight Saga: New Moon“ — някаква касова дрисня за тийнейджъри вампири. При това е продължение на някакъв предишен филм, който естествено не съм го гледал. Но Стярне настоява да купим билети точно за този филм, понеже много харесвала Робърт Патисън — който и да е тоя… за всеки случай обаче проверявам в google за какво се разказва първа част. Еми как за какво — за вампири, както и предполагах. И за самоотрицание! „A teenage girl risks everything when she falls in love with a vampire.“ Ясна работа.

Филмът е от девет. Салонът е пълен с влюбени двойки и дебели тийнейджъри, нарамили кофи с пуканки под мишница. През следващите два часа разбирам, че вампирският клан е решил да организира празненство по случай 18-годишния рожден ден на Бела. Обаче положението излиза от контрол, когато Бела случайно си порязва пръста и кръвта съвсем естествено жестоко възбужда глада на вампирите. Забавно филмче! Мисля си какво разнообразие в тъпото ми ежедневие би било, ако можех да попадна на истинска вампирка. А не такава като жена ми, която иска да ми одере кожата след развода, макар че никога не сме подписвали предбрачно споразумение. Майната й! От мен ще получи само лоши спомени. И язва. Обещавам.

След края на прожекцията, Стярне е много въодушевена, иска да става вампирка и иска да започне отсега — обесва се на врата ми и впива зъби във врата ми. Опитвам се да се откопча от нея, но тя стиска здраво и вече започвам да виждам заглавията в утрешните вестници: „Млад мъж умира от кръвозагуба в центъра на града след като приятелката му прегризва сънната му артерия.“

След като спасявам някак си живота си, я хващам за ръката, по-скоро грубо, отколкото любовно, и я помъквам към бара на Джоко. Компанията вече се е събрала, разпитват ни дали ни е харесал филма. Аз не мога да кажа нищо, понеже Стярне не престава да говори за житейските послания, които лентата носи като подтекст. Дрън-дрън. Микка демонстративно става и отива да седне на бара; докато минава покрай мен, я чувам как промърморва: „Психопатка!“

След малко отивам до бара да взема питиета за мен и „психопатката“ (за нея както винаги — бирена бутилка със сламка) и докато чакам бармана да ги приготви, заговарям Микка с тон, който се надявам да мине за небрежен:

— Защо не поздравяваш моето парче?

Тя хвърля кос поглед през рамо, сякаш за да се увери, че става дума за Стярне.

— Задължително ли е? Във Финландия не е.

— И тука не е.

— Значи смятай, че съм ти отговорила на въпроса.

Барманът слага пред мен чаша коняк и бира с жълта сламка, която се подава от гърлото на бутилката.

— Какво всъщност значи името ти? Нали не идва от Микаела?

Тя поклаща глава. Мълчи. Вече си мисля, че изобщо няма да си направи труда да ми отговори и съм на път да си взема питиетата и да се върна при другите на бара, когато тя проговаря:

— На японски означава „три дни“.

— Защо на японски? Мислех, че си финландка.

— Майка ми е финландка. Баща ми е инуит.

— Тогава защо японски?

— Защото смисълът е хубав.

— Защо три дни?

— Ей, ама ти си много досаден. Освен че си тъп.

— Кажи ми само това и се махам.

Тя отпива от бялото си вино, слага ръка на рамото ми и се навежда към мен. Очите-бръсначи разрязват лицето ми наполовина, като със скалпел.

— Защото, момченце, първия ден ще ме обикнеш, втория ще ме намразиш, а на третия ще избягаш с мен, където си поискам.

— Да бе, мечтай си! — правя опит да се изсмея на нелепото й пророчество и даже ми се получава доста добре, но Микка изглежда не е впечатлена от лековатия начин, по който приемам обяснението й. Връщам се на нашата маса и докато отпивам от коняка си, започвам да се смея. Питат ме защо се смея, казвам „За нищо“ и продължавам, докато не се задавям със собствените си храчки. Щяла да ме отведе на майната си! Голяма смешничка е тая Микка! И мноооого насериозно се взима. Дали изобщо някой се връзва на приказките й? Всъщност възможно е — някои зомбирани от погледа й тъпаци може би…

Мари-Ан предлага да идем на клуб и аз се съгласявам. Все ми е едно къде ще прекарам следващите три часа — дали в леглото с тийнейджърката или като се наливам на бара в някой задимен клуб. И без това полза от това, че ще се събудя утре за пореден път, няма.

Отиваме в „1999“ — ирландски пъб с типичен четириъгълен бар по средата и черно-бели фотографии на Ню Йорк от 30-те години на миналия век по стените. Познавам барманите, познавам мириса на белина, примесена с този на урина в кенефите, познавам отражението си в стъклените стени зад бара, когато минава два след полунощ и зеленото на очите ми се е разтекло по цялото лице. Обичам да идвам в „1999“, понеже когато неоновите светлини на рекламата на Heineken проникнат през подпухналите ми клепачи, изведнъж ми олеква и светът изведнъж изглежда толкова малък и разбираем, сякаш може да се събере на върха на карфица. Тогава ме изпълва най-великолепното чувство на лекота и безтегловност, което обаче скоро преминава в световъртеж, а световъртежът преминава в драйфане.

Тази вечер си прекарваме страхотно в „1999“ (поне така си мисля, понеже изобщо не ми се налага да мисля, а това ми е в топ три на любимите състояния!). Цялата компания почти е налице и всички изглеждат в купонджийско настроение. А дори не е петък! Нито пък е събота. Да му се не види, трябва да питам някой кой ден от седмицата е днес. Приближавам се до една дългокрака девойка, която пие бира направо от бутилката, и си пускам сваляческия глас. Не мога да повярвам, че наистина я питам кой ден сме. Тя ме оглежда отдолу догоре и ми прави знак със свободната си ръка да се разкарам. И ПАК не мога да повярвам! Тая сигурно е лесбийка. Няма начин да не е — виж я само как държи бутилката за гърлото между показалеца и средния пръст. А и не носи сутиен под размъкнатата камуфлажна тениска. Колко сме отворени само! Все едно съм се пренесъл назад във времето, когато плоскогърди амазонки скандират „Мъжете са прасета!“ и демонстративно размахват над главите си като ласо горящи сутиени. Оттеглям се от дългокраката и се връщам при моите хора, сядам до Пени, включвам се в разговора за живота след смъртта (който, да си призная, не ме вълнува, понеже съм сигурен, че като умра, умирам и това е) и скоро се напивам чудесно. Джобът ми вибрира, измъквам мобилния си, поглеждам дисплея. Есемес от Перъдайз. Хвърлям скрит поглед към Стряне — тя се кълчоти на един пилон, който всъщност въобще не е предназначен за стриптийз, а по-скоро е нещо като подпорно съоръжение, но тя е решила, че днес е по вампирски секси и че я бива в танците. Отивам при нея, прегръщам я с една ръка през кръста и й прошепвам, че е време да се прибира, ако иска утре да е с бодра глава за теста по биология (мислено си ръкопляскам, че съм запомнил тая подробност — жените обичат, когато проявяваш загриженост и демонстрираш, че помниш уж незначителни на пръв поглед неща, които обаче са важни за тях — рождения ден на майка им, първото момче, което са целунали в пети клас, дали обичат доматите поръсени с изсушен ронен босилек или само със зехтин! Цаката е в детайлите! Владееш ли тайната на детайлите, владееш и тях. Ей толкова е просто.) Стярне се цупи, извива се в ръцете ми, настоява да й кажа 78 пъти, че я обичам, че утре ще я взема от училище, такива неща… казвам „да, да, да“, само за да мога да я кача колкото се може по-бързо на такси и да я изпратя у дома й. Работата е спешна, понеже Перъдайз ми пише, че ще бъде в клуба в 1:30. Имам около три минути, за да се отърва от Стярне. Знам със сигурност, че другата никога не закъснява.

И съм прав. Тъкмо хлопвам вратата на жълтото такси и пращам театрална въздушна целувка на Стярне, която виждам, че се е свлякла като торба с картофи на задната седалка, когато едно друго такси стоварва Перъдайз на паркинга зад „1999“. Тя изскача пъргаво от колата и се хвърля със скок на врата ми като китайска гимнастичка. Налага се да платя и на този шофьор, понеже любовта е заслепила тъпата коза и тя е забравила, че дължи 8,40 за превоза.

Известно време си пием кротко, Перъдайз е седнала на друга маса, бърбори си с две нейни приятелки — същите парцаливки с разкривени токове като нея; само от време на време ми хвърля крадешком ревниви, любовни погледи. Перъдайз никога не се е смесвала с моята компания. Никога. Никой, дори най-добронамерените и невзискателните от приятелите ми, не я харесват, понеже е тъпа и се облича грозно. Затова не й позволявам да интимничи с мен на светло и пред други хора. По едно време пак получавам есемес от нея: „След 2 мин. те чакам във WC.“ Прибирам мобилния в задния си джоб, отпивам от коняка, търпеливо изчаквам да свърши „Булевардът на разбитите сърца“ и ба-а-а-вно се отправям към кенефите. Последното нещо, което виждам, преди вратата да се хлопне зад гърба ни, е издълженото от почуда и стаена обида лице на Пени. Хитруша е тя — уж се прави на две и половина, тра-ла-ла, цигарки да има, но всъщност следи с орлова проницателност какво се случва на всяка една маса в клуба. И прави непогрешима връзка между хора и събития…

Умивалникът се оказва достатъчно издръжлив, за да понесе теглото на Перъдайз. Тя е захапала края на кожения ми колан, за да не стене като родилка, както обикновено прави, когато сме у нас. Прилича на индианец в уестърн от 70-те, на когото вадят куршум без упойка. Сексът е калпав, но фактът, че го правим в гадния опикан кенеф на „1999“, ми вдига адреналина на шест.

В крайна сметка не е важно какво точно чувствам, а че чувствам нещо…

На другата сутрин пак се събуждам. Голямо разочарование! Главата ми кънти на кухо. Пускам си тежък като олово прогресив метал, понеже е добър фон за миене на зъби и уриниране в кръг. Трябват ми около 12 минути, за да осъзная, че Клои не си е в стаята, а при майка си и Филип Македонски — царя на парцаливите нещастници. Слава богу! Ако можеше да ме види сега, сигурно щеше да се изплаши. Не искам детето ми да се стряска от външния ми вид. Искам да има нормален татко. Доколкото това е възможно… Ама като гледам, май не е съвсем възможно. И сърцето ме боли. Или поне това, което е поникнало на негово място. Понеже сърцето ми отдавна го няма. Изкоренено е.

Няма го.

Няма го.