Серия
Мистър Монк (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mr. Monk and the Dirty Cop, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 3 гласа)

13. Г-н Монк само лае, но не хапе

Редицата от къщи на улицата на семейство Карнеги и на съседната улица, и тази след нея бяха буквално еднакви: еднаквостта се нарушаваше съвсем леко единствено от разместеното разпределение на етажите или изнасянето назад на фасадите, за да пресъздадат различни архитектурни стилове, като например френски провинциален, или съвременен космически.

Тези домове се продавали за по четири хиляди долара, когато били построени през трийсетте години на двайсети век, а сега вървяха по осемстотин хиляди долара или повече, ако бяха в добро състояние. Домът на семейство Карнеги беше свеж като мента — буквално, заради цвета си, и в преносен смисъл — заради състоянието си.

В къщите и ярките им цветове имаше нещо карикатурно. Керамичните катерици, зайчета, елени и градински гномове, с които беше осеян пейзажът в предния двор на семейство Карнеги, допълваше приказния ефект.

Стотълмайер почука на предната врата. Почти веднага чухме лаене, ръмжете и драскане, а после — звука на лапи, влачещи се по пода, докато някой се опитваше да удържи кучето. Надявах се, че семейство Карнеги нямат дървени подове в антрето.

След миг лаят прозвуча по-приглушено и далечно и вратата се отвори от жена, която очевидно беше плакала. Носеше джинси и пуловер с копчета на яката, който стискаше плътно притиснат към ризата си. Очите й бяха кървясали от плач. Косата й беше в същия неестествен нюанс на кафявото като тази на съпруга й. Сигурно са използвали една и съща опаковка боя за коса. Това е рядка близост между брачни партньори.

Чух кучето да лае и драска зад някаква врата далеч навътре в къщата и не можах да устоя да хвърля поглед към пода. Плочките в антрето бяха покрити със следи от нокти.

— Госпожо Карнеги — каза Стотълмайер, — изключително много съжалявам, че ви безпокоя точно сега. Надявам се, че ще ми простите. Имаме още един въпрос, който не може да чака.

Тя кимна и подсмръкна:

— Няма проблем, капитане. Искам да направя каквото мога, за да помогна за залавянето на кучите синове, които ми отнеха съпруга.

— Кучето ви винаги ли лае така? — попита Монк.

— Само в близост до непознати. Той наистина е много мил с хора, на които се е научил да се доверява — каза тя и долната й устна затрепери. — Слава Богу, че беше пощаден. Той ни е като дете. Не мисля, че бих могла да преживея едновременно да загубя Алън и Суити.

Госпожа Карнеги започна да трепери и да плаче, раменете й се тресяха.

Стотълмайер погледна отново към Монк:

— Побързай и си задай въпроса.

— Току-що го направих — каза Монк.

Стотълмайер го изгледа гневно.

— Накара ни да се втурнем тук и да нарушим спокойствието на госпожа Карнеги, само за да я попиташ за кучето й?

— Помислих си също и че би било добра идея да я арестуваме сега и да подсигурим местопрестъплението, преди да е успяла да унищожи още веществени доказателства.

Госпожа Карнеги се изпъна в цял ръст, очите й се разшириха.

Слейд се обърна към Монк, потресен:

— Искаш да кажеш, че тя е убила съдиите?

— Тя го е сторила — каза Монк.

Госпожа Карнеги понечи да затръшне яростно вратата, но Стотълмайер облегна рамо на нея, като й попречи да се затвори.

— Не мисля, че искате да направите това, госпожо Карнеги — каза Стотълмайер: тонът на гласа му вече не беше толкова загрижен. — Може би ще е по-добре да излезете отвън.

Това всъщност не беше предложение и тя го знаеше. Тя неохотно излезе отвън на площадката.

— Съпругът ми, любовта на живота ми, току-що беше убит пред вратата ми — каза тя. — А вие искате от мен да търпя подобно обидно отношение. Кой е този ужасен човек?

— Някой, който никога не е грешил, когато става въпрос за убийство — каза Стотълмайер. — Защо е убила съпруга си?

— Нямам представа — каза Монк.

— Това много ни помага — рече Стотълмайер.

— Сега може ли да вляза обратно вътре? — попита госпожа Карнеги. — Или искате да ме измъчвате още?

— Но знам защо е убила съдия Стантън — допълни Монк. — Знаела е, че съпругът й е определен като резервен вариант да председателства делото срещу Салваторе Лукарели, ако нещо се случи със Стантън. Искала е убийството на съдия Карнеги да изглежда като удар на мафията.

— Вие сте си изгубили ума — каза тя, после се обърна към Стотълмайер. — Би трябвало да се срамувате от себе си.

— Предполагам, че имаш убедителни доказателства — каза Стотълмайер на Монк.

— Имате предвид, освен факта, че тя е жена, че ръстът й отговаря на размерите на велосипеда, и че е обута в маратонките „Найк“, които отговарят на отпечатъците от стъпки в пръстта?

Всички хвърлихме бърз поглед към нея. Не само забелязах, че всичко, което Монк каза, е вярно, но и сълзите й сякаш пресъхнаха и изражението й на скръб се беше превърнало в изражение на едва сдържана ярост.

— В Сан Франциско има хиляди жени, които са със същия ръст като мен, и които имат чифт такива обувки — каза тя. — Жалък дребосък.

— Това е вярно — каза Монк. — Но ние разполагаме и с очевидец.

— Кой? — попита Дишър.

— Суити — каза Монк. — Съседите са съобщили, че са чули изстрелите, но не са казали нищо за кучешки лай.

— Не ми викай Суити — каза Дишър. — Аз съм побелял, белязан от битки корав боец.

— Той говори за кучето й — поясних аз.

— Ако кучето винаги лае в близост до хора, които не познава — каза Монк, — защо не е лаело, когато съдия Карнеги е бил пресрещнат и прострелян от непознат?

— Защото не е бил непознат — каза Стотълмайер и погледна госпожа Карнеги. — Кучето не се е опитвало да издърпа господаря си след стрелбата: опитвало се е да последва вас обратно вкъщи.

— Кучето е започнало да лае едва когато сте побягнали и към него са започнали да се приближават други хора — каза Монк. — И е спряло да лае, едва когато сте се върнали.

Тя изсумтя подигравателно:

— Това ли е всичко, с което разполагате?

— Арестувана сте — каза Стотълмайер. — Лейтенант, прочетете правата на тази жена.

Дишър го направи и извади белезниците.

— От двайсет и три години съм съпруга на съдия, капитане. Знам как разсъждават те — каза тя, докато Дишър закопчаваше ръцете й в белезници зад гърба. — Това не са доказателства. Това са необосновани спекулации. Не разполагате с достатъчно доказателства, за да ме задържите за повече от няколко часа.

— Но това е достатъчна вероятна причина да вземем заповед за обиск — каза Стотълмайер. — Колелото и якето с качулката може и да ги няма вече, но още не сте имали възможност да се отървете от пистолета. Това би трябвало да е достатъчно основание да останете в килията, докато открием мотива ви.

Изумената й реакция беше равносилна на признание. Стотълмайер щеше да намери пистолета.

Дишър я отведе. Слейд повика с жест мен и Монк настрани, оставяйки Стотълмайер сам на входната врата.

— Вие наистина сте невероятен, господин Монк — каза Слейд. — Ще се погрижа да получите цялото признание, което заслужавате.

— За да можете да си направите малко реклама — казах.

— Малко реклама за „Интертект“, вашия работодател. Това е бизнес, а рекламата носи клиенти. — Слейд отново се обърна към Монк. — Зад ъгъла са застанали много репортери. Моментът не би могъл да е по-добър. Какво ще кажете да се присъедините към мен на една импровизирана пресконференция, за да увенчаем вашия бляскав миг?

— Бих предпочел да не го правя — каза Монк, като хвърли поглед обратно към Стотълмайер, който още стоеше на площадката пред къщата на госпожа Карнеги.

Слейд проследи погледа му:

— Напълно разбирам. Ще се опитам да не поставям Лилънд или управлението в твърде неудобно положение. Но те могат да винят единствено себе си за това, че са ви оставили да си отидете.

Бях съгласна със Слейд по тази точка, но нямаше начин той да успее да извърти тази история така, че накрая тя да не унижи Стотълмайер пред медиите.

Разбира се, изходът от случая отново доказваше колко погрешно и дребнаво е постъпил капитанът, уволнявайки Монк, но все още се чувствах неприятно, че го наранявам. Може би новата ни работа, луксозната кола и пълната здравна застраховка бяха по-смекчили гнева ми и ме бяха накарали да изпитвам по-голямо съчувствие към капитана.

Слейд забърза след Дишър и неговата арестантка. Сигурна съм, че Слейд искаше да направи всичко възможно и тримата да влязат заедно във вестникарските снимки и телевизионните новинарски кадри.

Не можех истински да виня Слейд за това и му дължах извинение за онова, което бях казала. Беше прав. Беше прозорливо да се възползваме от шанса и това само подпомагаше репутацията на Монк заедно с тази на „Интертект“.

Дори при това положение не можех да се отърва от чувството, че Монк е експлоатиран, което беше глупаво, като се имаше предвид колко щедро се отплащаха и на двама ни за детективските му услуги.

— Съжалявам, капитане — каза Монк.

— Няма за какво да съжаляваш, Монк — каза той. — Ник беше прав. Това беше удивителна детективска работа. Имахме късмет, че се появи.

— Беше просто предположение, ей така, на късмет — каза Монк.

— Което аз нямаше да направя, поне не днес и не и по причините, по които го направи ти — каза Стотълмайер. — Щеше да ми хрумне, след като бях изчерпал всякаква възможна връзка с Лукарели, което можеше да е чак след седмици. А дотогава госпожа Карнеги можеше да е унищожила всички веществени доказателства и да е забягнала на някой тропически остров.

— Щяхте да го разкриете, преди това да се случи — каза Монк.

— Или да получа анонимна информация — каза Стотълмайер.

— Да не би да преосмисляте решението си да освободите Монк от работа? — попитах. — Не че би се върнал, ако го направите.

— Бих — каза Монк. Сръгах го силно с лакът, при което той изохка. Не мисля, че оценяваше напълно всички благоприятни страни на новата си работа. Беше прекалено сънен.

Стотълмайер поклати глава.

— Тогава нямах избор, нямам и сега.

— Това може и да се промени, след като шефът види вечерните новини — казах.

— Възможно е да има промени — каза Стотълмайер. — Но не мисля, че те ще включват Монк. Възможно е да включват мен.

Капитанът си тръгна, с прегърбени рамене. Монк и аз проследихме как си отива.

— Той е добър детектив — каза Монк. Кимнах:

— Просто не е велик детектив, и го знае.

— Може би трябва да се оттегля — каза Монк.

— И да се занимавате с какво? — попитах.

— Да разпространявам благата вест за контейнерите за опаковане на памперси.

— Ще прахосвате природния си талант, а Стотълмайер не би искал това.

— Но ще превръщам света в по-добро място.

— Именно това правите сега — казах.

— Така ли мислиш?

— Вие давате на хората завършек и справедливост — казах и си помислих за съпруга си и останалите без отговор въпроси около смъртта му в Косово. — Това би могло да ми бъде от полза.

— На мен също — каза той, като несъмнено мислеше за неразкритото убийство на съпругата си. — Тогава към кого можем да се обърнем?

Точно когато се готвеше да завие зад ъгъла, Стотълмайер спря и вдигна мобилния си телефон. Разговорът беше кратък и не чухме репликите, но езикът на тялото му ни подсказа, че новините не бяха добри. Раменете му се прегърбиха още повече и той сведе глава.

Монк и аз се спогледахме и настигнахме капитана.

— Какво има? — попитах.

— Беше Каръл Атуотър — каза Стотълмайер. — Бил Пешел е мъртъв.