Лий Голдбърг
Г-н Монк и мръсното ченге (4)

3. Г-н Монк отговаря на въпроси

Хотел „Дорчестър“ е построен през двайсетте години на двайсети век от особено егоистичен и алчен едър поземлен собственик на име Уилям К. Дорчестър, който живеел на най-горния етаж на двайсететажната сграда в нелепо готически мезонет и бил известен с това, че използва намиращата се отдолу Пауъл Стрийт като личен плювалник.

Като жест към британското си наследство, Дорчестър настоял портиерите в хотела да се обличат в яркочервените униформи с надиплени бели яки и ръкавиците, носени от пазителите на кралските бижута. Днес портиерите още носят тези униформи. Щяха да изглеждат по-елегантни, облечени в панталони на карета като на Спондж Боб.

Щом минете покрай тях, мястото притежава определена забавна и исторически уместна показност, която е точно отражение на времето, когато е било построено и на човека, вложил средствата за построяването му.

Фоайето има сводест, облицован със златни листове таван и кристални полилеи. Стените са покрити с огромни стенописи, които предават пристигането на испанските пътешественици, Златната треска, и морската търговия в Залива на Сан Франциско, докато самият Дорчестър наблюдава отвисоко всичко това от небесата подобно на някакъв благосклонен бог.

Подовете, колоните и величественото стълбище са покрити с френски и италиански мрамор. Твърди се, че дори писоарите в мъжката тоалетна са издялани от мрамор, макар никога да не съм ги виждала лично. Въпреки това мога да ви кажа, че в дамската тоалетна няма мраморни тоалетни чинии.

Конференцията на детективите от отдел „Убийства“ в големите градове се провеждаше на втория етаж, така че Монк, Стотълмайер и аз се качихме по величественото стълбище и открихме, че показното великолепие свършва на най-горното стъпало.

Вторият етаж изглеждаше сякаш в началото на седемдесетте е бил пребоядисан в крещящо ярки цветове и не е бил подновяван оттогава. Кланът Брейди^[1] щеше да се чувства там точно като у дома си.

Монк, Стотълмайер и аз отидохме до балната зала. Изглеждаше сякаш сме влезли на приятелско събиране на клиентите от мъжкия отдел на „Джей Си Пени“. Помещението беше пълно с шкембести мъже, облечени в чисто нови костюми, широки вратовръзки и жълти табелки с имената им, напомнящи жълти полицейски ленти, на шиите си.

На вратата ни посрещна мъж, който приличаше на голям сив каменен блок, съживен по силата на някаква магия. Изглеждаше квадратен навсякъде — от равната подстрижка на темето до обувките с квадратни носове на краката. Дори ръцете му изглеждаха квадратни.

Той ни се представи, въпреки че името му беше написано на табелката, а Стотълмайер, ако се съди по намръщената гримаса на лицето му, явно вече го познаваше и не го харесваше особено.

— Аз съм детектив Пол Брадок, от полицейското управление на Банинг. Ще бъда ваш модератор — каза той, докато се ръкуваше подред с нас. — Ще бъде просто задаване и отговаряне на въпроси. Ще задам един-два въпроса като за начало, а след това ще дам думата на останалите.

Монк ми направи знак да му подам мокра кърпичка. Вместо това извадих от чантата си шишенце с течен дезинфектант за ръце. Предположих, че ще се ръкува с много хора и не исках да мъкна голяма кутия с мокри кърпички и накрая да се окажа с дамска чанта, пълна с херметични торбички с използвани кърпички.

— Аз съм Натали Тийгър, асистентката на господин Монк — казах.

Изстисках малко дезинфекционен гел в лявата длан на Монк и той разтри ръце толкова енергично, че можеше да запали огън. Брадок го наблюдаваше, развеселен.

— Боже мой, вие наистина го правите. Мислех си, че е просто градска легенда. Предполагам, че мога да зачеркна този въпрос от списъка си.

— Бих искал да видя останалите — каза Стотълмайер. Брадок се ухили:

— Това ще бъде измама, Лилънд.

— Откога имаш проблем с това, Пол? — остро попита Стотълмайер.

— Не ми се иска да прекъсвам спонтанността на дискусията — каза Брадок: широката му усмивка дори не трепна. — Ще се видим на подиума.

Детективът се отдалечи. Стотълмайер го проследи гневно с поглед.

— За какво беше всичко това? — попитах.

— Едно време той работеше в Полицейското управление на Сан Франциско — каза Стотълмайер. — Сега вече не работи.

— Вие ли сте причината за това?

Стотълмайер поклати глава:

— Трябва да обвинява за това единствено себе си.

Отправихме се към подиума, който представляваше издигната платформа с маса, зад която имаше четири растения в саксии.

Върху масата имаше бяла покривка. Зад масата имаше три стола, а върху нея — три чаши, кана с вода и два микрофона.

Предусетих задаваща се катастрофа. Извиних се и отидох да намеря Брадок в тълпата.

— Извинете — казах. — Ще трябва да поканите още един гост на масата и да добавите още един стол, една чаша и два микрофона. Или ще се наложи да махнете един стол и една чаша, да добавите един микрофон и да стоите, докато изпълнявате ролята на модератор.

Брадок ме погледна, сякаш от носа ми изпълзяваше някакво насекомо.

— Защо ми е да правя това?

— Защото господин Монк няма да седне на маса за трима гости. Той обича четните числа. Затова може да имате двама или четирима гости, това си е ваша работа, но всеки от тях трябва да има собствен микрофон.

— Шегувате се — каза той.

— Боя се, че не — казах.

— Той луд ли е?

— Господин Монк обича нещата да изглеждат по определен начин — поясних. — Вие искате той да се чувства удобно там горе, нали? Защото ако не се чувства удобно, той няма да отговаря на никакви въпроси, просто ще е обсебен от мисли за всичко, което не е наред, и ще се опитва да го оправи.

Брадок въздъхна:

— Ще накарам да отнесат допълнителния стол и чашата. Ще стоя прав с микрофон.

— Благодаря ви — казах и се върнах на масата, където открих, че Монк вече е махнал третия стол и е сложил върху него третата чаша за вода, за да ги отнесат работниците.

Сега Монк подреждаше двата стола, чашите и микрофоните, така че всичко да е разположено на равни интервали, центрирано и симетрично.

Стотълмайер беше зает в разговори с няколко други ченгета и с всички сили се опитваше да се разграничи от постъпките на Монк.

Не можех да го виня. Аз щях да направя същото, ако не ми плащаха да не го правя.

Работниците от хотела се появиха, отнесоха допълнителния стол и монтираха микрофон на стойка за Брадок.

Монк мереше краищата на покривката с джобния си метър, за да се увери, че се спускат равномерно от всички страни, точно когато Брадок се качи на сцената.

— Добре, всички заемете местата си, ако обичате — каза Брадок в микрофона. — Бихме искали да започнем.

Монк и Стотълмайер седнаха на масата. Аз седнах на първия ред, за да мога да скоча на сцената, ако възникне сериозен и неотложен проблем, като например гънка в покривката на масата или разлята чаша вода.

Брадок се обърна към Стотълмайер и Монк:

— Ще започваме ли?

— Не можем — каза Монк.

— Защо не? — отвърна Брадок.

— Още не са дошли всички — каза Монк.

Брадок се огледа из просторната конферентна зала:

— На мен стаята ми изглежда претъпкана.

— Липсват трима души.

— Ваши приятели?

— Не — каза Монк. — Не знам кои са. Само знам, че не са тук. В публиката има двеста и един души.

— На мен това ми се струва доста добър брой — отбеляза Брадок.

— Двеста и двама или двеста и четирима ще е по-добре — настоя Монк. — Или можете да помолите един човек да си излезе.

— Аз ще си изляза — каза Стотълмайер.

Брадок направи гримаса, махна на един келнер да се приближи, и зашепна в ухото му. Само след няколко минути празните места се заеха от трима помощник-келнери. Брадок се обърна към Монк:

— Сега доволен ли сте? — попита.

— Вие не сте ли? — отвърна Монк.

Брадок се насили да се усмихне, обърна се към публиката и се представи. След това обясни, че през последните осем години Полицейското управление на Сан Франциско използва услугите на Ейдриън Монк като специален консултант, работещ изключително и само с капитан Лилънд Стотълмайер, човекът, уредил споразумението.

— Онова, което прави споразумението за консултантски услуги още по-необичайно, е че преди десет години самият Ейдриън Монк е бил детектив в отдел „Убийства“, докато бил обявен за психологически негоден за работа и принуден да върне значката си — каза Брадок, след което погледна Монк. — Страдате ли все още от тези проблеми?

— Страдам откакто съм се родил — каза Монк. — Животът е страдание.

— Той държи нещата под контрол — каза Стотълмайер и отпи глътка вода. — Да продължаваме нататък, Пол.

— Как бихте описали работните си взаимоотношения? — попита Брадок.

— Професионални и продуктивни — каза Стотълмайер. — Когато имаме случай, който ме впечатлява като особено сложен или необичаен, аз се обръщам към Монк, за да го погледне от своята уникална перспектива. Никой не анализира едно местопрестъпление така, както той.

Монк отпи от водата си, сложи чашата си до тази на Стотълмайер и присви очи, за да види нивото на водата във всяка. Брадок погледна Монк:

— А вие? Как бихте го описали вие?

— На мен ми изглежда равно — каза Монк, като провери още веднъж нивото на водата в двете чаши с метъра си.

— Той има предвид работните ни отношения — каза Стотълмайер, като изтръгна метъра от ръката му.

— И това също — каза Монк.

— Аз съм старомодно ченге. Съсредоточавам се върху стандартната процедура за разследване, като събирам фактите и доказателствата — обясни Стотълмайер. — Монк използва друг, по-личен подход. Той притежава инстинктивен усет как би трябвало да се напасват нещата, и когато те не се напасват по този начин, това наистина силно го тревожи. Той се опитва да организира нещата и докато го прави, открива улики, които може да убегнат при традиционните методи.

— Как му се плаща? — попита Брадок.

— Издават ми чек — каза Монк. — Сложен е в плик, но мога да ви уверя, че никой не ближе запечатващата лента, което, както всички добре знаете, е нехигиенична и отвратителна практика, упражнявана от психопати, дегенерати и лунатици.

Настъпи продължително мълчание, докато всички се взираха в него.

Стотълмайер отпи нова глътка вода и се прокашля.

— Гарантираме му минимум осемнайсет случая на година и му плащаме за всеки случай отвъд този брой.

— Не всеки случай — каза Монк.

— Всеки случай, по който те викаме — каза Стотълмайер.

— И други ли има? — попита Брадок.

— Понякога Монк се появява на местопрестъплението, без да е повикан. Говоря за рутинни случаи, които не изискват неговите умения.

— Искате да кажете, че можете да се справите сами — каза Брадок.

— Можем да се справим сами с всеки случай — каза Стотълмайер. — Но има някои, които са по-трудни от други, и в тези случаи оценяваме квалифицираната помощ винаги, когато можем да я получим, било от други институции за прилагане на закона, журналисти, цивилни експерти в различни области, или всеки друг със свързана със случая информация или специални познания.

Монк отпи от водата си, остави чашата си до тази на Стотълмайер, и сравни двете. Това, което видя, не му хареса, макар че на мен ми изглеждаха еднакви.

— А какво става, когато господин Монк се появи неканен на мястото на някой от тези рутинни случаи? — попита Брадок.

— Решавам ги. — Монк отпи нова глътка вода, толкова малка, че можеше да се брои за изпарение. Но този път, когато сравни двете чаши, изглеждаше удовлетворен. Облегна се назад в стола си и се отпусна.

Брадок погледна Стотълмайер:

— Значи той върши вашата работа вместо вас дори по дребните случаи и не ви иска пари за това. Вие сте късметлия.

— Когато Монк разкрие някое убийство, това е добре за гражданите на Сан Франциско, които защитаваме и на които служим — каза Стотълмайер. — Не става въпрос за мен.

Стотълмайер отпи нова глътка вода, за голямо и очевидно смайване на Монк.

— Всъщност, господин Монк разкрива много по-голям брой случаи на убийства, отколкото са тези, за които му плащат — каза Брадок. — През последните седем години господин Монк лично е разкрил близо сто и петдесет убийства, а процентът на приключени случаи на вашето управление е достигнал невероятните деветдесет и четири процента.

— Само толкова? — каза Монк. — Би трябвало да се срамуваме от себе си.

Монк присви очи към чашата си, вдигна я и отпи внимателно премерена глътка, после я остави до тази на Стотълмайер.

Капитанът изгледа гневно Монк:

— Повечето полицейски управления имат късмет, ако успеят да разрешат и половината си случаи на убийства. Нашият процент на разкрити случаи е с трийсет процента по-висок от средния за страната.

— Обяснете шестте процента на неразкрити убийства в Сан Франциско — каза Монк.

Стотълмайер посочи към Брадок:

— Той задава въпросите, Монк.

— Сигурно са били случаи, които никой не ми е показал — каза Монк. — Ако ми ги дадете сега, ще ги реша.

— Те не са за теб. Тава са главно престрелки между банди и свързани с наркотици убийства — каза Стотълмайер. — Натоварили сме с тези случаи детективи със задълбочени познания за културата на бандите и богат опит по улиците.

Стотълмайер вдигна чашата си, изпи всичката вода и стовари чашата обратно на масата толкова силно, та си помислих, че ще се счупи.

— Но те не ги решават — каза Монк. — Аз ще го направя. Умея да се справям с опасни ситуации. Наясно съм с такива типове.

Из публиката се разнесе смях. Стотълмайер видимо се смути заради Монк и се размърда неловко на мястото си. Същото направих и аз, но никой от двама ни не можеше да направи нещо друго, за да му помогне.

— Да не искате да кажете, че сте непогрешим, господин Монк? — попита Брадок.

— Не — каза Монк. — Има един случай, който не успях да разреша.

— Следващият въпрос — каза рязко Стотълмайер и погледна към публиката. — Сигурен съм, че някой там има въпрос, който би искал да зададе.

Идваше ми да го прегърна заради това. Той винаги се опитваше да предпази Монк от болката, самопричинена или друга.

Един детектив се изправи:

— Аз съм Зев Бъфман, от полицейското управление на Оуенсбъро, Кентъки. Имам въпрос. Какъв беше процентът приключени случаи на отдел „Убийства“ във вашето управление, преди Монк да започне работа като консултант при вас?

— Боя се, че нямам цифрите пред себе си — отвърна Стотълмайер.

— Аз ги имам — каза Брадок. — Бил е четирийсет и три цяло и пет процента. Как ще обясните това, капитане?

Мисля, че Стотълмайер би искал да го обясни, като удари Брадок с юмрук в лицето. Вместо това той избра по-дипломатичен подход:

— Имаше множество фактори, Пол. Процентите на жестоките престъпления и убийствата в града се бяха повишили, а в същото време ние не разполагахме с достатъчно персонал и с достатъчно средства. От министерството орязаха четири милиона долара от бюджета за извънредни работни часове, което доведе до сто деветдесет и пет хиляди по-малко извънредни часове, и четирийсет и осем полицаи или напуснаха, или се пенсионираха преждевременно. Невъзможно е да разкриваш престъпления, когато не разполагаш с време и хора. Градската управа в крайна сметка ни възстанови бюджета за извънредни часове и процентът на убийствата спадна, но сега историята се повтаря. Броят на убийствата се е повишил с двайсет процента от миналата година, а ни орязват бюджета.

Монк взе каната и внимателно наля в чашата на Стотълмайер достатъчно вода, за да изравни нивото й с това в собствената си чаша.

— Не си спомняте данните от статистиката, но сте си приготвили убедителни оправдания — каза Брадок.

— Лесно забравям статистиката, но никога не забравям, когато моите детективи са зле третирани.

— Знаете ли какъв е бил процентът на приключените случаи на убийство, когато господин Монк още е бил на работа в полицията? — попита Брадок.

— Не, но се обзалагам, че вие знаете — каза Стотълмайер.

— Бил е седемдесет и седем процента — каза Брадок. — А лично господин Монк е имал сто и двайсет процента на приключени случаи.

— Сто и двайсет процента? — обади се една жена-детектив от публиката. — Как изобщо е възможно?

— Решавах собствените си случаи, и други, които не ми бяха възложени — каза Монк.

— Както правите сега — отбеляза Брадок.

— Обичам да съм постоянно зает — каза Монк.

— Колко интересно — каза Брадок. — Какъв е личният ви процент приключени случаи, капитане?

— Не знам, но съм сигурен, че е по-малък от неговия и не се срамувам да го призная — каза Стотълмайер. — Монк е най-добрият детектив, когото съм срещал, може би най-добрият, който е живял някога. Той може да надмине всеки в тази стая. Имаме късмет, че е при нас.

— Това е слабо казано — рече Брадок. — Точно в момента всяко управление в страната ви завижда за процента на приключените случаи. Но какъв ще бъде този процент без Ейдриън Монк?

Монк се наведе към капитана:

— Моментът неподходящ ли ще бъде да поискам повишение?

Не го беше замислил като шега, защото не притежава чувство за хумор, но във всеки случай публиката го прие точно така. Зрителите избухнаха в гръмък смях, който заглуши последвалата размяна на реплики между Монк и Стотълмайер. Но аз я чух.

— Не разбирам — каза Монк. — Какво е смешното?

— Аз — каза Стотълмайер. Взе чашата на Монк и изпи всичката му вода.