Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мистър Монк (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mr. Monk and the Dirty Cop, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
maskara (2017)

Издание:

Автор: Лий Голдбърг

Заглавие: Г-н Монк и мръсното ченге

Преводач: Деница Райкова

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Intense“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: ПК „Димитър Благоев“

Редактор: Мария Иванова

Коректор: Цветана Грозева

ISBN: 978-954-783-146-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1427

История

  1. — Добавяне

8. Г-н Монк се разхожда в парка

Местопрестъплението беше пътека за джогинг, разположена между едно езерце и гъсто залесен участък от парка „Голдън Гейт“, която някога бе представлявала песъчлива, брулена от ветровете пустош с площ хиляда акра, преди в началото на деветнайсети век да бъде трансформирана в засаден с тучна зеленина оазис.

С гъсти китки от борови и евкалиптови дървета, няколко езера, хиляди цветя и широки, обрасли с трева поляни, това е страхотно място да се махнеш за малко от стреса на градския живот, да правиш дълги разходки, да играеш разни игри, да караш велосипед, да правиш любов, да се наслаждаваш на пикник, и да убиваш хора.

Ще призная, че самата аз в един или друг момент съм вършила в парка „Голдън Гейт“ всички тези неща, без едно.

Откъм океана духаше силен вятър, който довя миризмата на кръв и бездимен барут до носовете ни, преди да стигнем до тялото. Сигурно е имало много кръв и много куршуми.

Полицаите, които подсигуряваха местопрестъплението, бяха свикнали да виждат Монк и мен, затова вдигнаха жълтата лента, опасваща местопрестъплението, за да ни пуснат да минем, без да ни поискат документи за самоличност или някакви обяснения. Очевидно не бяха научили, че вече не сме във ведомостта за заплатите.

Жертвата носеше тениска и шорти за джогинг. Лежеше по гръб на пътеката за бягане в огромна локва кръв, тялото му беше осеяно с огнестрелни рани. Изглеждаше ми към петдесетте, ако съдех по бръчките на лицето му и сивите нишки в косата му, макар че имаше добре поддържаното тяло на много по-млад мъж. Очите му бяха отворени и безизразни като камък.

— Двама свидетели са видели слаб човек с тъмни очила и прекалено широк суичър с качулка да излиза от онези дървета и да изпразва пистолета си в съдията, като стреля право в целта — каза Дишър, като се консултира с тефтерчето си. — След това стрелецът е избягал.

— Има път, който върви по протежение на другата страна на горичката и излиза от парка — каза Стотълмайер. — Може да е имал паркирана кола там или някой го е чакал с кола.

Стотълмайер и Дишър бяха с гръб към нас, когато се приближихме, затова видяха Монк едва когато започна да обикаля около тялото, разперил ръце пред себе си, сякаш определя рамките на гледката.

— Защо стрелецът не е хвърлил пистолета си в езерото? — попита Монк.

— Защото е имало свидетели и е искал да се отърве от оръжието на място, където никой няма да го намери — каза Дишър.

— Защо говориш с него? — скара се Стотълмайер на Дишър. — Той не би трябвало да е тук.

— Но не е ли по-рисковано да го хванат, когато оръжието на престъплението е все още у него? — попита Монк, сякаш капитанът изобщо не се беше обаждал.

— Ще го питаме, като го хванем — каза Стотълмайер. — Изчезвай оттук, Монк.

— Съдията е прострелян в рамото, гърдите, бедрото, врата и ръката над лакътя — отбеляза Монк, като приклекна до тялото. — Сякаш стрелецът е стрелял необуздано или не е бил много наясно с огнестрелните оръжия.

— Или просто е бил разгневен и е бързал — каза Дишър. — Съдия Стантън води процеси по много криминални дела и си е създал много врагове. Може би някой от тях току-що е бил освободен от затвора.

— Казах ти да престанеш да му говориш — каза Стотълмайер, след това се обърна отново към Монк: — Или си тръгни, или ще наредя на двама полицаи да те извлекат оттук. Решението е твое.

Монк погледна от тялото към дърветата, и после пак към тялото.

— Това е обществен парк — каза той. — Не можете да ме изхвърлите.

— Добре дошъл си да посещаваш парка, но трябва да останеш извън полицейския кордон, също като всички останали — каза Стотълмайер. — Сега си върви. Не искам да те виждам на друго местопрестъпление, освен ако не ти се обадя, но ако бях на твое място, не бих седял до телефона да чакам. Тази бюджетна криза ще продължи доста време.

— Не е нужно да чака — казах. — Разчуе ли се веднъж, че е свободен наемник, полицейските управления из цялата страна ще се надпреварват да потърсят услугите му.

— Надявам се — каза Стотълмайер. — Наистина се надявам.

— Да вървим, господин Монк. — Дръпнах го леко за ръкава и го поведох към полицейския кордон.

Повдигнах лентата, за да го пусна да мине. Монк погледна назад към тялото, после отново към дърветата, и посочи към едно място.

— Трябва да е дошъл право оттук, за да пресече пътя на съдията тук — каза Монк.

— Случаят не е ваш, господин Монк. Не ви плащат. Няма причина да се замесвате.

— Капитанът се нуждае от мен — каза Монк.

— Той не ви иска — припомних му.

— Не може да си позволи да ми плаща — каза Монк. — Има разлика.

— Не става дума само за парите.

Монк прекоси поляната на път към дърветата. Лупината беше разцъфнала, обкръжавайки подножието на високите борове с ярки цветове.

Някои от цветчетата бяха полегнали, там, където някой ги беше стъпкал. Там се беше крил убиецът преди стрелбата. Монк надникна в дърветата и огледа терена.

— Има следи от велосипедни гуми, които идват от улицата, влизат в горичката и отново излизат навън.

Той обикаляше наоколо, като внимаваше да не оскверни вторичното местопрестъпление. Последвах го. Той наклони глава на една страна, после на друга, приклекна, изправи се и приклекна отново, върна се в посоката, от която беше дошъл, а после се върна по стъпките си по същия път напред. Беше достатъчно да ми призлее от толкова движение.

— Убиецът не е бил мъж — каза той. — Била е жена.

— Как можете да определите, като гледате в земята? — попитах. — Не ми казвайте, че разпознавате отпечатъка, оставен от обувките й.

Той поклати глава:

— Мога само да кажа, че са били маратонки. Не мога да определя дали са били на мъж или на жена, само като погледна походката. Но съм сигурен, че криминалистите могат, като сравнят отпечатъците от тези с базата си данни от обувки.

— Тогава откъде знаете, че стрелецът е бил жена?

— Велосипедът й е паднал — каза Монк и посочи към няколко отпечатъка в прахта. — Върху камъка ей там има петънце розова боя. Този цвят се смята за типично женски. Един мъж не би искал да го видят на колело с този цвят.

— Намираме се в Сан Франциско, господин Монк. Това може и да ви шокира, но тук има много мъже с женствени наклонности, които не се стесняват да ги показват.

Монк потрепери от главата до пръстите на краката. Не мисля, че има фобия към самите хомосексуалисти като такива. Той просто страда от фобии поначало. Неговото чувство за ред изисква, че ако нещо е предназначено за жена, или пряко свързано с женствеността, тогава би трябвало да се използва само от жена.

Щеше да е точно толкова разстроен от жена, която носи мъжка вратовръзка или използва афтършейв вместо парфюм.

Като се замисля, една жена, залята с афтършейв, би разстроила и мен.

— Има още — каза Монк. С него винаги има още. — Колелото е оставило отпечатък в прахта. Вижда се формата на седалката и къде е била свързана с дръжките на кормилото. Жените са анатомично различни от мъжете.

— Сериозно ли? Мислех, че не сте забелязали.

— Опитвам се да не забелязвам — каза Монк. — Но тези различия се отразяват върху начина, по който изработват дамските велосипеди. Жените имат по-широки бедра от мъжете, затова седалките на техните велосипеди са различни. Освен това те имат по-къси торсове и по-дълги крака от мъжете, и това се отразява в разстоянието между седалката и дръжките на кормилото. Това е също и причината горната тръба на рамката да е под ъгъл.

— Винаги съм мислила, че е за да се създаде удобство на жените, които носят рокли и поли, когато карат колело — казах.

— И това също — каза Монк. — Можеш ли да снимаш това?

Имах камера в мобилния си телефон. Направих няколко снимки на терена заради него.

— Откъде знаете, че не е бил мъж, който кара дамско колело?

— Убиецът не би рискувал да привлече толкова много внимание към себе си.

— Нека отново ви напомня, че сме в Сан Франциско — казах. — Мъж, който кара дамски велосипед, не би бил толкова необичайна гледка, дори и да носи рокля.

Монк отново потрепери:

— Би трябвало да кажа на капитана каквото знам.

— Той ще го разбере сам от отпечатъците от обувките и от един анализ на люспата боя — казах. Погледнах назад и видях капитана и другите офицери да се отправят в нашата посока.

— Така ли мислиш?

— Убедена съм — заявих, макар да не бях. — Но какво щеше да открие, или нямаше да открие капитанът за това убийство, наистина не е ваш проблем. Не ни плащат да се тревожим за това.

— Не съм толкова сигурен — каза Монк.

Явно се налагаха драстични действия.

— Имате нещо по обувките — казах. — Май е борова смола.

Монк нададе лек вик и забърза към пътя. Аз не бързах. Запитах се дали ще трябва да изгорим обувките му, когато се върнем в апартамента му, или ще е достатъчно просто да ги хвърлим в контейнера за опаковане на памперси.

Може би щеше да се наложи да направим и двете.

 

 

Няма да ви държа повече в напрежение. Направихме и двете. След това прекарахме остатъка от деня в апартамента му, като трескаво търсехме оправдания да сложим нещо, каквото и да е, в контейнера му за опаковане на памперси и да го запечатаме за вечността.

Той правеше бъркотии само за да може да ги разчисти и да изхвърли останките в контейнера за памперси. „Без да иска“, изпусна на пода пакет кафе, кутия зърнена закуска и две чаши.

Излязох отвън да изпразня контейнера и когато се върнах, намерих Монк да говори тайно по телефона в кухнята.

— Казвам се Анонимен, и нямам никаква връзка с Ейдриън Монк — изрече той с дълбок глас. — Ето моята информация: Убиецът, застрелял съдия Стантън в парка „Голдън Гейт“, е бил жена. Можете де го разберете от отпечатъка, който обувката й е направила в…

Изтръгнах телефонния кабел от стената.

— Какво правите? — попитах.

— Обаждам се на горещата линия на полицията и оставям анонимно съобщение. Не се тревожи: никога няма да разберат, че съм бил аз.

— Няма значение дали ще разберат или не. Те ви уволниха, господин Монк, а сега вие им позволяващ да се възползват от знанието ви безплатно.

— Не всичко има цена — каза той.

— Вашите консултантски услуги имат, а полицията не я плаща — казах. — Само наранявате себе си, като правите това.

— Но аз помагам за залавянето на убиец — каза той.

— Как това помага на вас?

— Защото не мога просто да го отмина — каза Монк. — Това е същността ми: това е работата ми. Бих го вършил безплатно.

— Точно това и правите — казах.

— Но те не го знаят — отвърна той. — Това ни дава предимство в преговорите.

— Такива няма да има, ако продължавате с това.

— Не искам статистиката с приключени случаи на капитана да се понижи.

— Ако това не стане, господин Монк, те нямат стимул да ви наемат отново.

— Той е много добър детектив и хората трябва да знаят това — каза Монк.

— Прав сте, и е прекрасно, че искате да му помогнете, но ако продължавате да разследвате престъпления за полицията без заплата, как ще си изкарвате хляба? Как ще ми плащате?

— Това е същността ти: това ти е работата — каза той. — Ще го правиш безплатно.

— Не, няма.

— Да, ще!

— Да ви бъда асистентка ми е работата, и ми харесва, но това не е същността ми: не е изгаряща нужда, която съм принудена да задоволявам.

— Само така си говориш — каза Монк. — Изгаряш.

— Наистина го мисля, господин Монк — казах. — Ако не можете да ми плащате, тогава ще трябва да си намеря друга работа. Ами д-р Бел? Как ще плащате на него?

— Ще ме взема на принципа pro bono.

— Защо му е да го прави?

— Защото съм обаятелен — каза той. — Ти също би трябвало да ме приемаш на принципа pro bono.

— Няма, нито пък д-р Бел ще го стори. Затова, ако бях на ваше място, щях да спра да върша детективска работа безплатно и да намеря някой друг, който да ми плаща за това.

— Кой например?

— Например други полицейски управления — подсказах му. — Утре ще се върнем на онази конференция и ще проведем някой и друг непринуден разговор.

— Какво е това?

— Ще накараме хората да се разприказват, ще ги опознаем — казах. — Но, което е по-важно, това ще ги накара да опознаят вас.

Сега той придоби разтревожен вид:

— Налага ли се?

— Да ви опознаят, означава да ви обикнат — казах.

— Носи много кърпички — каза той.