Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мистър Монк (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mr. Monk and the Dirty Cop, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
maskara (2017)

Издание:

Автор: Лий Голдбърг

Заглавие: Г-н Монк и мръсното ченге

Преводач: Деница Райкова

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Intense“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: ПК „Димитър Благоев“

Редактор: Мария Иванова

Коректор: Цветана Грозева

ISBN: 978-954-783-146-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1427

История

  1. — Добавяне

25. Г-н Монк и лицевият масаж в стил „гейша“

Всеки път, когато мои приятели от друг град идват на гости, винаги искат да ги заведа на Рибарския кей и в Китайския квартал.

Рибарският кей е изгубил целия си автентичен чар и се е превърнал в долнопробен търговски център с мотиви от Рибарския кей. Но въпреки това водя приятелите си там и се възнаграждавам за жертвата си със самун пресен, топъл хляб от заквасено тесто в „Будин“, която също вече не е някогашната проста пекарница. Следвайки примера на останалата част от квартала, „Будин“ се е превърнала в солидна атракция, завършваща с туристическа обиколка, два ресторанта и магазинче за сувенири.

Потискащо е.

Но Китайският квартал все още си е до голяма степен автентичен, истински град в града. Не чакам да се появят приятели от други градове, за да отида там. Това е едно от любимите ми места.

Има много места, откъдето може да се влезе в Китайския квартал, но туристите винаги искат да минават през построената в стила на пагодите порта с три арки на Грант Авеню и Буш Стрийт, която е украсена  с орнаменти във форма на дракони, риби и лъвове. Това е изкуствено пригодено идеално място за паметни снимки, построено през 1970 г., и прокарва ясна граница между търговската част на Юниън Скуеър и главната улица на Китайския квартал.

Избягвам портата точно по тази причина и обикновено се отклонявам и влизам откъм отсрещния край на Грант Стрийт.

Визуално Китайският квартал изобщо не прилича на Китай. Това е американски фон, маскиран с китайски гледки, нещо като градският еквивалент на това да украсиш банкетна зала в „Рамада Ин“ с дъски за сърфинг, купчини пясък, лосион против слънце и мидени черупки за парти с плажен мотив. Червени фенери са пръснати из улици с имена като „Стоктън“ и „Сакраменто“. Корнизи в стил „пагода“, зелени керемиди и пъстроцветни указателни табели на китайски са закрепени към същия онзи стандартен камък от едуардианската епоха и бетонни сгради, които могат да се намерят на всяка главна улица в Америка.

Но дори при това положение, всичко е истинско. В квартала живеят двайсет хиляди китайци, така че ще откриете някои неповторимо китайски нотки, които ще ви пренесат, ако не в Китай, то поне някъде далече от познатото.

Има светофари с форма на пагоди, крепени от по два златни дракона, чиито опашки се увиват около стълбовете. Няма да намерите това във вашия квартал с построени по проект къщи. На витрините на магазините за месо и бакалниците ще видите костенурки, патици, сепия, прасета и змиорки, готови за трапезата. Това също няма да го намерите в кварталния ви „Сейфуей“.

Когато вървите по улиците, ще чуете какофония от китайска реч, от хора, които говорят и крещят, филмови клипове, пуснати с усилен звук в магазините за DVD, и музика, гърмяща от магазините, апартаментите и радиоуредбите на колите.

И ще подушите мирис на тамян, смесващ се с наситения аромат от пържене, печене на грил, варене и задушаване на пара на китайска храна в безбройните пекарни, ресторанти и чайни.

Китайският квартал е едно изцяло сетивно изживяване.

Обичам да се оставям да бъда тласкана от потока туристи надолу по Грант Стрийт, защото той ме отвежда покрай десетките магазини за сувенири, от които на тротоарите преливат неща като копринени вратовръзки, чесалки за гръб, молитвени колелца, статуетки на Буда, пръчици за хранене, порцеланови фигурки, чайници, тениски, керамични съдове, сандали, вятърни камбанки, ръкохватки за горещи съдове, комплекти за маджонг, звънчета, възглавници „Хелоу, Кити“ и фалшиви чанти „Версаче“.

Разбира се, Монк мрази Китайския квартал по всички причини, по които аз го обичам. Обърква го неорганизираността, безпорядъкът и липсата на симетрия. За него това е анархия.

Затова вместо да го принуждавам да търпи Грант Стрийт, паркирах в източната периферия на Китайския квартал и тръгнахме по една от не толкова оживените и не така пищно украсени с орнаменти улици до салона на Джо Ан — скромна витрина, сгушена между един ресторант, в който се предлагаха леки китайски ястия и чай, и една обществена пералня.

Простата табела на салона гласеше „При Джо Ан“, под — както предположих, същото, написано с много по-едър шрифт на китайски. Сложно изработени драперии, украсени с пагоди, водопади, дракони и шарани, бяха плътно дръпнати върху прозорците, така че не беше възможно да се надникне вътре. Но отвън салонът не ми приличаше на епицентър на шика в грижата за кожата и ноктите.

Отворих вратата и влязохме вътре.

Като съдех от фасадата, вътре очаквах да видя скучен квартален салон за маникюр и педикюр, пълен със сбръчкани стари китайки, насядаш в износени винилови столове.

Бях наполовина права.

Старите китайки бяха там, но същото важеше и за жени от всички възрасти, размери, раси и етноси. Всички носеха бели хавлиени халати и седяха в ретро-футуристични столове, изработени от черна кожа и хром. Плескаха лицата им с бял крем, а ноктите на ръцете им биваха лъскани като спортни коли от красиви, стройни млади китайски стилистки с невероятно гладка кожа, еднакви къси прически и състоящи се от една част бели униформи, които наподобяваха лабораторна престилка отгоре и минипола — в долната част.

Стилистките си приличаха толкова много, че със същия успех можеше да са андроиди, създадени по един и същ калъп.

Мястото приличаше повече на нощен клуб, отколкото на салон. Подовете бяха от черен мрамор, стените блестяха от белота, а извитите плотове бяха от неръждаема стомана и всичко се къпеше в идваща сякаш от друг свят синя светлина от меко успокояващо диодно осветление. — Тук ми харесва — отбеляза Монк. Не бях изненадана. Всички стилистки си приличаха, а също и клиентките, с белия крем за лице и еднаквите халати. Вътре салонът беше лъскав и чист, а успокояващият син цвят на светлината беше същият като на течността в ароматизатора за тоалетни чинии.

Забелязах Линда Вурцел в дъното на салона. Нямаше крем на лицето, иначе можеше и да не я позная от разстояние. Носеше халат и седеше в един стол пред висок до глезените й аквариум на пода. Едва когато се приближихме, осъзнах, че краката й всъщност бяха в аквариума и че наблизо имаше още няколко жени, седнали с крака, потопени в отделни аквариуми.

Десетки мънички кафяви рибки кръжаха около стъпалата й, сякаш ги поглъщаха.

— Извинете, госпожо Вурцел?

Тя погледна нагоре към мен с неестествено бдителните си очи.

— Да?

— Съжалявам, че ви безпокоя. Аз съм Натали Тийгър, а това е Ейдриън Монк.

Тя хвърли поглед към Монк, който беше приковал очи в краката й.

— Прочутият детектив? Онзи, който разкри убийството на двамата съдии?

— Същият — потвърдих аз.

— Вие работите с Ник Слейд — каза тя.

— Познавате ли го?

— Натъкнах се на него по време на голф турнира на „InTouchSpace“ — каза тя. — Беше един от многото ни ранни инвеститори. Какво мога да направя за вас?

— Можете да си извадите краката от този аквариум — каза Монк.

— Това не е аквариум — поправи го тя. — Правят ми процедура. Рибите изяждат мъртвата кожа по стъпалата ми.

— Пирани! — изкрещя Монк.

Той сграбчи краката й под коленете и издърпа стъпалата й от водата.

Столът й се килна назад, но аз го улових, преди да падне.

Линда Вурцел нададе лек изненадан писък и плесна с ръце, като привлече погледите на всички в стаята.

— Пуснете ме — каза тя. Монк го направи.

— Да не сте си изгубила ума? Късметлийка сте, че още имате стъпала.

— Оценявам загрижеността ви за мен, господин Монк, но това не са пирани: тези риби са гара руфа, което означава „риби-лекари“ — каза тя. — Това са безобидни шаранови риби.

— Не са безобидни, щом гризат плътта ви — каза Монк. Трябва да призная, че бях на негова страна по този въпрос.

— Те ядат само мъртвата кожа — каза тя и потопи крака отново във водата, с което накара Монк да ахне. Аз също се чувствах доста неловко. — Това е безболезнен и напълно естествен педикюр, който съществува от векове.

— Същото важи и за бубонната чума, но не я използваме като лечение за отслабване — каза Монк.

Вурцел се засмя:

— Тази процедура е далеч по-хигиенична от всичко, което правят в традиционните салони. Но съм сигурна, че не сте дошли тук да ме спасите от няколко гладни шаранови риби.

Монк предпазливо наблюдаваше рибите, сякаш чакаше да покажат истинската си, злобна същност. На мен самата ми беше трудно да откъсна очи от тях.

— Разследваме убийството на един полицай на име Пол Брадок — казах.

— Какво общо има това с мен? — попита Вурцел.

— Смятаме, че убийството му може да има нещо общо с убийството на Бил Пешел.

Тя поклати глава:

— Все още не разбирам с какво мога да помогна. Не познавам никого от двамата.

— Купили сте кръчмата на Пешел в Тендърлойн преди десет години — казах. Сега там има „Джамба Джус“.

— О, да, спомням си сградата — каза тя. — Ще трябва да ми простите: притежавам толкова много имоти.

— Защо купихте този? — попита Монк, без да сваля очи от рибите.

— Купувам имоти из цял Сан Франциско в райони, за които смятам, че в крайна сметка ще се превърнат в първокласни жилищни райони и места за пазаруване — каза тя. — Досега повече пъти съм се оказвала права, отколкото съм грешила.

— Съпругът ви някога посещавал ли е кръчмата на Пешел, или да е имал някакви отношения с него? — попитах.

— Разбира се, че не — каза тя. — Защо мислите така?

— Защото ранната инвестиция на Пешел в „InTouchSpace“ го е направила много богат.

— Това важи за стотици хора — каза тя.

— И сте купили сградата му — казах.

— Не разбирам накъде биете — каза тя.

Честно казано, нито пък аз. Но отново имах онова гъделичкащо усещане в гърдите и не знаех защо.

Приближи се китайка, която държеше купа с бял крем. Изглеждаше като малко по-възрастна версия на китайските андроиди, които видяхме на влизане. Сигурно тя е била първоначалният модел.

— Здравейте, аз съм Джо Ан — каза тя. — Добре дошли в моя салон.

Бях права.

— Може ли? — обърна се Джо Ан към Вурцел.

— Моля, заповядайте — отвърна Вурцел. Джо Ан започна да нанася крема по лицето й. — Някога правили ли са ви лицев масаж в стил „гейша“, госпожице Тийгър?

— Малко извън обхвата на финансовите ми възможности е.

— Истински рай е — каза тя.

— Скоро ще сте там, ако продължавате да позволявате на разни същества да се хранят с вас — каза Монк.

— В това няма нищо опасно — каза Джо Ан. — Утвърдено е от министерството на здравеопазването. Напълно естествено е.

— Също и това, да оставиш лешоядите и ларвите да гризат плътта ти — каза Монк. — Това ли е следващата ви процедура за разкрасяване?

Посочих към белия крем:

— Защо това се нарича лицев масаж в стил „гейша“?

— Защото актьорите от театъра Кабуки и гейшите използват този крем, за да си свалят грима и да подхранват кожата си — обясни Джо Ан. — Китайците също го използват от векове. Аз използвам сместа на пра-пра-пра-баба си.

— Какво има в нея, което не се съдържа в моето бурканче „Нокзема“?

— Смлян славеев гуанин, смесен с оризови трици — каза Джо Ан.

Монк вдигна очи:

— Сигурно грешите. Гуанинът е…

— Птичи курешки — прекъсна го тя. — Това се приготвя от изпражнения на славеи.

Монк замръзна и лицето му стана почти толкова бяло като това на госпожа Вурцел.

— Слагате птичи изпражнения върху тази жена? — Той погледна Вурцел. — И вие й позволявате?

— Усещането е прекрасно — каза Вурцел.

— Гуанинът е стерилизиран с ултравиолетови лъчи, за да бъдат убити бактериите — каза Джо Ан. — Почиства и ревитализира кожата по-добре от всичко друго.

— Почиствате кожата на хората с екскременти вместо сапун — възмути се Монк.

— Аз не бих се изразила точно така — каза Джо Ан. — Но да, предполагам, че сте прав.

Монк обърна глава и погледна всички останали жени в салона с покрити с крем лица. Преглътна с усилие.

— Извинете ме, трябва да тръгвам — каза той бавно, като отмерваше думите си. — Натали, би ли ми услужила с мобилния си телефон, ако обичаш?

Подадох му телефона си и той веднага започна да набира някакъв номер, докато се отдалечаваше. Вероятно се обаждаше спешно на д-р Бел. Мисля, че като цяло проявяваше възхитителна сдържаност. Бях подготвена да нападне Джо Ан и да изтръгне крема от ръцете й.

Джо Ан и госпожа Вурцел го проследиха как си тръгва. Не осъзнаваха, че са извадиш късмет.

— Какъв му е проблемът? — попита Вурцел.

— Не може да приеме, че да си слагате птичи изпражнения на лицето е добре за вас. Това накърнява чувствата му — казах. — Трябва да призная, че аз също съм скептична.

— Радвам се, че не му казах за ексфолиращите ни процедури с котешки изпражнения или египетското прочистване — каза Джо Ан.

Досещах се каква е ексфолиращата процедура с котешките изпражнения, но не и за египетския вариант.

— Каква е египетската почистваща процедура? Камилска пикня?

Джо Ан се засмя, а също и госпожа Вурцел. Беше хубаво да знам, че не съм ги обидила.

— Кравешка жлъчка, щраусови яйца и растителна смола — каза Джо Ан.

— Мисля, че ще се придържам към „Нокзема“ — казах аз и се обърнах към госпожа Вурцел. — Ако ви хрумне нещо за Бил Пешел или Пол Брадок, моля ви, обадете ни се в „Интертект“.

Нямах визитка да й дам, но предположих, че номерът на „Интертект“ е в указателя.

— Ще го направя — каза тя.

Излязох навън и видях Монк на отсрещната страна на улицата. Предположих, че иска да остави известно разстояние между себе си, масажите с изпражнения и плътоядните риби.

Монк се сбогува с онзи, с когото говореше, и ми подаде телефона.

— Това е истинска зала на ужасите.

— Не бих платила двеста долара, за да ми размазват птичи изпражнения по лицето — казах. — Но може би действа. Жените нямаше да идват откъде ли не, за да им го правят, ако не действаше.

— Сигурно Джо Ан използва някаква форма на контрол над умовете им — предположи Монк.

— Не става дума за контрол над ума. Става въпрос за неувереност и безплодни усилия. Те просто искат да изглеждат млади и красиви колкото е възможно по-дълго, и да препречат пътя на брадавиците и бръчките завинаги. Аз съм същата. Мисля, че това ни е вкоренено.

— Тези жени са в смъртна опасност — каза Монк. — Имах нужда от цялата сила на волята си, за да не направя нещо по въпроса още там на място.

— Защо не направихте?

— Защото това е опасна, критична ситуация. Джо Ан и нейните зли пионки на практика са опрели заредени оръжия в главите на онези жени. Не исках да предизвиквам паника. Затова се държах хладнокръвно.

— Радвам се, че го направихте, господин Монк. Мисля, че спокойният, отпуснат подход беше най-правилният.

— Оставям всичко на професионалистите — каза той.

— Какви професионалисти?

Именно тогава чух сирените. След броени мигове камионите спряха пред нас и в салона се втурнаха огнеборци в екипи за работа с опасни материали.

— Повикали сте екип за работа с опасни отпадъци? — Въпросът беше риторичен, разбира се, тъй като екипът беше там.

— И много подкрепления — допълни той.

— Подкрепления? — попитах. — Какви подкрепления?

Думите едва бяха излезли от устата ми, когато два черни микробуса без прозорци спряха със скърцане зад пожарните коли, задните врати се разтвориха рязко, и десетки мъже в пълна униформа и въоръжени с автоматични оръжия, се изсипаха навън и нахълтаха в сградата.

— Кои са тези?

— От „Национална сигурност“ — каза Монк. Линда Вурцел и останалите клиентки бяха изблъскани навън под прицела на оръжията, както си бяха по халати и с белите маски за лица. Дори само това щеше да е достатъчно смущаващо, но после започнаха да пристигат микробусите за сателитно излъчване на местните телевизии.

Изблъсках Монк, преди Вурцел или някой от репортерите или полицаите да го забележи.

— Защо си тръгваме? — попита Монк. — Искам тази комунистическа китайска лайнотерористка да знае кой я е сразил.

— Не мисля, че на Ник Слейд ще му допадне тази реклама — казах.

— Защо не? — каза Монк. — Кой знае колко хора сме спасили днес.

— Защото жените може и да не го приемат по този начин и да подадат иск за умишлено и злонамерено причиняване на емоционален стрес — казах, като си мислех по-специално за госпожа Вурцел и големите й финансови възможности. — „Интертект“ може да се оплете в съдебни спорове за следващите десет години.

Монк замръзна. Обърнах се да го дръпна, за да тръгне с мен, когато видях онази искра в очите му, онази глуповата широка усмивка на лицето му, и онова издайническо изопване на плещи.

Беше разрешил загадката.