Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мистър Монк (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mr. Monk and the Dirty Cop, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
maskara (2017)

Издание:

Автор: Лий Голдбърг

Заглавие: Г-н Монк и мръсното ченге

Преводач: Деница Райкова

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Intense“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: ПК „Димитър Благоев“

Редактор: Мария Иванова

Коректор: Цветана Грозева

ISBN: 978-954-783-146-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1427

История

  1. — Добавяне

5. Г-н Монк и барманът

Мил Вали е общност, населена с хора, които всеки ден пътуват до други градове на работа и се прибират вкъщи само да нощуват, от другата страна на моста „Голдън Гейт“ в Сан Франциско в гористия Марин Каунти. През голяма част от седемдесетте и осемдесетте години градът бил известен предимно с размяната на партньори, ставаща в онези спални, у сауните и всяка друго място, на което се събирал някакъв брой или комбинация от хора, достатъчно възрастни сами да вземат решения.

Единственото, с което Мил Вали беше прочута в момента, беше колко скъпи са жилищата там. Всичко започваше от един милион. Аз не можех да си позволя дори къщичка за птици там.

Бил Пешел живееше с дъщеря си, Каръл Атуотър, съпруга й, Фил, и двете им деца в къща в стил „ранчо“ с три спални на улица с толкова спретнато подстригана трева и толкова чисти тротоари, че извикаха усмивка върху лицето на Монк.

Стотълмайер се беше облегнал на капака на полицейския си автомобил „Краун Виктория“ на бордюра и дъвчеше клечка за зъби, когато пристигнахме. Паркирах успоредно на блестящия спортен „Мерцедес“ на автомобилната алея и излязох. На задния прозорец на спортната кола имаше надпис със залепени като стикер бели букви, който гласеше: „в памет на обичната ни Клара Пешел“.

Не разбирам смисъла на тези автомобилни мемориали. Как е възможно да почетеш паметта на обичан човек като си купиш хубава кола? Почти винаги виждам тези възпоменателни надписи върху спортни коли или огромни джипове. Дали превръщането на поршето или „Хамъра“ ти в надгробен камък на колела за мъртвия член на семейството ти оправдава по някакъв начин насладата от вдишването на газовете? Или тези възпоменания всъщност са за хора, които шофьорът е убил с колата си?

За мен тези възпоменателни знаци са дори по-глупави от жълтите предупредителни надписи „Бебе на борда“, които намекват, че може и да сте обмисляли да се блъснете в колата, ако не сте предупредени, че сред пасажерите има невинно дете.

Спортната кола също имаше един от онези надписи. И две детски седалки отзад.

— Клара беше съпругата на Бил — поясни Стотълмайер, като проследи погледа ми.

— Тогава защо й посвещава кола? — попитах.

— Може би дъщеря й я е купила с наследството, което Клара й е оставила, и е искала да отбележи подаръка — каза Стотълмайер.

— Намирам го за странно — казах. — Е, кой е този човек, когото сме дошли да видим?

— Бил беше един от най-надеждните ми информатори — съобщи Стотълмайер. — Едно време имаше долнопробен бар в квартала на кръчмите. Разпродаде всичко преди десет години, оттегли се в Сарасота, а после, след като жена му почина, се премести обратно тук при дъщеря си.

Монк приклекна до ливадата и се възхити на спретнато подстриганата, яркозелена трева.

— Бих искал да взема името на градинаря им.

— Но вие нямате двор — казах.

— Просто бих искал да му направя комплимент за прекрасната работа — каза Монк.

Обърнах се към капитана:

— Често ли посещавате Бил?

— Опитвам се да идвам дотук веднъж месечно или там някъде.

— Толкова ли сте близък с всичките си информатори?

— Неговите сведения ми помогнаха да реша голям брой важни случаи — каза Стотълмайер. — Може би днес нямаше да съм капитан, ако не беше той.

Погледнах Монк.

— Вие познавахте ли го?

— Аз не използвах поверителна информация — каза Монк.

— Не ти се налагаше — каза Стотълмайер.

Посочих към него:

— Ето, точно за това говорех снощи.

— Виждали сте се снощи? — попита Монк.

Не му обърнах внимание и настоях:

— Непрекъснато правите такива омаловажаващи собствените ви детективски способности забележки. Това разкрива, че се чувствате несигурен и маловажен.

— Предпочитам да мисля за това като за безпристрастно и напълно откровено излагане на фактите — каза Стотълмайер, после се обърна към Монк. — Да, пихме кафе снощи.

— Защо направихте това?

— Защото обичам кафе и ми е приятно да се събирам с приятелите си — каза капитанът. — Това е нещо, което правят човешките същества, Монк. Нарича се общуване. Трябва да пробваш някой път.

— С други хора? — каза той.

— Това е идеята — казах.

Той поклати глава:

— Така се предават заразните болести. Общуването би трябвало да се осъществява само под строго лекарско наблюдение в стерилна среда.

— Звучи забавно — каза Стотълмайер и тръгна към вратата.

Звучеше като зловещите сцени от празнуването на Деня на благодарността в дома на Монк в детските му години, които бях виждала. Масата в трапезарията, подът и възглавничките на диваните бяха покрити с предпазни найлонови калъфи. Майка му им сервираше резени студена пуйка с чифт щипци, които държеше с облечени в гумени ръкавици ръце, сякаш или месото, или децата бяха радиоактивни.

— По-важно — хигиенично е — каза Монк, и ние се повлякохме след капитана.

Каръл Атуотър беше в началото на трийсетте, слаба, но на границата на закръглеността, все още бореща се с доста от онези упорити натрупани по време на бременността килограми. Беше облечена в спортни дрехи с дизайнерска марка, които бяха твърде скъпи, за да изглеждаш небрежно и всекидневно в тях.

— Здравейте, капитане — каза тя.

— Моля те, Каръл, казвай ми Лилънд — каза той, после кимна с глава към нас. — Това са моите приятели Ейдриън Монк и Натали Тийгър.

— Трябва да ви предупредя, че положението тук е малко шантаво тази сутрин — каза тя. — Всъщност е така, още откакто татко се нанесе.

— Мога ли да помогна с нещо? — попита Стотълмайер.

— Правите го с това, че сте тук и ме освобождавате от него за няколко минути — каза тя, като отстъпи встрани, за да ни пусне вътре. — Страхотно е, когато се отбивате вие или някое от другите ченгета. Не мога непрекъснато да седя с него и да пия.

— Разбирам те — каза Стотълмайер.

Аз не бях сигурна. Познавах я само от пет секунди, но вече имах впечатлението, че не е жена, която цял ден ще седи с баща си и ще пие коктейли.

— Татко е на обичайното си място — каза тя, като посочи пред нас.

От антрето се влизаше в просторна стая, осеяна с детски играчки. Имаше камина, широкоекранен телевизор, закрепен на стената, и преливаща кутия за играчки в единия ъгъл. Двойни френски врати се отваряха към задния двор, където видях плувен басейн, заобиколен с ограда от ковано желязо, и пръскачките, които напояваха невероятно зелената морава около него.

Невръстно момиченце по тениска и памперс седеше на одеяло в средата на стаята и щастливо гризеше с беззъбите си венци пластмасова поничка. Усмихваше се и пръскаше лиги навсякъде по себе си. Прииска ми се да я отмъкна и да си я отнеса вкъщи.

Монк стоеше на разстояние, сякаш детето беше свирепо куче.

Стаята беше отделена от отворената кухня с дълъг плот с четири високи столчета пред него.

Бил Пешел стоеше зад кухненския плот и подсушаваше с кърпа няколко чаши. Изглеждаше ми в края на шейсетте или началото на седемдесетте си години. Носеше престилка над хлътналите си гърди и широкия си корем. Кичурчета коса стърчаха от почти плешивата му глава като туфи изсъхнали, прорасли плевели. Покритите му с никотинови петна зъби бяха с почти същия цвят като загрубялата му кожа.

Зад него, на отсрещния плот, имаше редица бутилки без етикети, пълни с вода. Той ни махна да се приближим, с широк жест на кокалестата си ръка.

— Привет, хора, хайде, влизайте — подкани ни той. — Тук на бара има много място или може да си вземете маса, ако предпочитате.

Той посочи в посока на бебето. Каръл вдигна бебето, подуши памперса и направи гримаса. Монк ахна ужасено:

— Да не сте си изгубили ума?

— Пак ли се е подмокрила тази стара пияница? — попита Пешел. — Би ли й показала вратата, ако обичаш, Бев? Плаши клиентите.

Така, както го каза, може и да се шегуваше. Но имах чувството, че не е така. Първо, наричаше дъщеря си „Бев“, а тя се казваше Каръл.

— Ще отида да преоблека малката и да видя дали не мога да я сложа да поспи — каза Каръл.

— Не бързай — каза й Стотълмайер, после седна на едно от високите столчета и се усмихна на Пешел. — Бих искала джин с тоник, моля. Моят партньор ще пие една бира.

— Не можете да направите това, капитане. На работа сте, а аз не пия — каза Монк. — Единственият алкохол, който докосва устните ми, е във водата за уста, и веднага го изплювам отново.

Стотълмайер направи на Монк знак с ръка да млъкне.

— Натресоха ти поредния новобранец, а? — обърна се Пешел към Стотълмайер.

— Боя се, че да — каза Стотълмайер.

Пешел измъкна чаша за кафе измежду бебешките шишета на сушилнята за съдове, напълни я с вода от чешмата и я сложи пред Монк, който изглеждаше много объркан.

— Пий до дъно, бойскаут — рече Пешел. — Да ти пораснат малко косми на гърдите.

— Не искам никакви косми по гърдите, както и на още някои места — каза Монк. — Но това не е бира. Това е чешмяна вода.

Пешел се ухили на Стотълмайер:

— Хлапето говори наперено, но не го виждам да пие. Искаш ли малко разредител с това нещо?

— Той е добре. — Стотълмайер изгледа гневно Монк, като се опитваше да го накара да се включи в играта. Но импровизациите не бяха силната страна на Монк.

Седнах на високото столче до Монк, отпих от чашата му и избърсах въображаемата пяна от устните си.

— На мен ми се струва съвсем добро на вкус.

Пешел се усмихна:

— Работещо момиче ли си, скъпа?

— Не — казах. — Само жадно и самотно.

— Нямам нищо против твоя занаят — каза той. — Но каквото и да забършеш тук, получавам десет процента комисионна.

Той ми намигна и отиде надолу по бара до Стотълмайер.

— Как е бизнесът? — попита го капитанът.

— Муден. — Пешел се пресегна за една от пълните с вода бутилки без етикети зад гърба си и наля малко в една чаша, после добави доза от друга бутилка. Сложи една салфетка пред Стотълмайер и постави чашата върху нея. — Освен тази точеща лиги стара пияница, май никой не е идвал тази вечер.

— Значи ме повика без причина — каза Стотълмайер. — Освен малко освежаване.

— Не съм казал това. — Пешел постави купа кучешки бисквити пред Стотълмайер и се наведе по-близо. — Хай Конрад беше тук онази вечер, скъса се да дрънка. Хвалеше се за онзи обир, дето бяха разбили витрината на бижутерийния магазин.

— Това са дреболии. Сега съм в отдел „Убийства“. — Стотълмайер отпиваше бавно от питието си, сякаш беше наистина силно. — Подобна новина не си заслужава цената на тая удавена във вода пиячка, дето я сервираш.

— Само загрявам — каза Пешел. — Ами ако ти кажа, че дойде една наконтена мадама, дето търсеше някой да убие богатия й съпруг и да маскира станалото като злополука?

— Защо й е да идва при вас? — попита Монк.

— Отдавна държа бар тук — каза Пешел. — Познавам хора, които пък познават други хора.

— В жилищен квартал? — каза Монк. — Това не може да е законно. Имате ли разрешително да продавате алкохол от дома си?

— Държал съм бар тук, още докато ти си сучел от цицката на майка си — заяви Пешел.

Кръвта се отдръпна от лицето на Монк.

— Никога не съм правил това. Що за отблъскващи, ужасни думи. Капитане, арестувайте този човек.

Стотълмайер ми направи знак да изведа Монк. Дръпнах Монк за ръкава.

— Видях няколко накривени картини в коридора — казах. — Може би ще можете да ги оправите.

— Бих искал да поправя него — каза Монк, докато го хващах под ръка и го отвеждах. — Той е луд.

Пешел се провикна след мен:

— Не забравяй моята комисионна, сладурче.

Щом се озовахме в антрето, където не можеха да ни чуят, казах:

— Господин Пешел страда от Алцхаймер или нещо подобно. Мисли, че още е барман и че това е кръчмата, която някога е притежавал. Трябва да му играете по свирката.

— Не знам как — каза Монк.

— Е, първо, не му противоречете.

— Тогава как някога ще научи истината?

— Няма, господин Монк. Това е неговата истина.

— Колко тъжно. — Монк хвърли поглед към него, после отново към мен. — Поне все още знае кой е.

Именно тогава осъзнах защо Стотълмайер ме беше довлякъл тук. Не беше, за да помогна на него. Беше заради мен, за да поставя неприятностите си в перспектива.

Пешел все още знаеше кой е — той имаше професия, която го определяше — но във всяко друго отношение беше объркан. Не знаеше къде се намира във времето и пространството, или дори с кого е. Всичко, което знаеше, беше, че е барман. Но съм сигурна, че би заменил тази сигурност за всички останали връзки, които обогатяваха живота му и които нямаше сега. Аз имах всичко, което Пешел нямаше. Тогава от какво можех да се оплача?

Предполагам, че Стотълмайер се опитваше да ми каже да бъда благодарна за онова, което имах. Може би се опитваше да ми каже, че съм едно зачитащо само собствените си желания мрънкало. Или във всичко това имаше съвсем различно послание за мен?