Серия
Мистър Монк (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mr. Monk and the Dirty Cop, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 4 гласа)

11. Г-н Монк разкрива загадка

Джули едва не припадна, когато онази вечер се появих в къщи с новия „Лексус“. Първото, което поиска да направи, беше да го кара. Позволих й да кара из цял Сан Франциско с вдигнати прозорци, защото не искахме да изпуснем дори един скъпоценен полъх от уханието на нова кола.

Освен това тя настоя да кръстосваме нагоре-надолу по Двайсет и четвърта улица, главното сборно място на нашия квартал в Ной Вали, в продължение на час, заради случайната възможност някоя от приятелките й да ни забележи.

За първи път досега имахме кола, в която тя не се срамуваше да я видят, затова искаше да бъде забелязана. Аз също исках. Надявах се из квартала да се разчуе, че имаме „Лексус“ и че това може да отложи изпълнението на плановете да ни прогонят с факли от квартала.

— Моля те, никога недей да губиш тази работа — каза Джули, докато за дванайсети път минаваше надолу по улицата.

— Сега, когато имаме две коли, можеш да разполагаш изцяло с буика.

Тя ме погледна ужасено:

— Защо ти не караш буика, а да ме оставиш аз да карам тази?

— Защото това е служебната кола — припомних й. — Технически погледнато, сега не би трябвало да я караш, но съм във великодушно настроение.

— По-скоро ще предпочета да ходя пеша на училища, отколкото да пристигна там с буик — заяви тя. — Със същия успех мога да се появя, облечена в домашната рокля на баба и да стискам в ръка торбичка за колостомия.

— Баба ти няма торбичка за колостомия — казах.

— Убягва ти главното — каза тя.

— Просто те дразня — казах. — Напълно разбирам смущението ти. Аз също не изгарям от вълнение при мисълта да карам буика. Това не е кола, която кара мъжете да те погледнат втори път.

— Освен ако не минаваш покрай някой старчески дом — каза тя.

— Ще те карам до училище с „Лексуса“ — предложих й. — А буика ще държим за спешни случаи.

— Например?

Свих рамене:

— Баба ти може да поиска да го вземе назаем, за да впечатли някой мъж по време на среща.

— Тя има беемве — припомни ми Джули.

— Имам предвид, мъж на нейната възраст — казах.

— Ти — може би, но не и тя.

Достраша ме да попитам Джули какво има предвид с това или какво знае за любовния живот на баба си, затова не го направих.

Понякога невежеството наистина е благословия.

 

 

Класьорът на колелца беше почти изпразнен от папките, а масата в трапезарията на Монк беше покрита със снимки, когато влязох вътре на другата сутрин.

Той изучаваше снимките много внимателно, като се местеше методично от една на друга.

Хвърлих поглед към снимките. Видях мъртъв мъж, седнал в кожено кресло в домашния си кабинет. В гърдите му имаше забит чак до дръжката нож. Изглеждаше към четирийсетгодишен и заможен, ако се съдеше по ризата с монограм и облицования с дървена ламперия кабинет, в който беше убит.

— Прегледали сте почти всички случаи, които Даниел ви донесе — казах.

— Този е последният — обяви той.

— Трябва да сте започнали рано тази сутрин.

— Не съм спирал — каза Монк, като накланяше глава ту на една, ту на друга страна, докато разглеждаше снимките.

— Стоял сте буден цяла нощ?

— Имах много работа — каза той.

— Но вие нямахте срок — казах. — Нямаше причина да работите цяла нощ.

— Опитах се да си легна — каза Монк. — Но чувствах всичките онези неразрешени случаи там. Не можех да ги оставя така.

— Все едно да оставите след себе си бъркотия, без да я разчистите — досетих се.

Той кимна. Щеше да се наложи да говоря с Даниел да му дава само по няколко случая едновременно. С това темпо щеше да се изтощи само за броени дни. Посочих към снимките на масата:

— Приличат на официални снимки от местопрестъпление.

— Такива са — каза Монк.

— Тогава как се е добрал Слейд до тях?

Монк сви рамене:

— Не знам. Трябва да има много добри връзки.

— Е, какъв е случаят?

— Обир с нахлуване в дома, докато собствениците са били там, и убийство, станали преди шест месеца в луксозно жилище в далечния край на „Скайлайн Булевард“ в Оукланд. Убийците избягали с бижута на стойност около двеста хиляди долара. Виновниците още не са заловени, макар че полицията е напълно сигурна кои са. Жертвата, Лу Уикършам, бил сериозно задлъжнял на голям брой недружелюбно настроени хора. Полицията смята, че тези хора са изгубили търпение и са дошли да си приберат парите.

Имаше снимки в близък план на раната на Уикършам, на ножа, на едно порязано място на ръката му, на изцапана с кръв носна кърпичка на пода, счупен прозорец, парчета стъкло по килима, и на претършувания му кабинет. Имаше и няколко снимки на останалата част от къщата, която също беше щателно претърсена.

— Тогава защо не арестуват хората, на които Уикършам е дължал пари? — попитах.

— Няма доказателства — каза Монк. — Отпечатъците са били избърсани от ножа. Следата по случая е изстинала. Затова вдовицата на Уикършам, която била в Европа по време на убийството, наела „Интертект“ да разследват.

— Каква е теорията ви?

Преди Монк да успее да отговори, на вратата се почука. Отидох да отворя. Отвън стоеше Даниел с нова количка с папки.

— Добро утро, госпожице Тийгър — изчурулика тя и избута количката право покрай мен.

— Даниел — казах, като затворих вратата и я настигнах. — Не можеш да продължаваш да докарваш папки тук.

— Той ме помоли за още — каза Даниел.

— Свърших всичките — обясни Монк.

— Но не сте спал — казах му. — Не може да продължавате да работите така. Трябва да си определите някакво темпо, иначе ще се преуморите и ще започнете да допускате грешки.

Монк пренебрегна забележката ми и се обърна към Даниел:

— Намери ли информацията по случая със съдия Стантън?

— Разбира се, господин Монк. — Тя извади един тефтер от чекмеджето за папки и погледна няколко страници.

— Не се предполага да се месите в този случай — сгълчах го.

— Професионално любопитство, това е всичко — каза Монк.

Посочих към новата пълна с папки количка:

— Нямате ли си вече достатъчно неща, които да ви държат зает?

— Просто искам да се уверя, че капитанът е на прав път.

— Вече не работите за него — напомних му. — Имате договор с „Интертект“, който напълно изключва възможността да работите за други.

Даниел се обади:

— Полицията смята, че убийството е извършено от жена, въз основа на вида на колелото, което е карала и отпечатъка, който са оставили маратонките и в пръстта. Идентифицирали са обувките като дамски маратонки „Найк“, каквито се продават с хиляди в магазините из цялата страна, така че това е задънена улица. Но са установили теглото и ръста на нападателя въз основа на мерките, взети от велосипеда и дълбочината на отпечатъците, които обувките са оставили в пръстта.

Монк кимна. Беше впечатлен, макар че не бях сигурна дали от напредъка на разследването, или от поверителната информация, която Даниел беше успяла да изрови.

— Имат ли заподозрени? — попита Монк.

— Съсредоточават се върху извършители на сериозни престъпления, които съдия Стантън е изпратил в затвора и които са наскоро освободени — съобщи тя. — И върху възможността гангстерът Салваторе Лукарели да е наредил да го убият, за да избегне съдебен процес.

Монк се намръщи:

— Защо някой от тях би помолил жена да извърши убийство?

— Жените убиват също толкова добре, колкото и мъжете — отбелязах.

— Може да е майката, гаджето, или дъщерята на някой, който е отишъл в затвора — предположи Даниел.

— Възможно е — допусна той с кимване.

А моята теория не беше?

Монк никога не беше допускал, че някои от моите алтернативни теории може да е вярна. Но аз не бях двайсет и няколко годишна гореща мацка, която му повтаряше, че е удивителен.

— Погрижи ли се за другото нещо? — обърна се Монк към Даниел.

Тя прелисти една страница в тефтера си.

— Мисля, че от всички категории за Нобеловите награди, ви трябва тази за мир.

— Мислите, че заслужавате Нобелова награда? — попитах го.

— Не аз — каза Монк. — Джон Хол.

— Кой е той?

— Изобретателят на контейнера за опаковане на използвани памперси — каза Монк.

— Наистина ли смятате, че създаването на контейнера за херметично опаковане на памперси заслужава Нобелова награда за мир?

— Да — каза Монк. — Ти не смяташ ли?

— За нещастие, господин Монк, това, което смятате вие, няма да е достатъчно — каза Даниел. — Единствените хора, за които се допуска да предлагат кандидати за номиниране, са професорите по социални науки, право и философия; правителствени лидери; директори на организации за опазване на мира, членове на Нобеловия комитет и предишни носители на наградата.

— Кой от хората, които познаваме, е печелил Нобелова награда? — попита Монк и двете ни.

— Никой — казах.

— Ами някой професор?

— Професор Коуън — предложих насмешливо.

— Добра идея — каза Монк.

— Вие току-що доказахте, че е виновен за убийство, господин Монк. Съмнявам се, че е в настроение да ви прави услуга.

— Но това е за добра кауза — каза Монк.

— Дори той да се съгласи с вас за това, съмнявам се, че Нобеловият комитет би приел номинация от един убиец.

— Тогава да създадем мироопазваща организация — каза Монк. — Толкова ли ще е трудно?

— Ще проверя въпроса — каза Даниел и си отбеляза. Обзалагам се, че беше нещо от рода на: „Монк е луд“.

— Вярвам в мира. — Монк направи знака на мира с пръсти. — Не може да има мир без чистота. Контейнерът за херметично опаковане на памперси може да сплоти света.

— Постигнахте ли нещо със случая с обира в къщата? — попита Даниел.

— Не е обир с нахълтване в къщата — каза Монк. — И не е убийство.

Тя изглеждаше озадачена.

— Тогава какво е?

— Самоубийство — каза Монк.

Той ни направи знак да се приближим до масата и посочи към фотографиите.

— Погледнете това. Лу Уикършам е бил намушкан в сърцето, докато е седял в креслото си. В това няма никаква логика.

— Защо не? — попита тя.

— Ако се беше натъкнал на крадци и те го бяха нападнали, тогава тялото му щеше да бъде на пода, а не в креслото. И ако са го нападнали фронтално, защо няма никакви рани, получени, докато се е защитавал?

— Има порезна рана на ръката — казах.

— Тя е върху опакото на ръката му — каза Монк. — Ако се беше опитал да грабне ножа, раната най-вероятно щеше да е по ширината на дланта му. Освен това, порязването е повърхностно.

— Искате да кажете, че Уикършам се е намушкал в гърдите? — каза Даниел.

— Да — каза Монк. — Седнал е в това, което вероятно е любимото му кресло, в любимата си стая, и е забил ножа в сърцето си.

— Тогава защо по ножа няма негови отпечатъци — попита тя.

— Защото го е държал с кърпичката, която е на пода — каза Монк. — Предположението на полицията беше, че убиецът е използвал кърпичката, за да хване ножа с нея, и че петното кръв е било от раната на гърдите. Не е. Кръвта е дошла от порязаната му ръка.

— Как е получил порезната рана? — попитах.

— Когато е счупил стъклото на френските врата съм кабинета си — каза Монк. — Ето какво се е случило. Претършувал е къщата, за да скрие факта, че е продал бижутата на жена си и всички останали ценни вещи, за да се издължи на лихварите от мафията, докато тя е отсъствала. Но това не било достатъчно я той го знаел. Единственото, което си откупил, било малко време. Най-доброто, на което можел да се надява, било да подсигури на жена си удобен живот. Затова инсценирал обир в жилището и направил самоубийството си да изглежда като убийство, за да може жена му да вземе парите от неговата застраховка „Живот“.

— Пожертвал се е за нея — казах.

Монк кимна:

— И всичко е било напразно. Тя няма да види и стотинка от парите.

— Не е задължително — каза Даниел.

— Застрахователната компания няма да й изплати застраховката в случай на самоубийство — каза Монк.

— Единственият начин да разберат, че не е било самоубийство, е ако тя реши да им каже — каза Даниел.

— Ние ще им кажем — каза Монк.

— Не можем. Наети сме от вдовицата и сме обвързани от договора си с нея да не се намесваме в личния й живот — каза тя. — Ник ще й предаде доклада ни, а какво ще стане след това, зависи от нея.

— Ако тя не уведоми полицията и осребри чека от застрахователната компания, ще бъдем съучастници в престъпление — каза Монк.

— Не непременно, а само ако открият истината, ако това е истината — каза тя. — Вие сте единственият, който мисли, че не е било убийство. С цялото ми уважение — ами ако грешите?

— Господин Монк никога не греши, когато става дума за убийство — казах.

— Това трябва да реши нашият клиент — каза тя. — Както Ник винаги казва, ние предоставяме информация, а нашите клиенти решават какво да правят с нея.

— Не мога да приема това — каза Монк.

— Тогава може би „Интертект“ не е подходящото място за вас — каза Даниел.

Внезапно получих ужасяващо видение как моят „Лексус“, корпоративната ми кредитна карта, пълната ми здравна застраховка и голямата ми, тлъста заплата се изпаряват само след един ден.

— Нека да не реагираме пресилено — казах строго на Даниел, после се обърнах към Монк: — Или да действаме прибързано. Сигурна съм, че можем да изгладим този въпрос с господин Слейд по начин, приемлив за всички.

Телефонът иззвъня. Обадих се. Беше Ник Слейд, сякаш по поръчка. Но преди да успея да изложа етичната ни дилема, той проговори.

— Още един съдия е бил застрелян и ние сме наети да разследваме. Клиентът изрично помоли за Монк.

— Кой е клиентът? — попитах.

— Салваторе Лукарели — каза той.

— Мафиотът?

— Това тепърва предстои да се докаже в съда — каза той. — А съдията, който трябваше да изслуша този случай, е онзи, който току-що беше убит.

— Чакайте малко — казах. — Мислех, че съдия Стантън, съдията, убит в парка „Голдън Гейт“, трябва да председателства това дело.

— Така беше — каза Слейд. — Съдия Карнеги беше следващият в йерархията, което превръща Лукарели в главния заподозрян, и именно затова той иска Монк да докаже, че е невинен.

— Господин Монк никога няма да работи за Салваторе Лукарели — заявих и хвърлих поглед към шефа си, който сякаш наостри уши при споменаването на името на гангстера.

— Не познавате шефа си толкова добре, колкото си мислите — каза Слейд. — Монк е работил за Лукарели преди: ето защо той сега отново иска него.

Отново хвърлих поглед към Монк и от изражението на лицето му разбрах, че онова, което бе казал Слейд, е вярно.