Серия
Мистър Монк (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mr. Monk and the Dirty Cop, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 3 гласа)

7. Г-н Монк получава лоши новини

Денят не беше добър за нито едни родители от Сан Франциско, на които се бе случило да тръгнат на пазар за нов контейнер за опаковане на памперси, или просто да си купят нови торбички за него.

Монк ме накара да го заведа до всички магазини на „Бебетата — това сме ние“, „Таргет“ и „Уол-Март“ в града, за да се запаси с всички контейнери за херметично опаковане на памперси и консумативите за тях, които смяташе, че ще са му необходими за следващата година. След като свърши, рафтовете бяха голи, а най-близките налични контейнери за херметично опаковане бяха или от другата страна на залива, или долу в Дейли сити.

Бяха нужни няколко курса до колата, за да разтоварим всичко в апартамента му. Връщах се за последните два контейнера, когато Монк ме спря на вратата на апартамента си.

— Искам да задържиш тези двата — каза той. — Те са подарък за теб и Джули.

— Много мило от ваша страна, господин Монк. Но ние наистина нямаме нужда от контейнери за опаковане на памперси.

— Всички имат нужда от тях — каза Монк. — Ще занеса вестта.

— Оценявам грижовния ви подарък, господин Монк, наистина, но нямам бебе, а и никоя от двете ни не носи памперси.

— Ще замениш с тях кофите си за боклук — каза той. — Можеш да сложиш един в кухнята и един в стаята на Джули като за начало.

— Джули няма да сложи в стаята си контейнер за опаковане на памперси.

— Защо не?

— Защото непрекъснато виси в стаята си заедно с приятелите си — казах. — Какво биха си помислили за нея, ако видят контейнер за опаковане на използвани памперси?

— Че тя е чист, почтен гражданин — каза Монк. — И патриотка.

— Ще си помислят, че или е бременна, или се изпуска в гащите, и из училището ще плъзне слух. Ще стане за посмешище.

— Всичко, което Джули трябва да направи, е да обясни на приятелите си, че го използва да опакова отделно всяко нещо, което изхвърля.

— Тогава ще си помислят, че е чудачка — казах.

— По-късно ще ми благодари — каза Монк.

— Защо да ви благодари, че я смятат за чудачка?

— Нищо ли не знаеш за тийнейджърския живот? — каза Монк. — Това е знак на уважение.

— Така ли?

— Аз бях такъв — каза той.

— Не думайте.

— Много специален. Бях коронясан за крал на чудаците — неведнъж, а абсолютно всяка година в гимназията — каза Монк. — Това е рекорд, който и до ден-днешен никой в моето училище не е счупил.

— Имаше ли много ученици, които искаха да бъда короновани за крале на чудаците?

— Това е като да си крал на абитуриентския бал, само че по-хубаво. Не ти се налага да ходиш на никакви танци — каза Монк. — Дори не те канят.

— Джули обича танците.

— Би трябвало да сложиш край на това, преди нещата да стигнат твърде далече — каза Монк.

Не исках да знам какво означаваше „твърде далече“ в света на Монк, затова просто изоставих темата.

— Ще го направя.

Благодарих му за подаръка и се заловихме да слагаме контейнери за опаковане на памперси във всяка стая в къщата му, а също в коридорите и дрешниците. Но едва започвахме.

Той ме накара да занеса контейнери, заедно с комплиментите му, на останалите наематели в сградата му, дори на човека с изкуствения крак, който живееше на горния етаж (Монк особено много искаше да му даде един.) Не го правеше от щедрост. Монк искаше да е сигурен, че всичкият боклук от неговата сграда е толкова „чист“ като неговия.

Не си направих труда да му кажа, че въпреки подаръка му, никой от съседите му няма да запечатва всяко отделно нещо в кофата си за смет в торбичка и да го подрежда според неговите указания (които беше разпечатвал и им беше раздавал в многобройни случаи през годините). Съвсем скоро щеше да разбере и сам.

Когато се прибрах вкъщи, сложих моя контейнер за опаковане на памперси в един ъгъл на кухнята, защото знаех, че това ще е първото нещо, което той ще търси с поглед всеки път, когато ме посещава. Не  се налагаше обаче да се тревожа, че ще провери в стаята на Джули за нейния. Защото тя беше сложила на вратата си табелка с надпис „Опасност — радиоактивни отпадъци“, и той вярваше на думата й.

Джули забеляза контейнера за опаковане на памперси чак когато разчиствахме след вечеря. Хвърли поглед към него и ме изгледа странно.

— Има ли нещо, което би трябвало да знам? — попита тя.

— Не съм бременна, ако за това намекваш, и контролирам пикочния си мехур просто чудесно. Господин Монк ни подари това, за да го използваме като кофа за смет.

— Защо?

— За да опаковаме всичкия си боклук — казах. — Имам едно за твоята стая, ако искаш.

— Няма начин. Беше достатъчно лошо, когато ни подари пластмасови кутии „Тъпъруеър“ за четките ни за зъби, бельото и чорапите. Това е прекалено.

— Това е просто начинът му да покаже, че го е грижа за нас — казах. — А аз му показвам колко много държим на него, като го оставям да си мисли, че следваме някои от неговите правила.

Тя поклати глава, грабна една сладка и тръгна към стаята си.

— Изобщо не ти плаща достатъчно, мамо.

— Така е — съгласих се, — не ми плаща.

 

 

На другата сутрин пристигнах в апартамента на Монк точно в девет, както винаги. Той ме чакаше на вратата с два контейнера за опаковане на памперси, с панделки, завързани около тях.

— Вече ни подарихте контейнери за опаковане на памперси — припомних му. — Още два ще са прекалено голямо богатство.

— Не са за вас — каза той. — За капитан Стотълмайер и лейтенант Дишър са. Да идем да ги занесем.

Подаде ми единия, взе другия, и се върнахме при колата ми за пътуването до центъра.

Бяхме удостоени с няколко странни погледа, когато пренесохме контейнерите за опаковане на пелени през дежурната стая на отдел „Убийства“ и спряхме до бюрото на Дишър. Стотълмайер още не ни беше забелязал: вратата му беше затворена и изглеждаше погълнат от някакви книжа.

Монк сложи контейнера за опаковане на памперси върху бюрото на Дишър.

— Това е за теб.

Дишър го погледна изучаващо.

— Какво е?

— Контейнер за херметично опаковане на памперси — обясни Монк.

Детективите наблизо започнаха да се хилят. Дишър почервеня от смущение и ни погледна гневно.

— Ако това е твоята представа за шега, не мисля, че е забавна. Вече не съм ченгето-новобранец тук и ми писна да се държат с мен, сякаш съм.

— Ранди, искат ти личната карта всеки път, когато се опиташ да си купиш бира — казах. — Или се опиташ да идеш да гледаш филм, на който деца и юноши се допускат само с придружител. Помоли ме да отида с теб на „Черния рицар“, за да не ти се налага да показваш личната си карта.

— Имам новина и за двама ви — под тази измамно момчешка външност се крие душата на белязано от битки, хладнокръвно ченге. — Той посочи към детектива на съседното бюро. — Имам три години повече стаж от Лансдейл. Дайте контейнера за памперси на него.

— Нямам представа за какво говориш. Това е за боклука ти — каза Монк. — Ще промени живота ти.

— Как може едно кошче за боклук да направи това?

— Ще опакова отделно всичко, което изхвърляш, в отделна торбичка, за да не се налага ти да го правиш.

— Никога не съм го правил — каза Дишър.

— Знам, Господ да ми е на помощ, знам — каза Монк, после се обърна към останалите детективи в стаята. — Би трябвало всички да го използвате. — Те просто се взираха в него. — Ще ми благодарите по-късно.

Той почука на вратата на Стотълмайер и влезе, без да чака покана. Чинно го последвах, като държах контейнера за опаковане.

Стотълмайер беше свел поглед към разбърканите книжа пред себе си и пресмяташе някакви числа с калкулатор, който беше толкова стар, че цифрите се бяха изтрили от клавишите.

— Влизайте направо, чувствайте се като у дома си — покани ни той. — Не позволявайте затворената врата или човекът, който работи на бюрото си, да ви спрат.

— Имам подарък за вас — каза Монк и ми даде знак да изляза напред. Направих го и поставих контейнера за опаковане на памперси на бюрото на Стотълмайер, сякаш беше направен от злато и покрит с диаманти.

Той вдигна глава и погледна контейнера:

— Да не би да знаете нещо, което аз не знам?

— Какво искате да кажете? — попита Монк.

— Доколкото знам, напоследък не съм ставал баща на никакви деца — каза Стотълмайер. — Дори не съм се доближавал до тази възможност.

— Не се правете, че не схващате — каза Монк и посочи контейнера за опаковане на памперси. — Точи затова ни взехте при онзи изкуфял барман.

— Заради контейнера за памперси?

— Искахте да ме запознаете с това прекрасно изобретение, защото знаехте, че ще разпозная пълния му потенциал.

— Това е чудато предположение, дори за теб — каза Стотълмайер. — Да не би д-р Бел да ти дава някакви нови лекарства?

Монк размаха показалец към него:

— Виждам право през вас.

— Наистина ли? — Стотълмайер стана и затвори вратата. — Тогава знаеш какво се каня да кажа.

Не ми хареса тонът на гласа му, когато затвори вратата, нито изражението му, когато се обърна.

— Ще ми благодарите сега, вместо по-късно — каза Монк. — Но не е нужно. Дори само радостта от това, да имам в живота си този контейнер за опаковане на памперси, е достатъчна благодарност.

— Канех се да поговоря с теб по този въпрос по-късно, но след като си тук, предполагам, че моментът е толкова лош, колкото и всеки друг.

— Мисля, че правилната фраза е „толкова добър, колкото и всеки друг“ — каза Монк.

— Не и за онова, което имам да ти съобщя — каза Стотълмайер. — Министерството оряза бюджета ми до крайност. От седмици търся начини да спестя пари, без да се налага да прехвърля твърде много проблеми на детективите си. Но идеите ми за творчески компромиси се изчерпаха и трябва да направя някои трудни избори.

— Сигурен съм, че хората ще разберат това — каза Монк.

— Ти си този, за когото се безпокоя. Боя се, че трябва да отменя споразумението ни за работата ти като консултант.

В никакъв момент по-рано нищо не намекваше, че договорът на Монк е застрашен. И въпреки това сега, малко повече от ден, след като Брадок използва успехите на Монк, за да унижи Стотълмайер, споразумението внезапно беше отменено. Не смятах, че е съвпадение.

Почувствах как бузите ми пламват от гняв.

Монк примигна:

— Не си ли върша добре работата?

— Вършиш я — каза Стотълмайер. — Изключително добре, всъщност.

— Тогава как може да го оставите да си отиде? — попитах.

— Защото трябва да мисля на първо място за моите детективи — каза Стотълмайер. — Как би изглеждало, ако го задържа, докато те губят парите си за извънреден труд и за отпуски?

— Ще изглежда, че правите най-доброто за жителите на Сан Франциско — заявих. — Или сте забравили, че господин Монк е по-добър детектив в разследването на убийства, отколкото всичките ви детективи, взети заедно?

Това беше удар под кръста, но той си го заслужаваше. Освен това беше истина и той го знаеше, което беше действителната причина за уволнението на Монк.

И моето също. Ако Монк не получаваше заплатя, тогава и аз нямаше да имам.

Стотълмайер се втренчи в лицето му. Така правят ченгетата, за да сплашат престъпниците. Но аз не отстъпвах от позицията си и продължавах да го гледам. Бях твърдо решена това да не подейства при мен.

— Това може и да е вярно. Но ето я реалността: те са ченгета, а той не е — каза той. — И ще ти кажа и нещо друго. Докато всички те бяха излезли там навън и правеха стачен кордон преди две години, Монк седеше зад бюрото ми, като стачкоизменник. Ти може би си забравила това, но те със сигурност не са.

— Нито пък вие, очевидно — казах. — Това е отмъщение.

Бяхме толкова близо един до друг, че носовете ни почти се докосваха.

— Това, което искам да кажа, е че не мога да измъкна пари от техните джобове и да ги сложа в неговия. Просто не мога.

— О, пощадете ме, капитане. Тук въпросът не е за стачката или за съкращенията в бюджета: става дума за онова, което се случи на конференцията — казах. — Става дума за гордостта ви.

— Разочарован съм от теб — каза той. — Мислех, че ме познаваш по-добре.

— И аз така мислех.

Гледахме се гневно в продължение на една дълга минута, без никой от нас да мигне. Виждах ръбовете на контактните му лещи.

Монк се прокашля, за да привлече вниманието ни и да ни напомни, че още е в стаята:

— Капитанът е прав.

— Не, не е — казах, като продължавах да гледам гневно. Очите започваха да ми парят от продължителното време без да мигна.

— Наемането ми на работа винаги е било акт на милосърдие и съжаление — каза Монк, — а това е лукс, който полицията вече не може да си позволи.

— Никога не е било така, Монк — каза Стотълмайер, като откъсна очи от мен, за да погледне него. Откраднах си няколко бързи примигвания, в случай че отново почнем да се гледаме втренчено. — Взех те на работа, защото си най-добрият детектив, когото познавам. Но за нещастие, точно сега най-доброто не ни е по джоба.

— Разбирам — каза Монк. — Ето защо ще го правя безплатно, докато управлението отново може да си позволи да ми плаща.

— Не мога да ти позволя да го направиш — възпротиви се Стотълмайер.

— Нито пък аз — казах.

Стотълмайер ми хвърли поглед:

— Хубаво е да знам, че все още можем да постигнем съгласие за нещо.

Вратата се отвори рязко и Дишър буквално скочи в стаята.

— Съдия Кларънс Стантън току-що е бил застрелян в парка „Голдън Гейт“ — обяви Дишър. — Мъртъв е.

— А стрелецът? — попита Стотълмайер.

— Избягал е — каза Дишър.

— По дяволите — изруга Стотълмайер. — Веднага отведи там всички полицаи, които са на разположение в момента. Трябват ми показания от всички, които може да са видели нещо.

— Ние ще ви последваме — каза Монк.

— Не, няма — каза Стотълмайер. — Нищо ли не чу от това, което току-що ти казах?

— Казахте, че се нуждаете от всички, които са на разположение — рече Монк. — Аз съм на разположение.

— Не и на наше — каза Стотълмайер. — Съжалявам.

Той забързано излезе с Дишър и почти всички детективи в стаята. Монк ме погледна.

— Ходи ми се на разходка в парка — каза Монк. — Ти какво ще кажеш?

— Уволниха ви, господин Монк. Не сте добре дошъл на местопрестъплението.

— Това все още е обществен парк — каза Монк. — А аз съм член на обществото.

— Не ви препоръчвам да правите това — казах. Но знаех, че няма как да го спра.