Лий Голдбърг
Г-н Монк и мръсното ченге (25)

24. Г-н Монк усеща напрежението

Капитан Стотълмайер седеше срещу нас в стаята за свиждане в затвора, докато Монк му разказваше теорията си за чашата. Изглеждаше също толкова прежълтял, както бе изглеждал и Лукарели, седейки в същия този стол.

Може би този ефект се създаваше от жълтата светлина на енергоспестяващите крушки в съчетание с жълтия гащеризон. Или може би беше физически симптом на затварянето в килия без прозорци и дългите часове на размишляване за надвисналата доживотна присъда.

— Бившата ми съпруга не позволява на децата ми да идват да ме виждат, така че единствената информация, която получават за всичко това, е онази, която четат онлайн или виждат в новините — каза Стотълмайер. — Но знаете ли коя е най-лошата част от това?

— Трите ивици велкро на гащеризона ви — каза Монк. — Това е явно нарушение на Женевската конвенция.

— Ивиците от велкро не са съществували, когато е приета Женевската конвенция — уточних.

— Да дадеш на човек само три ивици велкро е жестоко и нечовешко наказание — каза Монк. — Къде, по дяволите, е четвъртата ивица? Това си е чисто, безмилостно психологическо изтезание. Не знам как можете да го търпите, капитане.

— Това, което е по-лошо, е че Салваторе Лукарели е в килията срещу моята — каза Стотълмайер. — Принуден съм да гледам самодоволната усмивка на лицето му.

— Мислите ли, че той стои зад това? — попитах.

— Може да е всеки. В моята професия си създаваш много врагове. Лукарели е само един от тях.

— Съжалявам — каза Монк.

— За какво съжаляваш? — попита Стотълмайер.

— За това — каза той. — За всичко съм виновен аз.

Винаги можете да разчитате на Монк да свърже всяка ситуация със себе си. Не че е себичен: просто работата е там, че той има нужда да вярва, че целият свят се върти около него. Това е единственият начин, по който може да упражнява разумен контрол върху него.

— Защо да си виновен ти? — попита Стотълмайер.

— Ако бях по-бдителен, може би щях да предвидя това — каза Монк.

— Как? Да не си медиум?

— Не — призна Монк.

— Тогава как би могъл да го предвидиш?

— Изградена е рамка — каза Монк. — Конструкцията се изграждаше навсякъде около нас.

— Това не значи, че е станало пред очите ни — каза Стотълмайер.

— Трябвало е — каза Монк. — Някой е видял шанса да ви натопи и се е възползвал от него. Който и да е бил, е знаел, че имате мотив да убиете Брадок.

— Това беше очевидно за всички, присъстващи на конференцията, което именно е причината, поради която са отмъкнали чашата след това и са я задържали — каза Стотълмайер. — Но ми е трудно да повярвам, че друг полицай е направил това.

— Кой друг би могъл да бъде? — попитах.

— В хотела има многоброен обслужващ персонал — каза Стотълмайер. — Някой от тях може да е бивш затворник или да е свързан с някой, когото Брадок е пратил в затвора.

— Не Брадок е този, който седи в затвора — подчертах аз.

— Мисля, че може би не става въпрос за мен — каза Стотълмайер. — Аз съм просто изкупителната жертва. Не мисля, че е съвпадение, че Пешел и Брадок бяха убити с четирийсет и осем часа разлика. Брадок също е получавал информация от Пешел.

— Мислите, че убиецът е някой, когото Брадок е пратил в затвора въз основа на информация от Пешел? — попитах.

Стотълмайер кимна:

— И доколкото познавам Брадок, вероятно първо е хвърлил на въпросния тип един хубав пердах.

— Откъде изобщо да започнем да търсим? — попитах.

— Ще трябва да прегледате арестите, извършени от Брадок през последните една-две години, в които е бил в полицията на Сан Франциско — каза Стотълмайер. — Няма да намерите името на Бил никъде, тъй като никога не е давал показания, но в папките може да има споменаване, че Брадок е действал по подхвърлени сведения от доверен информатор.

— Това може да отнеме седмици — казах. — И то ако предположим, че изобщо успеем да получим достъп до тези папки.

— Ник може. Той има най-различни източници в управлението, които говорят с него, когато не би трябвало — каза Стотълмайер. — Освен това е в идеална позиция да проучи щателно биографията на всеки член от персонала на „Дорчестър“, ако е склонен да го направи.

— Ще го направи — казах.

— Но какво мога да направя аз? — попита Монк.

— Каквото правиш най-добре — каза Стотълмайер.

— Какво е то?

— Бъди себе си — каза Стотълмайер. — Ако уликите са налице, ти ще ги видиш, ако вече не си ги видял.

— Ако съм видял уликите — каза Монк, — защо нямам решението?

— Не разбирам начина, по който мислиш, Монк. Получавам главоболие дори само като опитам. Но знам, че виждаш и чуваш повече, отколкото мислиш — каза Стотълмайер. — Предполагам, че всички тези детайли кръжат шеметно в главата ти подобно на милион пиксели, които чакат да се съчетаят в картина.

Може би няколко от тях бяха и в моята глава, поради което изпитвах онова гъделичкащо усещане за десетте години между изчезването на Стив Вурцел и смъртта на Пешел.

— Надявам се да сте прав — каза Монк.

— Аз не се надявам — каза Стотълмайер. — Аз разчитам на това.

— Ще ми се да не го правите — каза Монк. — Не работя добре, когато съм подложен на натиск.

— Помисли за натиска, на който съм подложен аз — каза Стотълмайер. — Нося жълт гащеризон с три ивици велкро.

Монк се надигна от стола си:

— Прав сте. Какво съм си мислил? Никое мое страдание не може да се сравнява с истинския ад, който понасяте вие. Вашето нещастие е и мое нещастие, докато това изпитание не приключи.

— Така те искам — каза Стотълмайер.

 

 

Когато си тръгнахме от затвора, се обадих на Даниел и я помолих да накара няколко служители да погледнат всички стари случаи, в които беше възможно да е замесен Пешел.

Тя имаше да ни съобщи известна информация за семейство Вурцел, но аз й предложих да ни съобщи каквото е научила в апартамента на Монк. Исках да я наругая здравата, но не по телефона и определено не в „Интертект“.

Щом се върнахме, Монк забърза към банята да измие набързо ръцете си. Даниел се появи около двайсет и пет минути по-късно, затова прецених, че имаме поне още пет минути насаме, преди той да свърши с миенето на ръцете си.

Това време ми беше повече от достатъчно да й откъсна главата и да й я поднеса на тепсия — преносно казано, разбира се.

— Трябва да поговорим — казах, повтаряйки като ехо думите както на Слейд, така и на баща ми. Помислих си да добавя „млада госпожице“, но това щеше да ме накара да се почувствам още по-стара в сравнение с нея. — Мислех, че сме се разбрали нещо.

— Не съм изпращала повече папки — каза тя и се скова отбранително. — Напрягаше се да поеме атака и щеше да я получи.

— Говоря за доверие — поясних. — Когато се запознахме най-напред, ти каза, че работиш на първо място за господин Монк. На второ — за Ник, и че никога не трябва да се тревожим за лоялността ти.

— Точно така — каза тя. — И наистина го мислех.

— Не е достатъчно да го кажеш, Даниел. Трябва наистина да го правиш.

— Направих го — настоя тя.

— Сблъскахме се с Ник в хотел „Дорчестър“. Той знаеше, че господин Монк и аз сме се срещали с Фил Атуотър в Мил Вали — казах. — Сещам се само за един начин, по който е могъл да разбере за това.

Тя се отпусна, явно облекчена, което не беше реакцията, която очаквах.

— Това е защото не знаеш за проследяващото устройство.

— За какво говориш?

— Всяка от колите на „Интертект“ е оборудвана с GPS — каза тя. — Точно като онези, които компаниите за товарни превози инсталират на големите си камиони, за да могат да следят товара им през цялото време.

От чутото ме полазиха тръпки.

— „Интертект“ държи служителите си под наблюдение?

Тя поклати глава:

— Всички служители знаят, че на колите им има локатори. Ник казва, че е заради собствената ни безопасност и сигурност. Работим в опасно поприще. Ако изпаднем в беда, „Интертект“ винаги може да изпрати подкрепления на последното ни известно местонахождение или, ако изчезнем от мрежата, могат дори да открият къде сме били през последните няколко седмици и да се върнат обратно по стъпките ни.

— Телефоните ни също ли се подслушват?

— Разбира се, че не — каза тя. — Целта не е да следим. А да се грижим за безопасността на хората си.

— Ъ-хъ — отвърнах. — От „Интертект“ следят ли в кои сайтове влизаш с компютъра си?

— Да — каза тя. — Но не е каквото си мислиш.

— Това, което си мисля, е че никога няма да използвам компютър или телефон в „Интертект“.

— Компанията взема тези мерки за ваша защита и за да гарантира, че ако загинете по време на работа, разследването, по което работите, няма да умре с вас.

— Това е студено — казах.

— Това е прагматично — каза тя.

— Значи Ник знае къде сме били и е наясно с всички проучвания, които си правила за нас.

— Не съм наясно дали знае или не, но ако е искал да знае, спокойно може да се добере до тази информация от компютъра си. Има ли причина, поради която не бихте искали да знае какво правим?

— Ценя правото си на личен живот и пространство, и това на господин Монк.

— Добре дошла в корпоративна Америка в ерата на дигиталните технологии — каза тя. — „Интертект“ не се различава с нищо от всяка друга компания, по отношение на това, че следи дейността на служителите си.

— Имаш ли личен компютър, който не е предоставен от „Интертект“?

— Да — отвърна тя. — Лаптопът ми.

— Отсега нататък искам да използваш само него за всяка работа, която вършиш за господин Монк — наредих й. — Ако искаме Ник да знае за това, което правим, ще му кажем.

Не бях готова да се откажа от новия си „Лексус“ само защото ме шпионираше. Но сега знаех как са се чувствали всички онези руски шпионки и агентки на „СПЕКТЪР“^[1], когато са спали с Джеймс Бонд.

— Доверието е двупосочен процес — отбеляза Даниел. — Трябва да знам, че ще ме оправдаете по липса на доказателства, вместо веднага да предположите, че съм ви предала по някакъв начин.

— Права си — признах. — Съжалявам. Свършила си страхотна работа. Господин Монк е много впечатлен от теб.

— А ти?

— Караш ме да се чувствам стара и не на място. — Казах го, без дори да помисля, и шокирах себе си с мисълта колко вярно беше.

— Шегуваш се — каза тя.

— Ще ми се да бях — казах.

— Наистина мислех онова, което ти казах в „Интертект“ — каза Даниел. — Ти и господин Монк сте екип. Не си даваш сметка точно колко опитна си в разследванията. Можеш да си съперничиш, с който и да е от нашите служители.

Точно тогава Монк влезе в стаята.

— Няма нищо и наполовина така освежаващо като това да си измиеш ръцете, да си изчеткаш зъбите, да промиеш назалните си пътища, да почистиш ушите си отвътре и да промиеш очите си. Готов съм да щурмувам света.

На мен ми се струваше, че Монк щурмува света всеки път щом излезеше през вратата на дома си. Светът обикновено печелеше.

— Подготвих информацията за Линда Вурцел, за която помолихте — каза Даниел, като ми подаде една снимка.

— А „Далбърг Ентърпрайзис“? — попитах, като хвърлих поглед на снимката.

Вурцел беше висока и слаба, и носеше син костюм с панталон, в който Хилъри Клинтън би се влюбила, както и огърлица от едри перли, която ми напомни за пищното бижу на Уилма Флинтстоун. Неестествено бдителните й очи, заострената челюст, изваяният нос, тънките устни, бронзовият тен и стегнатият бюст ми подсказаха, че е имала повече от няколко близки контакта в солариум с г-н Ботокс, г-н Колаген и г-н Скалпел.

— Линда Вурцел е „Далбърг Ентърпрайзис“ — подчерта Даниел. — Далбърг е моминското й име. Занимавала се е с недвижими имоти, преди да срещне съпруга си, и богатството му й е позволило значително да увеличи броя на имотите си.

— Значи тя е купила сградата на Пешел — казах аз. — А не съпругът й.

— Да — каза Даниел. — Макар че не знам какво участие е имал след брака съпругът й в спекулациите й с недвижими имоти. Възможно е да е осигурявал нещо повече, не само пари. След смъртта на съпруга си тя е член на борда на „InTouchSpace“ и отдава останалото си внимание, както и значителен дял от богатството си, на различни филантропски и подкрепящи изкуствата организации.

— Къде можем да я намерим? — попитах.

— Господин Слейд ни накара да обещаем да не се замесваме в разследването на случая „Пешел“ — напомни Монк.

— Той ни помоли за това — казах. — Не сме обещавали. И тук не става дума за случая „Пешел“. Става дума за убийството на Брадок.

— Не виждам връзката — каза Монк.

— И двамата са мъртви, капитан Стотълмайер е в затвора, а аз имах гъделичкащо усещане — казах. Обърнах се към Даниел: — Е, къде е Линда Вурцел?

— Има офис в центъра и жилище на Сий Клиф — каза Даниел. — А три дни в седмицата има постоянно уговорен час при Джо Ан. И днес има час там.

— Това психиатърът й ли е? — попита Монк.

— Козметичката й — уточни Даниел. — Джо Ан има много скъп салон в Китайския квартал.

— Това е последният квартал, в който бих очаквала някой с нейното обществено положение да ходи на маникюр и масаж. — „Китайският град“ беше исторически квартал и популярна туристическа атракция, пълен с евтини мърляви магазини за сувенири и страхотни ресторанти, но не беше точно прочут с модния си стил. Поне аз мислех, че не е.

— Салонът на Джо Ан е мястото, където да отидете за най-новите разкрасителни процедури — каза Даниел. — Всички светски личности, наследници и дебютантки ходят там, а също и всяка актриса и модел северно от Ел Ей, южно от Сиатъл и западно от Санта Фе.

— Толкова ли е добър? — попитах.

— Така твърдят всички списания — отвърна Даниел. — Иска ми се да можех да си го позволя. Цените на японските лицеви масажи в стил „гейша“ започват от двеста и петдесет долара, а „рибните педикюри“ „Гара руфа“ могат да струват до двеста.

Благодаря на Бога за кредитната карта на Слейд.

— Внезапно изпитвам нужда да се разкрася — казах. — А вие, господин Монк?

— Аз току-що си измих ръцете, изчетках си зъбите, промих си назалните пътища, почистих си ушите и си измих очите — каза Монк. — Не виждам как можеш да подобриш това, без да бъдеш измит с маркуч и обеззаразен от упълномощен екип за работа с опасни материали.

— Предстои ви да откриете — казах.