Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мистър Монк (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mr. Monk and the Dirty Cop, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
maskara (2017)

Издание:

Автор: Лий Голдбърг

Заглавие: Г-н Монк и мръсното ченге

Преводач: Деница Райкова

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Intense“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: ПК „Димитър Благоев“

Редактор: Мария Иванова

Коректор: Цветана Грозева

ISBN: 978-954-783-146-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1427

История

  1. — Добавяне

26. Г-н Монк и гъделичкането

— Знаете, нали? — казах, когато се отправихме обратно към „Лексуса“.

— Да знам какво? — попита той.

— Кой е убил Бил Пешел и Пол Брадок и е натопил капитан Стотълмайер за убийство.

— Не е нужно аз да ти казвам — рече Монк. — Ти разбра всичко тази сутрин.

— Нищо не съм разбрала — казах.

— Имаше гъделичкащо усещане.

— Не знам какво означава това гъделичкащо усещане.

— Да, знаеш — упорстваше Монк. — Затова настоя да се срещнем с Линда Вурцел. Тя е ключът към всичко.

— Тя е убийцата?

— Не, но е олицетворение на злото.

Стигнахме до колата. Отключих вратите и влязохме вътре. Но нямаше да отидем никъде, докато той не обясни какво има предвид.

— Наистина се надявам, че не казвате това само защото си прави маски за лице с изпражнения и педикюр с помощта на риби.

— Това е една огромна част от всичко — каза Монк. — Защото обикновено когато срещнеш някой, който се почиства с екскременти и се къпе с плътоядни риби, това означава, че си в ада, а въпросният човек е Сатана.

— Колкото и убедителен да е този аргумент, разполагате ли с нещо друго, с което да продължите?

— Какво още може да му трябва на човек?

— О, не знам — казах. — Доказателства, може би?

— Това е всичко, с което разполагам. Всичко останало, което знам, не може да се докаже. Тя е единственият човек, който може да оневини капитана за убийството. Има само един проблем.

— Какъв е той?

— Тя никога няма да го направи — заяви той.

Разтърках чело. Чувствах задаващо се главоболие, от онези, които Монк успяваше да ми докара.

— Но вие знаете, че капитан Стотълмайер е невинен.

— Да — потвърди той.

— И вие знаете кой е убил Бил Пешел и Пол Брадок, и защо.

— Да — каза Монк. — И знам кой е убил Стив Вурцел.

— Бил е убит?

— Разбира се, че е бил убит — каза Монк. — Но ти вече знаеше това.

— Така ли?

— Пешел е продал бизнеса си и се е оттеглил преди десет години, точно след като Стив Вурцел изчезнал на път за Мендосино — каза Монк. — Имало е връзка.

Почувствах как гъделичкащото усещане се връща в гърдите ми, силно като биещото ми сърце.

— Каква е тя?

— Ти знаеш каква е Линда Вурцел — каза Монк. — Конкубината на Сатаната. Но не става дума само за това, какво е станало преди десет години.

Гъделичкащото усещане беше тези три думи: Преди десет години.

Внезапно изпитах същото странно умствено и физическо усещане, което почувствах, след като бях срещнала Фил Атуотър. Почти усещах как синапсите в мозъка ми горят, докато създават нови връзки, свързват несъизмерими факти и спомени, за да изградят едно цялостно разбиране.

И за миг разбрах какво е да бъдеш Ейдриън Монк, да имаш усещането за свят, в който всичко е равно, симетрично, и пасва съвършено на естественото си място.

Беше красота и блаженство.

В този миг на яснота осъзнах защо почти проумях загадката преди него. Беше, защото знаех някои факти, които Монк не знаеше, докато не се срещна с Линда Вурцел. Сега, когато той също разполагаше с тези факти, отговорът го споходи незабавно.

— Ник Слейд е напуснал Полицейското управление на Сан Франциско преди десет години — казах. — И е отворил „Интертект“, използвайки парите, които е получил от инвестицията си в „InTouchSpace“.

Монк научи още преди дни, че Слейд е напуснал полицията преди десет години, но докато не срещна Линда Вурцел, не знаеше, че детективът е открил „Интертект“ с пари, които е спечелил от ранната си инвестиция в „InTouchSpace“.

Но аз знаех.

В деня, когато Слейд ни нае, Даниел ми разказа, че той е използвал доходите си от инвестицията като начален капитал за бизнеса си, а по-късно видях в кабинета му стика за голф от турнира на „InTouchSpace“, организиран за привличане на нови инвеститори.

Просто никога не бях свързала двата факта. Монк щеше да го направи на мига, ако беше там или ако само бях достатъчно предвидлива да му кажа каквото знаех.

Но сега, когато разполагаше с всички факти, Монк беше дошъл до неизбежното заключение, до което аз самата бях стигнала току-що.

— Ник Слейд е убил Стив Вурцел, Бил Пешел и Пол Брадок — казах. — Това, което не знам, е: защо.

— Да, знаеш — каза Монк. — Бил Пешел ни каза, а вероятно също и Брадок. Именно затова Слейд е трябвало да убие и двамата, и да натопи Стотълмайер за престъплението.

Не беше нужно Монк да бъде толкова дяволски прикрит. Можеше да бъде прям и направо да ми каже кой го е направил и защо. Но той никога не го правеше. Теорията ми беше, че обича да предвкусва момента на обявяването и да се наслаждава на начина, по който се намества всичко.

Само че този път имах чувството, че го прави по напълно различна причина.

Монк го правеше за мен.

По някакъв начин знаеше, че съм способна да разкрия това убийство сама, и именно това ме караше да направя. Насочваше ме така, както добър, разбиращ учител напътства обещаващ ученик.

Това можеше да е най-милото, най-_чувствително_ нещо, което някога беше правил за мен.

Смъкнах прозореца да влезе малко въздух и мислено отметнах нещата, които знаех за Пешел. Беше държал противна кръчма в Тендърлойн. Беше си изкарвал по някой допълнителен долар като полицейски информатор, давайки сведения за престъпления на Стотълмайер, Слейд и Брадок. Преди десет години продал заведението си на Линда Вурцел и се оттеглил, като оттогава насам живеел заможно с приходите от инвестицията си в „InTouchSpace“.

Когато се запознахме с Пешел, той живееше в къщата на дъщеря си и страдаше от деменция. Мислеше си, че това е времето преди десет години, че кухнята е кръчмата му, и че Стотълмайер и Монк са дошли при него за информация.

Разбира се, всички сведения, с които разполагаше за продан, бяха отпреди цяло десетилетие. Имаше нещо за кражба на бижута, и още нещо за някаква жена, която…

Аха!

— Линда Вурцел е отишла в кръчмата на Пешел да намери някой, когото би могла да наеме да убие съпруга й — предположих. — Пешел е съобщил информацията на Слейд, който по онова време още бил ченге. Слейд се престорил на наемен убиец и се срещнал с нея.

— Но вместо да я арестува, както му повелявал служебният дълг, Слейд решил, че сделката е твърде добра, за да я пропусне — каза Монк. — Блъснал Стив Вурцел от скала някъде между Сан Франциско и Мендосино.

— Мислите ли, че Пешел му е помогнал?

Монк сви рамене:

— Независимо дали го е направил или не, и на двамата са им платили. Линда купила бара на Пешел и дала и на двамата акции от „InTouchSpace“.

— Тя станала червива с пари, Пешел се оттеглил, а Слейд си получил детективската агенция — казах. — Всички са били доволни.

— Докато Пешел изкуфял и започнал да се обажда на старите си приятели-ченгета с информация с десетгодишна давност — каза Монк. — Слейд не можел да рискува Стотълмайер или Брадок да започнат да мислят за онова, което Пешел им е казал, и да сглобят цялата история.

— Слейд трябвало да разчисти бъркотията и да накара и тримата да замлъкнат — казах, знаейки, че Монк ще оцени метафората. — Да се погрижи за Пешел било лесната част. Но какво да прави със Стотълмайер и Брадок? Как щял да се справи с това?

— Това сигурно го е тревожело до момента, в който ни видя на конференцията — каза Монк. — Да види как Брадок унижава капитана пред всички, е било невероятен късмет за него.

— Нещата се развили още по-добре за Слейд, когато Стотълмайер ви уволни, а после замахна да удари Брадок по време на бдението — казах. — Вероятно не е можел да повярва какъв късмет е извадил.

— После ме нае — каза Монк.

— Умишлено ви държеше толкова зает, че да не можете да разсъждавате трезво.

— Но ти можеше — призна Монк. — Ти видя всички улики.

— Повече ги почувствах, отколкото ги видях — казах, като докоснах гърдите си.

— Това е дори по-важно. Това е инстинкт и вродено чувство за ред — каза Монк. — Именно така ти разкри три убийства.

— Не аз — казах. — Вие бяхте.

— Ти го направи преди мен — каза Монк.

— Но не знаех, че съм, докато вие не го направихте — казах. — Трябваше да го направите, преди аз да разбера, че съм го направила, така че всъщност не съм го направила, макар че вие ме оставяте да го направя точно сега.

— И все пак го направи — настоя той. — И го направи първа.

— Но аз не можах да го направя — казах. — Затова вие го разкрихте.

Монк поклати глава:

— Ние го разкрихме.

Целунах го силно по бузата и очите ми се напълниха със сълзи.

— Какво има? — попита той. Сълзите го плашеха почти толкова, колкото микробите. Може би повече. С микробите знаеше как да се справи.

— Нищо — казах, като му подадох дезинфекционна кърпичка от чантата си. — Това са сълзи от щастие. Сега знам точно коя съм.

— Ти си Натали Тийгър — каза Монк.

— Асистентка на Ейдриън Монк — допълних, като избърсах бузата му там, където го бях целунала.

— И преди това беше загадка за теб?

— В известен смисъл да — казах. — Но вече не е.

— Радвам се, че днес разкрихме една загадка — каза той.

— Да не би да забравяте за онази, за която говорехме току-що? — попитах. Сложих използваната кърпичка в малко найлоново пликче и го пъхнах в дамската си чанта. Над главите ни летяха новинарски хеликоптери.

— Боя се, че всичко това са само приказки — каза Монк. — Не можем да докажем нищо от тези неща.

Беше прав. Единствените, които знаеха истината, бяха Линда Вурцел и Ник Слейд, а те със сигурност нямаше да направят признания. Дори по-лошо — сега щяха да знаят, че сме по петите им.

— Ник ще разбере, че сме говорили с Вурцел — казах. — Ако тя не се обади и не му каже, той сам ще го разбере, като проследи колата ни.

— Под наблюдение ли сме?

Казах му за проследяващото устройство на колите от „Интертект“, за това, как следят в кои сайтове влизаме от техните компютри, и за подозрението ми, че дори телефоните в компанията се подслушват.

— Слейд е обсебен от желанието да следи служителите си — казах.

— Особено нас. — Монк погледна нагоре към новинарските хеликоптери. Сега три от тях кръжаха над Китайския квартал. — Само се надявам да не подслушват и колата. Трябва да се обадиш на Джули и да я помолиш да се срещне с нас в апартамента ми веднага.

— Защо?

— Ще си разменим колите с нея и ще я оставим да кара тази из целия район на Залива — каза Монк.

— Страшно ще й хареса — казах. — Това е всичко, което иска, откакто получих колата.

— Обади се на Даниел по мобилния телефон и й кажи също да ни чака там, но със собствената си кола.

Монк очевидно не искаше Слейд да продължава да следи движенията ни.

— Какво сте намислили?

— Линда Вурцел ще е заета да разговаря с властите и медиите в продължение на поне още час, а след това ще иска да си отиде вкъщи. Това ни дава достатъчно време да се организираме.

— За какво?

— Постоянно наблюдение — каза Монк. — Няма да изпускаме Линда Вурцел от поглед.

— За колко време?

— Докато адът замръзне — каза Монк. — А ще разберем, когато това се случи, защото тя ще е покрита с лед.