Мая Вуковска
Гърлото на зимата (36)

Събуждам се в 6. Сядам в леглото. Студено е. Сигурно пак съм забравил прозореца отворен. Дървата в печката са догорели. Намятам се с одеялото и ставам. Дъските под краката ми проскърцват. Навън е тъмно и толкова тихо, че чувам как облаците се движат. Отварям вратичката на старата чугунена печка и хвърлям вътре няколко цепеници. Раздухвам жарта и скоро огънят пламва. В кухнята е още по-студено. Слагам чайника върху газовия котлон и дръпвам завеската, за да погледна навън. През нощта е навалял пресен сняг.

Докато се обличам, водата завира. Обувам си подплатените със заешка кожа боти на босо и излизам на верандата, за да викна Гарван. Така съм кръстил бялото си куче, което през последните седмици придоби навика да спи в бараката с инструментите и малкия трактор, който нещо е повреден и все не успявам да запаля.

— Гарван? Ела тук, момче. Закуската е готова.

Преценявам, че е около минус 18 градуса. В къщата на хълма отсреща още спят. Госпожа Пелтола, която живее там с баща си и двамата си сина, ми носи домашно изпечени сладкиши от време на време. Никога не ги ям. Не това обичам да ям.

— Гарван?

Ето го и него, дотичва до мен, изправя се на задни лапи и поставя предните си върху гърдите ми, лае възбудено, маха с опашка — все основни кучешки изрази на привързаност и всеотдайност. Пускам го вътре и след малко вече закусваме.

В 8 вече съм в пикапа, запалвам двигателя, после си слагам ръкавиците, понеже, докато радиаторът не затопли, в купето е адски студ.

Карам с километри. Продължава да е все така тъмно. Всъщност слънцето ще се покаже чак през март.

Когато стигам до гората Нуркаваара, спирам пикапа, нарамвам раницата и поемам по примитивната пътеката между елите с клони, натежали от замръзналия сняг, като си осветявам пътя с фенера. Пътеката се губи на няколко пъти сред мрежа от бодливи храсталаци. Аз обаче знам пътя и продължавам да вървя. Трябва да стигна до езерото. Там са разположени хранилките за лосовете. Виждал съм ги отдалеч как идват да се хранят. Ловният сезон приключи преди 3 дни, на 15 декември, но аз не съм обикновен ловец. Не принадлежа към никой ловен клуб. Дори нямам разрешително. Не ми пука за държавните квоти за улов. Не ми пука от студа. Интересува ме единствено тръпката от преследването.

Лосовете познават гората и я използват умело за свое скривалище; движат се много безшумно и знаят всички тайни места. Единственото място, където са открити и уязвими, са хранилките. Затова сега съм се запътил натам.

Не нося пушка. Само ловния нож, който си купих в селото от единствения антикварен магазин.

Не си облякох дебелата шуба и високите ботуши, за да мога да се движа по-леко. Гарван оставих в пикапа — той не е обучено куче; започва да лае в най-неподходящия момент и така плаши животните.

На около 500 м от пътя и навътре в гората излизам на открито и усещам мириса на застояла вода. Над главата ми се стрелва черна яребица. Насочвам фенера далече напред. Ето ги хранилките. Работници, назначени от общината, ги зареждат на всеки 10 дни. Спотаявам се зад ствола на един смърч и чакам.

Кръвта пулсира в слепоочието ми. Вече не усещам студа. Превърнал съм се в придатък на дървото, враснал съм се в земята.

И тогава го виждам да се приближава. Затаявам дъх. Лосът подушва зърното и предпазливо побутва хранилката с нос. Мъжки е. Рогата му са широко разклонени, над метър дълги и покрити с мека като кадифе кожа. Излизам иззад прикритието си, тръгвам право към него. Когато съм само на метри разстояние, той се сепва, извръща великолепната си глава, поглежда ме, но не помръдва. Само ушите му трепват.

— Какво има? Не те ли е страх?

Още едно потрепване с ушите, челюстите му продължават да мелят зърното.

— Спокойно, спокойно…

Протягам едната си ръка напред, за да убедя приятелчето, че не съм въоръжен и идвам с мир, а с другата внимателно измъквам ножа от страничния джоб на подплатените си маскировъчни панталони.