Серия
Мистър Монк (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mr. Monk and the Dirty Cop, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 3 гласа)

18. Г-н Монк и големият случай на Дишър

Предчувствието на д-р Бел се оказа вярно. Когато на другата сутрин пристигнах в апартамента на Монк, го заварих вече усърдно да се труди на кухненската маса, а до него имаше чекмедже на колелца, пълно с папки.

Още случаи от „Интертект“.

Черен пояс или не, щях да изритам стегнатия малък задник на Даниел на улицата.

— Къде е тя? — запитах.

— Коя? — попита Монк.

— Даниел Хосак.

— Нямам представа — отвърна Монк. — Но се надявам, че където и да е, ми събира информацията, която поисках.

— Тогава, щом тя не е тук, кой ви донесе всички тези папки?

— Един детектив от „Интертект“ дойде вкъщи рано-рано тази сутрин — каза Монк. — Цялата тази реклама трябва да е донесла лавина от нови случаи. Хубаво е, че все още нямаме с какво да продължим по случая Пешел, защото съм затрупан. Мога първо да разчистя тези случаи.

Обърнах се и тръгнах обратно към вратата.

— Къде отиваш? — попита той.

— В „Интертект“ да видя дали на Даниел няма да й дойдат добре още един чифт ръце.

Смятах да използвам ръцете си по същия начин както Стотълмайер ги бе използвал спрямо Брадок.

— Това е добра идея — каза Монк. — Много се радвам да видя, че двете така добре се сработвате.

Продължих да вървя, за да не види бесния ми гняв. Наруших няколко правила за движение на път за центъра и вече бях разярена, когато стигнах до офиса на Монк в „Интертект“.

Даниел седеше на бюрото си и бързо пишеше на компютъра си. Рязко насочих пръст към нея.

— Ела с мен — казах, като измарширувах покрай нея и влязох в кабинета на Монк. Щом влезе, затръшнах вратата зад гърба й.

— Какво не е наред? — попита тя, олицетворение на невинността.

— Ти — казах. — Уволнена си.

Очите й се разтвориха широко:

— Защо?

— Предупредих те да не пращаш повече папки на господин Монк, а ти въпреки това го направи — казах. — Ти се грижиш за „Интертект“, а не за господин Монк. Това е неприемливо.

— Не знам за какво говорите.

— Още едно от онези чекмеджета за папки на колелца е било доставено в апартамента му тази сутрин. Не се е дотъркаляло само дотам.

— Не съм ги изпратила аз — каза тя гневно, но разбрах, че гневът не беше насочен км мен. — Не бих причинила това на него или на теб.

— Ако не си ти, кой тогава го е направил?

Лицето й се напрегна и тя хвърли поглед към вратата.

— Само един човек има пълномощия да изпраща папки на когото и да било.

Начинът, по който го каза, не остави голямо съмнение за кого говори. Знаех, че й дължа извинение, но не исках да правя нищо, което щеше да забави инерцията ми или да охлади гнева ми.

Отворих рязко вратата, измарширувах надолу по коридора и профучах покрай напетата секретарка на Слейд, като отворих вратата на ъгловия му офис и влязох без покана. Секретарката му се опита да изтича след мен, но бюстът й беше прекалено голям и тежък, за да ме настигне.

Слейд се бе привел над стик за голф с железен край, издаден от външната страна, и вкарваше топки за голф в нещо, подобно на сребърна лопатка за смет, върху която бяха гравирани думите: „Международен турнир по голф на INTOUCHSPACE“. Кабинетът му беше по-обширен от апартамента на Монк. По стените имаше много негови снимки, на които бе обгърнал с ръка разни знаменитости, повечето от тях — жени.

— Какъв сте — безчувствен, алчен, или чисто и просто глупав? — попитах.

— Мога да бъда всичко гореизброено — отговори Слейд. — Предполагам, че зависи от ситуацията и колко алкохол се сервира.

Слейд отпрати секретарката си с махване на ръка и тя затвори вратата зад гърба ми.

— Чували ли сте израза „да убиеш гъската, която снася златните яйца?“ Е, точно това правите вие с господин Монк — казах. — Възлагате му прекалено много работа.

— И му плащам щедро за нея. Не само това: той приключва случаите толкова бързо, колкото му ги възлагам. На него му харесва.

— Децата обичат сладолед, но това не означава, че им позволявате да се тъпчат до насита с него — казах — Той не може да продължава с това темпо.

— Не съм чул никакви оплаквания от него.

— Чувате ги от мен — заявих. — Колкото до сегашния момент, той си взема почивка.

— Работил е само четири дни и вече иска ваканция? Това трябва да е рекорд.

— Такъв е и броят на случаите, които разреши за вас тази седмица — казах. — Това не подлежи на обсъждане. Ако не ви харесва, уволнете го.

— Може би просто ще уволня вас — каза той.

— Господин Монк ще ме последва — казах.

— Защо? Вече не му се налага да разчита на вас — каза Слейд. — Мога да му осигуря всички асистентки, които поиска.

— Тогава ме уволнете и ще видите какво ще стане — казах.

Той ме гледа в продължение на една дълга минута, после лицето му разцъфна в усмивка:

— Да не реагираме пресилено, госпожице Тийгър. Монк определено си заслужи почивка. Можем да подновим тази дискусия другата седмица.

— Не, няма — отсякох аз. — Отсега нататък всичките му случаи ще минават през мен и аз ще му ги разпределям както сметна за подходящо.

— Много закрилнически сте настроена към господин Монк — отбеляза Слейд.

— Ако сте достатъчно прозорлив, и вие ще сте такъв. Той ще донесе много пари на „Интертект“, ако се отнасяте към него както трябва. Предлагам да започнете сега.

Врътнах се на пета и излязох. Даниел чакаше пред вратата заедно със стреснатата секретарка на Слейд. Профучах право покрай тях и се запътих обратно към кабинета на Монк. Даниел забърза зад мен, като ме настигна щом влязох вътре. Затвори вратата след себе си, а аз се отпуснах в стола зад бюрото на Монк.

Започнах да треперя. Мисля, че всичко се дължеше на излишъка от адреналин във вените ми.

— Дължа ти извинение — казах.

— Не се притеснявай — каза тя. — Беше страхотна.

— Какво имаш предвид?

— Чух какво каза на Ник. Целият офис чу.

— Толкова високо ли говорех?

— На практика ревеше. Господин Монк има голям късмет, че си на негова страна.

— Той може и да не си помисли така, когато открие какво съм направила.

— Именно това, което правиш, му позволява да успее — каза Даниел. — Той е най-добрият детектив на света, защото ти си негова асистентка.

— Ако се подмазваш за повишение, правиш го не пред когото трябва. Технически, работиш за човека, на когото току-що крещях.

Тя се усмихна:

— Мисля, че мога да науча от теб точно толкова много, колкото научавам от господин Монк.

— Като говорим за учене — казах, нетърпелива да сменя темата, — с каква информация разполагаш по случая на Пешел, която мога да занеса на господин Монк?

— Още работя по докладите с биографична информация. Полицията в Мил Вали обаче успя да открие следи от кръв и кожа на ръба на кухненския плот, които при съпоставката се оказа, че принадлежат на Бил Пешел — каза тя. — Съдебният лекар направи повторен оглед на раната на главата на Пешел и сега смята, че я е получил в кухнята, а не в басейна.

— Блестящо умозаключение от нейна страна — казах.

— Но необходимо — каза тя. — Сега е потвърдено, че смъртта на Пешел не е била нещастен случай.

— Беше потвърдено в мига, когато господин Монк каза, че е убийство — рекох аз. — Това е още едно нещо, което ще научиш. Когато става въпрос за убийство, той никога не греши.

 

 

Това, което ще прочетете сега, и на няколко места по-късно в тази история, се случило на лейтенант Ранди Дишър, когато не съм присъствала. Не съм четец на мисли, затова не мога да ви разкажа от първа ръка какво се е случило. Но чух достатъчно за станалото от него и от останалите участници, за да мисля, че мога да ви дам добра представа за станалото.

Когато Дишър си мечтаел да бъде ченге, попълването на планини от книжа не било част от фантазията. Но именно така прекарваше по-голямата част от времето си, когато би трябвало да е из улиците, проследявайки улики, щурмувайки синдиката, и фучащ из Сан Франциско в зелен „Мустанг“ модел ’68 като Стийв Маккуин в „Булит“.

Именно с това бил роден да се занимава, а не с някакви си книжа. Именно затова станал ченге. И именно затова прякорът му бил „Булит“. Той си го дал сам още в първия си ден в полицейската академия, но, по причини, които така и не проумял, прякорът не му останал.

Нито пък „Мръсният Ранди“.

Но той упорствал. През годините случайно подхвърлял прякора в разговори, когато моментът му се струвал подходящ, а всеки път, щом в отдел „Убийства“ се прехвърлел нов детектив, Дишър се представял по следния начин:

— Добре дошъл в отдел „Убийства“, човек. Аз съм лейтенант Ранди Дишър, но всички ми викат Булит.

Направил го отново преди няколко дни, когато в отдела постъпил детектив Джак Лансдейл. Но този път се опитал да манипулира ситуацията допълнително, за да подобри шансовете си.

— Как те наричат? — попитал Дишър.

— Джак — отвърнал онзи.

— Имам предвид, какъв ти е прякорът?

— Нямам такъв.

— Ето какво ще ти кажа: измисли си някакъв, и аз ще те наричам така — предложил му Дишър. — Съвсем скоро всички ще го подхванат. Какво ще кажеш за Джак Чакала[1]?

„Месечинестото лице“ би било по-подходящо — помислил си Дишър. Ако се съдело по лицето на Лансдейл, бил чоплил всяка пъпка, която получавал като тийнейджър. Сигурно е имал много пъпки.

— „Джак“ е добре — казал Лансдейл.

— Но може да е съкратено от „Чакала“ — настоявал Дишър. — Научих, че си като диво куче, когато се захванеш с някой случай.

Дишър му намигнал силно. Не бил чувал нищо за Лансдейл, макар да бил съвсем сигурен, че собствените му подвизи досега вече са се превърнали в легенда.

— Не, не съм — казал Джак. — Гордея се с това, че действам бавно и методично.

— Тогава прякорът е ироничен, което е дори по-добре, макар на мен да ми викат „Булит“, защото наистина го мислят.

— Какво мислят?

— Че съм хладнокръвен, че съм жилав, и жените си падат по мен и сами ме търсят, като Маккуин във филма — казал Дишър. Не можел да си позволи „Мустанг“, но карал „Форд Фокус“, който поне бил производство на същата компания. — Аз ще те наричам Джак Чакала, а ти ще ме наричаш Булит, не само когато разговаряме помежду си, а и винаги, когато единият от нас говори за другия пред други хора.

Дишър мислел, че този път може наистина да се получи, но тогава се появил Монк с онзи контейнер за херметично опаковане на памперси за него. Оттогава Лансдейл вече не го бил погледнал по същия начин.

Капитан Стотълмайер го повикал от кабинета си.

Дишър мразел, когато капитанът правел така — да го вика като някакъв си роб.

Защо не можел Стотълмайер да стане, да отиде до вратата и да го помоли да влезе? Или да вдигне телефона и да се обади на вътрешния му телефон? Това щяло да бъде проява на уважение.

Но не, капитанът трябвало да лае от бюрото си като разгневен питбул.

Стотълмайер бил в кисело настроение още от мига, в който новият оперативен бюджет се озовал на бюрото му миналата седмица. И настроението му се беше влошавало прогресивно още от появата му заедно с Монк на сцената по време на националната конференция на детективите от отдел „Убийства“, на която, за огромно удивление на Дишър, той не бил поканен. (Дишър нямал никакво желание да присъства на дискусията им, просто искал да се помотае заедно с други полицаи от отдели за разследване на убийства, да поговори за работа и да представи своята персона на „Булит“ на останалата част от страната.)

Точно когато Дишър си мислел, че Стотълмайер не може да стане по-мрачен или по-избухлив, Никълъс Слейд отмъкнал цялата слава за арестуването на Ронда Карнеги за убийствата на съдиите и унижил отдела.

Сега Стотълмайер на практика денонощно кипял от гняв, с пяна на уста.

Дишър научил, че Стотълмайер бил толкова неуравновесен, че бил ударил някакъв полицай на бдение вчера.

Тъй като не искал да стане жертва на следващия гневен изблик на капитана, Дишър си грабнал бележника и побързал да влезе в кабинета на Стотълмайер, но не и преди да стрелне с поглед Лансдейл, който седял на съседното бюро.

— Съвещание на високо равнище за обсъждане на стратегията — казал той. — Само за доверени лица.

Дишър затворил вратата зад гърба си и се приближил до бюрото на капитана.

— Какво има, сър?

Стотълмайер разтъркал очи и въздъхнал:

— Току-що постъпи случай на убийство. Разследва, нето му ще бъде като да танцуваме из минно поле.

— Мен ме устройва — заявил Дишър с най-добрата си имитация на грубоватия тон на Клинт Ийстууд. — Да танцуваме.

Стотълмайер вдигнал очи към него с уморено изражение.

— Говоря сериозно, Ранди: този случай може да ти съсипе кариерата, ако не внимаваш.

Дишър почувствал тръпка на нервна възбуда в стомаха си. Наистина ли чул това, което му се сторило, че чул току-що? Нима капитанът се оттегля от случая?

— Къде ще бъдете? — попитал Дишър.

— Точно тук, залепен за това бюро. Ти ще действаш сам по този случай и ще докладваш пряко на заместник-началника.

— Казвате ми да действам, без да се допитвам до вас?

— Не казах ли току-що именно това?

На Дишър това му звучало съвсем нелогично. Едно било капитанът да го остави да поеме ръководството по даден случай, но съвсем друго — да му каже въобще да не му докладва.

Тогава осъзнал какво имал предвид капитанът, когато казал, че случаят може да съсипе кариерата му, ако не се справи добре с него.

Това не било просто поредното разследване на убийство.

Било полеви тест на лидерските умения на Дишър. Провеждането на това разследване щяло да бъде реална демонстрация на уменията му, шанс да се докаже направо пред силните на деня. Е, крайно време било.

— Защо се оттегляте? — попитал Дишър.

— Имам конфликт на интереси — казал Стотълмайер. Дишър кимнал:

— Разбирам. Не можете да бъдете обективен, когато става дума за мен. Вече сте предубеден в моя полза. Шефовете искат да ме видят в действие и сами да стигнат до заключения за командните и лидерските ми умения.

— За какво говориш?

— Този полеви тест — казал Дишър. — Готов съм за него. Колкото по-трудно, толкова по-добре. Затова ме наричат Булит.

— Кой те нарича така?

— Те — казал Дишър, като махнал с ръка във въздуха, сякаш разпръсвал дим. — Онези, важните клечки. Не всичките, но някои. Те.

Стотълмайер въздъхнал:

— Не е официален тест, макар да предполагам, че накрая може и такъв да се окаже.

— Тогава защо се оттегляте?

— Защото познавам жертвата — отвърнал той.

— Откъде го познавате?

— Вчера му счупих носа. — Стотълмайер извадил папка от едно чекмедже и я подхвърлил на Дишър през бюрото. — Жертвата е детектив Пол Брадок, от Полицейското управление на Банинг. Една камериерка открила тялото му в хотелската му стая в „Дорчестър“ тази сутрин.

Дишър вдигнал папката.

— Какво е това?

— Досие, което бях разработил на Брадок — казал Стотълмайер. — Той беше детектив тук, докато аз го принудих да напусне.

— Не знаех, че сте работил в Министерството на вътрешните работи.

— Не съм — каза Стотълмайер. — Това беше личен проект. Преди десет години му казах, че може да напусне, или мога да дам тази папка на Министерството на вътрешните работи. Той напусна.

— Защо направихте това?

— Защото беше мръсно корумпирано ченге, което обичаше да тормози хората — каза Стотълмайер. — А аз исках да спася отдела от излагане.

— Това е древна история — казал Дишър, като вдигнал папката. — Какво общо има с това убийство?

— Може би нищо — казал Стотълмайер. — Но ако не внимаваш, миналото си има начин да се върне, за да те преследва. Или да те убие.

— Залавям се със случая — казал Дишър и излязъл от кабинета на капитана, с папката под мишница. Посочил към Лансдейл и тръгнал да излиза от дежурната стая. — Ти идваш с мен, Джакал.

— Името ми е Джак — казал Лансдейл, като се изправил и взел палтото си от облегалката на стола.

— Името ти е, каквото кажа аз, че е, детектив. Имаме да разкриваме убийство — казал Дишър. — Гледай и се учи. Часовникът тиктака и от стрелките капе кръв.

Бележки

[1] Игра на думи: малкото име на Лансдейл е Джак (Jack), а чакал е jackal. — Б.пр.