Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мистър Монк (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mr. Monk and the Dirty Cop, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
maskara (2017)

Издание:

Автор: Лий Голдбърг

Заглавие: Г-н Монк и мръсното ченге

Преводач: Деница Райкова

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Intense“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: ПК „Димитър Благоев“

Редактор: Мария Иванова

Коректор: Цветана Грозева

ISBN: 978-954-783-146-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1427

История

  1. — Добавяне

16. Г-н Монк се събужда

Беше смущаващо да бъдем отново в къщата на Каръл Атуотър приблизително по същото време като преди.

При първото ни посещение Бил Пешел беше зад кухненския плот, преструвайки се, че това е бар. При второто ни посещение той лежеше мъртъв отвън, а наоколо имаше полицаи и съдебни медици. А сега, при третото ни посещение, Пешел го нямаше вече, а на плота в кухнята стоеше друг човек и поднасяше истинско вино, бира и безалкохолни напитки на двете дузини приятели и роднини.

Запитах се дали плотът нарочно се използваше като бар в чест на Бил Пешел или беше просто иронично съвпадение. Реших, че е последното. Вероятно използваха плота като бар всеки път, когато имаха гости, независимо дали беше коктейлно парти или бдение. Но дори при това положение, в това имаше нещо стряскащо, особено след като никой още не си беше направил труда да разчисти бутилките с вода на Бил.

Няколко души се мотаеха отвън във вътрешния двор. Видях, че белият стол е преместен от мократа трева, а оградата от ковано желязо около басейна отново е затворена и заключена.

Когато пристигнах с Монк, не очаквах да видя никой познат, освен Каръл Атуотър, разбира се, и Стотълмайер, затова бях удивена, когато открих детектив Пол Брадок, който отпиваше бавно от една бира и говореше с Ник Слейд. От време на време Брадок стрелваше с подигравателна усмивка Стотълмайер, който стоеше сам отстрани, като отпиваше диетична кока-кола и демонстративно ги пренебрегваше (което, предполагам, означаваше, че изобщо не ги пренебрегва).

Монк не се справяше добре с тълпите и малките пространства. Той почти се прегръщаше, с ниско сведена глава, докато си проправяхме с криволичене път към капитана.

— Трябва най-после да си поотпочинал, Монк — каза Стотълмайер. — Отново приличаш почти на себе си.

— Ще ми се да можех да кажа същото за вас, капитане — отвърнах. — Изглеждате изтощен.

— Наистина съм — каза той.

— Трудности в работата? — попитах.

— Кметът и шефът не са в много добро настроение днес — каза Стотълмайер. — Не си ли гледала новините?

Поклатих глава:

— Но вие приключихте голям случай на двойно убийство само за четирийсет и осем часа. Това не ви ли печели някакви бонус точки?

— Не бързото разследване и арестът при убедителни доказателства са нещата, които привличат цялото внимание. — Стотълмайер посочи към Монк. — А това, че имахме нужда от него, за да го направим.

— Съжалявам — каза Монк.

— Недей — тросна се Стотълмайер. — Никога не се извинявай за това, че си най-добрият в работата си, Монк. Хванахме убиеца: това е важното. Всичко друго е дим.

— Димът може да те убие — каза Монк.

— Според теб, всичко може да те убие — каза Стотълмайер.

— Вярно е — съгласи се Монк. — Назовете едно нещо, което не е смъртоносно.

— Топче памук — предложих аз.

— Знаеш ли колко хора умират от задушаване с топчета памук всяка година? — попита Монк. При всеки друг щях да кажа, че въпросът е реторичен. Но съм сигурна, че знаеше точната бройка, не само за миналата година, но и назад чак до времето на Римската империя.

— Кой от тези хора е Фил Атуотър? — попитах.

Стотълмайер посочи с кутийката си диетична кока-кола към мъжа, който сервираше питиета на барплота в кухнята. Един поглед към бухналата, оформена в прическа с помощта на сешоар коса, и Рик Спрингфийлд започна да пее „Момичето на Джеси“ в главата ми.

— Не мислите ли, че е странно, дето Каръл се е омъжила за човек с почти същото име като баща й? — попитах, като се надявах да заглуша с говорене песента в главата си. — Никога не бих се омъжила за човек с име, близко до това на баща ми. Ще трябва да докаже любовта си към мен, като си смени името.

— „Бил“ е съкратено от Уилям, а „Фил“ е съкратено от Филип — каза Монк. — Така че всъщност имената изобщо не си приличат.

— „Бил“ и „Фил“ ми се струват доста близки по звучене — казах.

— Но „Уилям“ и „Филип“ — не — каза Монк.

— Но те не наричат себе си така.

— Но така са имената им — настоя Монк.

— Никога не съм разбирал защо „Бил“ е съкратено от „Уилям“ — вметна Стотълмайер. — Откъде идва „Б“-то?

— Защо „Боб“ е съкратено от „Робърт“? — казах. — Това „Б“ откъде идва?

— Погрешни изписвания, оставени непоправени и, в резултат, останали да заразяват целия английски език — обясни Монк. — Нека това послужи като предупреждение към всички нас колко важно е коригирането.

Никой не можеше да ни обвини, че не водим високо интелектуални разговори. Каръл Атуотър се приближи към нас:

— Благодаря на всички ви, че дойдохте.

— Баща ви непряко промени живота ми завинаги — каза Монк.

— Наистина ли? — попита Каръл. — Как?

— Като придружих капитана дотук, се запознах с контейнера за херметично опаковане на памперси и неговия потенциал да спаси света — каза Монк. — Ще се погрижа баща ви да бъде споменат по време на церемонията за връчване на Нобеловите награди.

Тя се втренчи объркано в него:

— Имате предвид Нобеловата награда?

— Не питайте — казах. — Как се справяте?

— Добре, предполагам — каза тя. — Тази сутрин кремирахме татко и разпръснахме пепелта му пред стария му бар, както искаше. Сега там има „Джамба Джус“, но това няма значение, нали?

— Надявам се, че след това сте я почистили — каза Монк. — Не се предполага да разпръсквате мъртъвци пред ресторанти.

Сръгах го силно и Стотълмайер проговори бързо, за да прикрие грубостта на Монк.

— За мен това място винаги ще си бъде „Кръчмата на Бил“ — каза Стотълмайер. — За всички нас.

Погледнах през рамо към Брадок и Слейд: и двамата ни наблюдаваха.

— И те ли познаваха баща ви?

— Татко им се обажда няколко пъти, откакто се нанесе тук, с гореща информация от деветдесетте години на двайсети век — каза тя. — Ник е бил тук два пъти по-рано. Детектив Брадок дойде за пръв път същия ден, когато вие тримата бяхте тук. В града е за някаква конференция.

— Тримата работехме в полицията по едно и също време. Бил даваше на всеки от нас много надеждна информация за престъпления, които бяха станали или се подготвяха — каза Стотълмайер. — Не знам как решаваше на кого от нас да благоволи да съобщи определен слух. Ако си е имал любимци, никога не съм го забелязвал или не ме е било грижа. Барът му се намираше в сърцето на Тендърлойн, клиентите му водеха потаен и съмнителен живот, и говореха много, когато бяха пияни. Той винаги знаеше какво се говори по улиците.

— А улицата не знаеше ли, че той ви предава тази информация? — попитах.

— Не го разгласявахме, а се съмнявам и той да го е правел. Харесвах Бил, но той играеше двойна игра. Беше точно толкова непочтен, колкото и… — Той внезапно си спомни кой стои там, и смутено наведе глава. — Онова, което исках да кажа, е…

— Знам какво имате предвид, капитане — каза тя, но без никаква неприязън в гласа. — Една от причините, поради които татко издаваше приятелите и клиентите си и ви съобщаваше слуховете, които чуваше, беше за да си затваряте очите за дребните му измами и мошеничества. Обичах баща си, въпреки брадавиците и всичко останало. А той със сигурност имаше много брадавици.

Монк се сви отвратено:

— И го оставяхте да стои в кухнята ви, където се приготвя храната на семейството ви? Където сега ядат и пият гостите ви? Ще трябва да изтърбушите тази кухня чак до гвоздеите.

Каръл се втренчи студено в Монк.

— Извинете ме, вероятно е добре да видя как са другите гости.

Тя целуна Стотълмайер по бузата, хвърли още един леден поглед към Монк и продължи нататък.

— Много си чувствителен, Монк — каза Стотълмайер.

— Точно затова не й казах, че тя, семейството й и всички тук, които са консумирали нещо, сервирано в тази бъкаща от брадавици адска дупка, ще трябва да бъдат обеззаразени от екип за отстраняване на опасни отпадъци — каза Монк. — Ще й се обадя утре, когато няма да е толкова травмиращо. Освен това някой трябва да се обади на отдела по здравеопазване за онзи „Джамба Джус“. Хората вероятно цял ден разнасят полепилия се по обувките им, пълен с брадавици Бил Пешел.

Ник се отдръпна от Брадок, за да говори с Каръл, а Брадок се приближи с бавна походка към нас.

— О, каква радост — рече Стотълмайер към приближаващия се Брадок.

— Може би просто се е отбил да поднесе съболезнованията си — предположих.

— Сигурен съм — каза Стотълмайер. — За кариерата ми.

— Хей, Монк, изненадан съм да те видя тук — каза Брадок. — Не знаех, че си познавал стария Били.

— Не съм — каза Монк. — Срещнах го за пръв път преди няколко дни. Беше приятел на капитана.

Брадок кимна:

— Това се връзва. На теб не ти трябва подхвърлена информация, нали, Монк? Ти можеш да приключиш един случай без помощ, за разлика от нашия Лилънд. Той се нуждае от цялата помощ, която може да получи.

— Прав си, Пол, така е. Необходими са ми уникалните умения и специалните отношения на хората около мен, за да свърша работата.

— За да компенсираш собствените си слабости — каза Брадок. — Тъжно е.

— Предполагам, че именно затова аз съм капитан в отдел „Убийства“ в големия град Сан Франциско, а ти раздаваш глоби за неправилно паркиране в миниатюрното пустинно градче Банинг.

Лицето на Брадок придоби яркочервен цвят. Сигурно още от самото начало яростта му беше съвсем близо до повърхността.

— Доколкото чувам, няма да имаш тази работа още много дълго.

— Може и така да е — каза Стотълмайер. — Но пак е работа, която ти никога няма да получиш.

— Единствената разлика между теб и мен е той — каза Брадок, като посочи рязко в посока на Монк. — Без твоя малък Рейнман, ти си нищо.

— Което все пак ме прави по-добро ченге, отколкото ти някога ще бъдеш. Аз си изграждам случаите като си служа с доказателства, а не с насилие — каза Стотълмайер, гледайки как ръката на Брадок се сви в юмрук и смачка празната метална кутия, която държеше. — Да не се опитваш да изтръгнеш признания от тази бирена кутия?

Брадок замахна с юмрук към Стотълмайер, който ловко го парира с лявата си ръка, като оплиска хората наоколо с диетична кока-кола, и го удари в носа с дясната.

Детективът залитна назад, като се блъсна в двама опечалени и предизвика незабавно оживление в стаята. Сега всички гледаха. Ник изглеждаше смутен, а Каръл беше смазана.

Вбесен и окървавен, Брадок замахна отново, но Стотълмайер с лекота се промуши под ръката му и силно удари детектива с юмрук в корема, при което той се преви на две.

Стотълмайер затвърди резултата с прав удар в брадичката, от който Брадок залитна назад през отворените френски врати към задния двор, където загуби опора, хлъзна се по задник и падна върху мократа трева, сякаш беше пързалка.

Капитанът се готвеше да нанесе нов удар, но Слейд го сграбчи в гръб и го удържа.

— Лилънд — каза Ник. — Достатъчно. Намираш се на бдение, за Бога.

Изглежда това рязко изтръгна Стотълмайер от яростта му. Фил Атуотър и още двама мъже помогнаха на Брадок да се изправи.

Брадок беше замаян и раздърпан. По бялата му риза имаше пръски кръв от размазания му нос, а отзад панталоните му бяха целите мокри и изцапани от тревата.

Погледнах през рамо към Монк, който подмина Стотълмайер и Слейд и излезе на двора. Беше наклонил главата си под ъгъл, като наблюдаваше ситуацията, сякаш никога преди не беше виждал такова нещо.

— Никога преди ли не сте виждали да удрят някого с юмрук? — попитах, когато отидох при него. — Ако Стотълмайер не го беше ударил, може би аз щях да го направя.

— По панталоните му има петна от трева — каза Монк.

— Така става, като се подхлъзнеш по мокра трева.

— Или вървиш по нея по чорапи — каза Монк. — Моравата е толкова зелена и тучна, защото се полива всеки ден по едно и също време. Вчера също беше мокра, но по чорапите на Бил Пешел нямаше петна. Бяха чисто бели.

Беше прав. Спомних си как видях обутите в къси чорапи крака на Пешел, точно преди да го закопчаят в торбата за трупове.

— Може би хлорираната вода е отмила петната — каза Ник.

Изречено като от човек, който никога не е прал цяла пералня детски дрехи. Но Каръл беше и, ако съдех по ужасеното изражение, което бавно се появяваше на лицето й, започваше да проумява намека в забележката на Монк.

Стотълмайер и аз със сигурност започвахме проумяваме. И двамата имахме деца. Петната от трева не се изпират лесно, ако изобщо някога се изперат. Следователно фактът, че по чорапите на Бил нямаше петна, можеше да означава само едно: Не беше вървял през тревата.

Капитанът сви рамене, за да измъкне ръцете си от разхлабената хватка на Слейд, и пристъпи напред.

Монк вдигна един бял пластмасов стол, сложи го на тревата близо до оградата и ми махна с ръка да се приближа.

— Застани върху него — каза той.

— Защо не застанете вие?

— Страхувам се от височини.

Въздъхнах, хванах се за горния край на оградата за опора, и стъпих върху стола. Той се разклати и под тежестта ми потъна в подгизналата морава с влажен, жвакащ звук.

— Не тежиш и наполовина колкото Бил Пешел — каза Монк. — Но столът, върху който е стоял, не беше потънал в ливадата. Беше точно отгоре.

— Може би някой от съдебните медици, полицаите, или полицейският фотограф, е преместил стола — предложи Стотълмайер.

— Тогава някъде покрай оградата на басейна би трябвало да има четири дупки, които столът е направил в тревата.

Монк се наведе и тръгна бавно, като обикаляше целия басейн. Вървеше много, много, много бавно. Толкова бавно, че съм почти сигурна, че пътьом броеше стръкчетата трева.

Всички мълчаха и наблюдаваха Монк. Дори Брадок беше замръзнал на място, притиснал кърпа към окървавения си нос.

След сякаш цели часове на раздразнение и напрежение, Монк се върна при мен, наклони глава на една страна, после на друга, изопна плещи и после се обърна към тълпата.

— Бил Пешел не е стъпил върху стол, не се е прехвърлил през оградата, и не е скочил в басейна — каза Монк. — Бил е убит.