Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мистър Монк (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mr. Monk and the Dirty Cop, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
maskara (2017)

Издание:

Автор: Лий Голдбърг

Заглавие: Г-н Монк и мръсното ченге

Преводач: Деница Райкова

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Intense“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: ПК „Димитър Благоев“

Редактор: Мария Иванова

Коректор: Цветана Грозева

ISBN: 978-954-783-146-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1427

История

  1. — Добавяне

23. Г-н Монк и нечетният етаж

Приближих се до рецепцията на „Дорчестър“ и попитах служителя дали мога да наема стая. Не смятах, че ще ни пуснат просто да огледаме наоколо просто защото сме частни детективи, а хич не ме бива, когато става въпрос да подкупя някого. Освен това разполагах с вълшебната кредитна карта на Слейд.

— Разбира се — каза служителят. Беше толкова младолик, с такива чисти черти на лицето и с такива блестящи прави зъби, че можеше да работи в Дисниленд. — Колко време смятате да останете?

Хвърлих поглед през рамо към Монк, който беше зает да подрежда куфарите при кабинката на портиера по големина, после отново насочих поглед към служителя.

— Една нощ — казах. — Бих искала стая седемстотин и тринайсет.

Служителят неловко прочисти гърло:

— Може би бихте искали друга стая.

— Заета ли е?

— Не — каза той, като отново се прокашля.

— Тогава какъв е проблемът?

— Просто последният господин, който беше отседнал там, беше сполетян от трагедия.

— Това е жалко за него, но какво общо има с мен?

— Аз не бих искал да спя в стая, в която е умрял някой — каза служителят.

— Никой не ви и кара — отговорих. — Вече си имам компания.

Посочих с глава към Монк, който още беше зает да подравнява куфарите.

Мъжът пламна от смущение:

— Не намеквах… искам да кажа, просто се опитвах да услужа.

— Като ми предложите себе си?

— Не, не, всичко сте схванали погрешно… — заекна той.

— Бързаме — прекъснах го, като му подадох с усмивка кредитната си карта от „Интертект“. — Може ли по-чевръсто, Ромео?

Той бързо ни регистрира и ми подаде електронна карта за вратата.

— И да си изкарате приятно — пожела ни той.

— Обезателно! — Намигнах и поех картата от него. Беше забавно да го хвърля в смут. Хубаво беше да знам, че още можех да смутя някого.

Отидох при Монк, който се възхищаваше на редицата от куфари, съвършено подредени от най-малкия до най-големия като иконката, показваща силата на обхвата на мобилен телефон.

— Вътре сме — казах. — Стаята е на седмия етаж.

Прецених, че нечетният номер на етажа е достатъчно лоша новина за момента — все още нямаше причина да казвам на Монк, че освен това отиваме в стая с нечетен номер.

— Ти не каза нищо за качване до седмия етаж — рече Монк.

— Там е стаята му — казах.

— Трябвало е да е на четвъртия или шестия — каза Монк. — Или на някой друг етаж с четен номер.

— Но не е бил — отвърнах.

— Нищо чудно, че е мъртъв — каза Монк. — Дори не би трябвало да слагат стаи на тези етажи. Това е безотговорно, опасно, неморално и неестествено.

— Какво би трябвало да правят — просто да оставят нечетните етажи празни?

— Да, за доброто на човечеството — каза Монк. — Трябва да е било непоносимо за Брадок. Може би се е самоубил.

— Мислите, че Брадок се е удушил с вратовръзка, защото не е можел да понесе още една нощ на нечетен етаж?

— Това е най-логичната алтернатива — каза Монк. — Капитанът би трябвало да използва този аргумент като основа на защитната си стратегия.

Не можех да понеса повече от безумието му и измарширувах до асансьора.

— Ще се срещнем горе.

Знаех, че ще се качи по стълбите. Страдаше от твърде силна клаустрофобия, за да вземе асансьора. Но ако не бях там да го посрещна на седмия етаж, физически да го извлека до стълбите, ако е необходимо, можеше изобщо да не стигне до стаята.

Влязох в асансьора, качих се с него до седмия етаж и отидох до стая 713. Една камериерка чистеше стаята в отсрещния край на коридора, подпряла отворената врата с количката си с препарати за чистене, чаршафи, тоалетни принадлежности и чисти чаши. Отворих вратата на стая 713 и влязох вътре. Нищо в стаята не показваше, че преди няколко нощи там е станало убийство. Масата беше изправена, чашите бяха сменени, а леглото оправено. Всичко беше колосано и чисто и миришеше на дезинфектант.

Но аз знаех по-добре.

Преди няколко месеца на едно местопрестъпление в друга хотелска стая Дишър ми показа как да използвам устройство, което излъчва специална светлина, за да освети всички петна от телесни течности, които са невидими за невъоръженото око. Той обходи местопрестъплението със светлината и разкри, че в един или друг момент всичко в стаята е било опръскано с телесни течности — покривката на леглото, таблата откъм главата, стените, таваните, масите, плотовете, дори дистанционното на телевизора.

Не можех да проумея как някои от петната са се озовали там, където бяха. Дори само дистанционното на телевизора изглеждаше така, сякаш е било потопено в кръв или лиги или Бог знае какво. Гледката беше отвратителна, дори за някой без фобията към микроби на Монк. Сега не можех да вляза в хотелска стая, без да си представя всички телесни течности, за които знаех, че са навсякъде, но които всъщност не можех да видя.

Вероятно именно така виждаше Монк всичко в този свят. Очите му бяха като онази специална светлина.

Така беше и с моите, когато влязох в хотелската стая на Брадок. Погледнах към кувертюрата на леглото и мислено си представих лигите, които сигурно се бяха изливали от зиналата му уста, докато се е борел за въздух, който така и не е дошъл.

Не бях сигурна какво ще постигнем, като доведа Монк в хотелската стая на Брадок, но ми се струваше, че посещаването на местопрестъплението, дори след като е било почистено, все пак е логичната първа стъпка в едно разследване на убийство.

Излязох от стаята и тръгнах към стълбите и стигнах до вратата точно когато Монк с пъшкане и пухтене изкачи последните няколко стъпала.

— Трябва да пробвате асансьора някой път — предложих му. — Не е толкова лошо.

— Ако ти доставя удоволствие преживяването да си погребан жив в ковчег, който се движи — каза Монк като си пое дъх.

— Не е като да си жив погребан.

— Бил съм погребван жив. На два пъти. Веднъж в ковчег и веднъж в кола. А ти била ли си?

— Не — казах. Ярко си спомнях тези мъчителни преживявания. И в двата случая той едва не беше умрял от задушаване.

— Тогава мисля, че знам малко повече от теб по въпроса какво е усещането да си погребан жив.

Тук ме беше хванал.

Поведох го надолу по коридора към стаята. Той спря, за да инспектира количката на камериерката и аз се възползвах от възможността да отворя вратата, с надеждата, че няма да забележи номера на стаята.

Камериерката погледна към него от вътрешност на другата стая, където сваляше чаршафите на едно легло.

— Вие вършите Божа работа — каза й Монк. — Поздравявам ви за вашата дързост, храброст и саможертва.

Тя изглеждаше озадачена. Той се обърна да застане с лице към мен и се закова на място.

— Това е стая седемстотин и тринайсет — каза Монк, проваляйки жалкия ми опит за подвеждане.

— Да, така е. Тук е станало убийството.

— Не съм изненадан — каза Монк. — Стаята е прокълната.

— Трябва да влезете вътре — казах.

— Мога да виждам идеално оттук — каза той, застанал на прага.

— Брадок е бил на пода, между леглото и прозореца — казах. — Оттам, където стоите, не можете да видите пода.

— Не ми е необходимо. — Той се наведе веднъж навътре, като се наклони под ъгъл, за да може да види в банята отляво.

Монк се обърна и погледна назад през отворената врата на стаята в отсрещния край на коридора. Наклони глава и изопна плещи.

Нещо го тормозеше. Е, тормозеха го много неща, като например това, да е на нечетен етаж пред стая с нечетен номер с тапет на флорални мотиви, които вероятно не си пасваха. Това, което имах предвид, беше, че нещо го тормозеше дори повече от всички останали неща, които го тормозят в даден момент.

Той огледа чашите върху количката на камериерката. Върху всяка имаше малко книжно капаче, което показваше, че са чисти.

Монк взе една от чашите и я вдигна към светлината.

— Какво има? — попитах, като все още държах вратата отворена.

— Петна от вода. — Той свали капачето и сложи чашата при мръсните съдове, които бяха в едно легенче на една по-ниска полица на количката. Хвърли капачето в торбата за смет на количката.

— Това ли е? Петна от вода?

Монк влезе в стаята в отсрещния край на коридора и бързо надникна в банята, а после се върна при мен.

Камериерката ни наблюдаваше предпазливо, докато приключваше с оправянето на леглото.

— Аз съм ужасен човек — призна си Монк. — Жалък, по-низш от низшите.

— Защо казвате това?

— Защото не повярвах на капитан Стотълмайер — каза Монк.

— А сега вярвате ли му?

Монк кимна:

— Той е невинен. Доказателствата са ясни.

— Намерихте доказателства без дори да влезете в стаята, където е станало убийството?

— Във всяка хотелска стая има по четири чаши — каза Монк. — Две в банята и две на бюрото от двете страни на кофичката за лед. Всичките четири чаши са еднакви. Но според снимките от местопрестъплението, в стаята на Брадок е имало пет чаши, когато е бил убит. Петата е била счупена на пода и по нея е имало отпечатъци на капитана.

— Чашата е била подхвърлена — предположих.

— Мисля, че е била чашата с вода, от която капитанът пиеше, когато говорихме тук на конференцията — каза Монк. — Но не мога да го докажа. Така че капитанът не е в по-добро положение сега, отколкото беше преди.

— Да, в по-добро е — заявих.

— Не виждам как.

— Сега вие работите по случая, господин Монк.

— Но не знам къде да отида или каква да е следващата ми стъпка, за да докажа, че капитанът е невинен.

— Ще измислите нещо — казах. — Имам вяра. Също и капитан Стотълмайер.

Бях толкова благодарна, че Монк беше приел невинността на капитана, че слязох с него по стълбите, вместо да взема асансьора.

Когато излязохме във фоайето, първото нещо, което видях, беше Никълъс Слейд, който влезе с решителни крачки и от изражението на лицето му не смятах за съвпадение, че беше тук.

Той замарширува право към нас.

— Трябва да поговорим — каза.

Когато някой каже: „Трябва да поговорим“, това, което всъщност има предвид е, че иска да ви откъсне главата за нещо. Така че имате два избора: Можете или да се стегнете и да се подготвите за словесно бичуване, или да хукнете към най-близкия изход.

Моята инстинктивна реакция, несъмнено свързана с детството, когато баща ми използваше същите тези думи (макар че добавяше „млада госпожице“), когато ме хванеше да правя нещо наистина лошо, беше да побягна. Но отхвърлих порива.

— Откъде разбрахте, че сме тук? — попитах.

— Аз съм велик детектив — рече той.

— Господин Монк е велик детектив — поправих го. — Вие сте много добър.

Вероятно не е много умно да обиждаш шефа си с двусмислен комплимент, когато вече ти е бесен, но когато съм притисната в ъгъла, напереното поведение е начинът, по който се справям с безпокойството или страха си. Страхувах се, че ще видя как прекрасната ми здравна застраховка и служебната ми кола се изпаряват, преди да съм имала истински шанс да ги използвам.

— Научих какво се е случило с Лилънд и че сте ходили да го видите. Ако се опитвах да докажа, че е невинен, местопрестъплението щеше да е първото място, където щях да отида — каза Слейд. Една точка за мен и за детективските ми инстинкти. — И сте използвали корпоративната кредитна карта, за да наемете стаята.

— Следите в реално време как използваме кредитната си карта? — попитах. — Това ми се струва малко като взето от Оруел.

— Технически погледнато, това, което нарушавам, няма да е вашето право на поверителност и на личен живот, тъй като използвате моята кредитна карта. Но не беше необходимо да си правя този труд. „Интертект“ се грижи за охраната на хотела. Обадиха ми се, че сте тук.

— О — казах.

— О — повтори той. — Ако ми се бяхте обадили, преди да дойдете тук, можеше да спестите на компанията двеста и петдесет долара.

— Заради това ли сте бесен? — попитах. — Заради парите?

— Не съм бесен — каза Слейд. — Объркан съм и съм разочарован. Първо ми казваш, че господин Монк има нужда от почивка…

— Нямам нужда от почивка — прекъсна го Монк.

— … която му дадох. После откривам, че сте използвали това свободно време да разследвате смъртта на Бил Пешел.

— Убийството му — уточни Монк.

— Никой не ни е наел по този случай — каза Слейд. — Таксата ти е триста долара на час и докато някой не подпише договор с мен и не ни връчи чек за услугите ни, не трябва да прекараш дори миг от времето си, или времето на някой друг, който работи за мен, в работа по този случай.

— Изкарвам триста долара на час? — изуми се Монк.

— Сега Лилънд ви е помолил за помощ и вие сте се съгласил да му я дадете, без първо да се допитате до мен — каза Слейд. — Забравихте ли за кого работите, господин Монк?

— Трябва да помогна на приятеля си — каза Монк.

— Той е и мой приятел — каза Слейд.

— Капитанът е невинен, нуждае се от помощта на господин Монк, и не може да си позволи да плати цените ви — казах.

— Лилънд не трябва да плаща — каза Слейд. — Ще му помогнем безплатно. Това ще бъде нашият случай pro bono за годината. Смятайте се за назначени по случая. Всички ресурси на „Интертект“ са на ваше разположение. Но трябва да ми обещаете, че ще спрете да разследвате смъртта на Пешел.

— Убийството му — отново го поправи Монк.

— Това не е наш проблем — каза Слейд.

— Не беше ли и ваш приятел? — попитах.

— Не колкото Лилънд, ни най-малко — каза Слейд. — Освен ако не ни наемат семейство Атуотър, или полицията на Мил Вали, или някой друг, който би искал да плати обичайните ни такси, не възнамеряваме да се замесваме в това разследване.

— Не правех кой знае какво по него — каза Монк. — Всъщност абсолютно нищо.

— Отишъл сте да разпитате Фил Атуотър — каза Слейд. — Това е разследване.

Слейд можеше да е разбрал, че работим по случая Пешел заради наблюдението, което Даниел беше поръчала и може би защото тя беше проверила движението по кредитните карти на семейство Атуотър. Но единственият начин, по който Слейд би могъл да разбере, че сме се срещали с Фил, беше ако Даниел му бе казала. Беше ни предала.

— Като работите по случая безплатно — продължи Слейд, — вие в действителност работите срещу „Интертект“. Отстранявате стимула, който някой може да има, за да ни наеме да свършим работата. Това е самоунищожително. Същото е като да се обаждате на полицията с анонимни сведения, след като са ви уволнили оттам.

— Знаели сте за това? — каза Монк.

— Аз съм велик детектив. — Слейд хвърли поглед към мен. — Поправка: добър детектив.

— Не знам защо си правят труда да казват на хората, че това е телефонна линия за анонимна информация, когато тя изобщо не е анонимна — възмути се Монк. — Ще напиша много строго писмо до шефа на полицията по този въпрос.

— Няма да ви се зарадват особено, когато го получат — предупредих го.

— Не бери грижа — каза Монк. — Ще го изпратя анонимно.