Серия
Мистър Монк (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mr. Monk Is Miserable, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 4 гласа)

7. Г-н Монк и сандвичът с шунка и кашкавал

Почистих си ръцете с кърпичката, за да угодя на Монк, и я пуснах в едно кошче за боклук наблизо.

Бях смутена и объркана. Предполага се, че от нас двамата с Монк именно аз трябва да бъда разумната, стабилната, онази, на която може да се разчита. Но нямах представа какво ме накара да се втурна така лудешки по „Шан-з-Елизе“.

Дали бягах от нещо или тичах към него?

Може би беше просто реакция спрямо съчетанието от стреса след бягството от пожар предната нощ, това, че станах свидетел на убийство този следобед, и това, че се върнах на място, изпълнено със скъпи спомени.

Всяко от тези неща би накарало човек да се разстрои поне мъничко, нали така? Така че всъщност наистина ли беше толкова чудно, че бях изгубила самообладание за миг? Именно така се опитвах да оправдая пред себе си необяснимото си поведение.

Затова си поех дълбоко дъх, изпуснах го бавно, и реших да се преструвам, че това никога не се е случвало. Огледах се наоколо и се овладях, емоционално и физически.

Намирах се насред „Шан-з-Елизе“. Не се беше променил много от последния път, когато бях тук. Все още си беше предизвикателна смесица от класа и кич, елегантност и упадъчност.

„Шан-з-Елизе“ вероятно беше единствената улица на земята, където можехте да намерите „Картие“, „Макдоналдс“, „Луи Вюитон“, огромния магазин на „Върджин“, „Лансел“, „Пица Хът“ и представителство на „Пежо“, подредени в една редица на улицата.

И въпреки това еклектичната смесица от елегантни дизайнерски магазини, евтини сувенирни магазинчета, магазини от световни вериги и заведения за бързо хранене не можеше да заличи аурата на haute bourgeois, която витаеше от дните, когато булевардът е бил анклав за богатите и влиятелните, нито пък можеше да омаловажи положението му като символичното сърце на града.

Именно на „Шан-з-Елизе“ парижани се събираха да празнуват триумфите си, да изразяват възмущението си, и да отдават почит на миналото си. И именно там нахлуващите армии маршируваха, за да обявят победата си и да демонстрират господството си, и именно там тържествуващите освободители правеха своите паради, за да символизират завръщането към свободата.

Щеше да е нужно нещо повече от крайпътен ресторант на „Кентъки Фрайд Чикън“, за да отнеме на „Шан-з-Елизе“ мястото, което той заемаше във френската култура. Но беше достатъчно, за да отблъсне мен.

Втурнах се в магазина „Върджин“ да купя няколко пътеводителя за Париж, докато Монк ме чакаше отвън. Стоеше там, наблюдавайки подозрително хората по улицата, сякаш очакваше някой от тях да го нападне изневиделица с кинжал, или, още по-лошо с немити ръце.

С книгите в ръка, аз му дадох знак да се отдалечим от „Шан-з-Елизе“ и да излезем на най-близката странична уличка, и се отправих на север, в най-обща посока към квартала, известен като седемнайсети арондисман.

След като навлязохме на една-две пресечки в него, почувствах как се отпускам. Улиците бяха тесни, сградите бяха стари, и не се виждаше магазин или заведение за бързо хранене от позната верига.

Минахме покрай шивашки ателиета и бижутерии, пекарници и ресторанти, галерии и правни кантори, магазини за обувки и фризьорски салони. Имаше нещо интимно и топло в този лабиринт от улици и мъничките магазинчета и наситеното, успокояващо ухание на храна, която се готвеше и на варящо се кафе в кафенета и апартаменти.

Монк вървеше с ръце, долепени до тялото, като упорито се опитваше да не се блъсне в никого или нищо. Изглеждаше много нещастен и смутен, сякаш се движеше сред стадо буйни бизони, а не сред няколко учтиви пешеходци.

Не беше чак толкова различно от начина, по който той вървеше по някоя улица у дома.

— Как ви харесва Париж до момента? — попитах го.

— Имат тротоари — отвърна той. — Това е хубаво.

Очевидно още му държеше влага от сблъсъка му с калдъръмените улици на Лор.

Подминахме един ресторант, в който видях как посетителите ядяха малки картофчета и жамбон, които притискаха върху парче пресен хляб, а след това потапяха в горещо сирене, настъргано от врял полукръг, известен като raclette.

Спомних си как се наслаждавах на raclette заедно с Мич в един древен бар в Тройе, средновековно френско селце, на което се бяхме натъкнали на път към Париж. Беше забавно, вкусно и евтино ястие, което не приличаше на никое, което бяхме опитвали у дома.

Щях да вляза и да опитам отново този raclette, ако не бях с Монк. Той обичаше прости храни, и не харесваше нищо, което капеше, или трябваше да се топи с хляб, или което не можеше да се раздели на ясни, симетрични или геометрични порции, или на такива, чието количество може да се определи, върху чинията.

Но от мисълта за острата миризма на сиренето, сушеното месо и крехките картофи стомахът ми къркореше достатъчно силно, за да стресне дребните животни.

Едва в този момент осъзнах, че умирам от глад. Можех да добавя падането на кръвната захар към списъка на причините, поради които си бях изпуснала нервите по-рано.

— Гладен ли сте? — попитах Монк.

— И да, и не.

— Тук не става въпрос да избирате дали да ядете или да бъдете разкъсан от разярен бик. Или сте гладен, или не сте.

— Тогава да, гладен съм — каза той, — но мисля, че ще почакам с яденето, докато се приберем.

— В нашия хотел няма ресторант.

— Имах предвид апартамента си в Сан Франциско.

— Това може да е чак след седмица — казах.

— Мога да оцелея точно на косъм — рече Монк.

— Френската храна е прекрасна — казах. — Няма да ви навреди.

— На табелите пише друго.

— На кои табели?

Монк посочи към една boulangerie[1] през две врати от нас, на чиято витрина бяха изложени хлябове и сладкиши, от вида на които устата ми се напълни със слюнка.

— Ей там, с големи букви, по цялата тента — каза Монк. — Болка. Болка. Болка[2].

— Това е френската дума за „хляб“ — обясних.

— Ако тук хлябът се свързва с болестите толкова силно, та „болка“ се е превърнало в общо име за него, защо му е на някой да го продава, още по-малко пък да го яде? — каза Монк. — Вместо това би трябвало да пробват Уандър Бред.

— Пише се по същия начин като болка, но се произнася другояче и има различно значение.

— А числото две тук означава числото три — каза Монк. — Ама че идиотска страна.

— Не, две си е две.

— Не и в нашия хотел — каза той. — Е, как е на френски болка?

— Монк — казах, а после посочих към едно кафене отсреща с няколко маси, изнесени на тротоара. — Да хапнем там.

Отправих се към отсрещната страна на улицата, преди той да успее да започне с мен спор по въпроса, и седнах на една от кръглите масички на тротоара.

— Безопасно ли е? — попита Монк.

— Какво опасно може да има в това?

— Могат да ни стъпчат.

— Хората ще ни заобикалят — казах.

— Ами ако започне паническо бягство?

— Ще рискувам. — Взех едно меню. Предлагаха малък асортимент от сандвичи и торти. Всичко звучеше вкусно, и тъй като бяхме в Париж, вероятно наистина беше.

Монк издърпа стола до мен и преди да седне, погледна в двете посоки, сякаш се канеше да прекоси оживена улица.

— Искате ли да ви преведа нещата, които се предлагат в менюто? — попитах.

— Не ям нищо, наречено болка, агония, чума или зловоние, независимо как се произнасят тези думи или какво може да означават на френски — каза Монк. — Това е мое важно правило.

— Откога?

— Отпреди пет секунди, но вече е непоклатимо — каза Монк. — Как е на френски препечен хляб?

— Няма да ядете препечен хляб на първата си вечеря във Франция.

— Не искам това да е последното ми ядене.

— Няма да бъде — казах. — Знам какво да поръчам. Имайте ми доверие.

— Имам ти — каза той.

— Наистина ли?

— Повече, отколкото на почти всеки друг.

Бях трогната. Наистина. Нежно стиснах ръката му:

— Това е най-милото нещо, което сте ми казвали, господин Монк.

— Доверявам ти се от необходимост — добави той.

— Хайде сега, не разваляйте момента, като уточнявате репликата си — казах. — Беше мило. Иска ми се да продължавате така.

— Не искам да си създадеш погрешна представа.

— Каква например, господин Монк?

Не можех да устоя да не го подразня поне мъничко. Необходимостта да отговори му беше спестена от пристигането на сервитьора на масата ни. Поръчах на френски два сандвича с шунка и кашкавал с изрязани корички и чаша вино от избата на заведението за себе си. В края на краищата, бяхме в Париж.

— Какво ще искате за пиене? — обърнах се към Монк. — „Евиан“ или „Перие“?

Той погледна сервитьора:

— Имате ли „Сиера Спрингс“?

— „Перие“ е френското име на „Сиера Спрингс“ — казах.

— Не, не е — отговори сервитьорът на английски със силен акцент. Прозвуча, сякаш говореше през носа си.

Идваше ми да го убия.

— Но те са еднакви — казах твърдо, като се надявах, че той ще схване посланието. — L’eau est de’eau[3].

— Те са много различни — каза сервитьорът.

— Очевидно — рече Монк.

— „Сиера Спрингс“ е най-добрата бутилирана трапезна вода в Съединените щати — каза сервитьорът. — Разбира се, че имаме от нея.

— Наистина ли? — Бях удивена.

— Имаме вода от цял свят — Италия, Швейцария, Германия, да назова само няколко места. Нямаме само белгийска вода, защото е отвратителна. — Сервитьорът се престори, че плюе, после се обърна към Монк. — Как бихте желали да ви сервирам вашата „Сиера Спрингс“ — изстудена или със стайна температура, в бутилка или в чаша?

— Изстудена в бутилка, ако обичате — каза Монк, грейнал от удоволствие.

Сервитьорът кимна и отиде да изпълни поръчката ни.

— Положението започва да се подобрява — каза Монк.

Наистина беше така. Тъй като той започваше да свиква малко с Франция, аз си помислих, че моментът е подходящ да започнем да мислим как ще прекараме следващите си няколко дни. Извадих пътеводителите, които бях купила, и подадох един на Монк.

— Не е лошо да прелистите това — казах. — Може би ще намерите нещо в Париж, което бихте искали да видите.

— В списъка ми има само едно нещо — заяви той.

— Имате списък?

— Имам си списък за всичко.

Разбира се, че имаше. Въпросът беше тъп.

— Е, и какво влиза в него? Лувър? „Нотр Дам“? Може би разходка по Сена?

— Каналът — каза Монк.

Втренчих се невярващо в него.

— Това е най-мръсното и най-отвратителното място, което можете да посетите. Каналите оглавяват вашия списък с места, които трябва да избягвате, дори ако е въпрос на живот и смърт. Всъщност, сложили сте бележка под линия, която гласи, че бихте предпочели смъртта.

— Парижкият канал е различен.

— Мога да ви уверя, че каналните нечистотии са точно толкова ужасни тук, колкото и навсякъде другаде.

— Това е първият канал по рода си в целия свят. Това е каналът, по образец на който са изградени всички други канали — каза Монк. — Още от дете искам да посетя музея на канала. Но пък и кой не иска?

— Има музей, посветен на канала?

— Що за образование си получила? Това е все едно да попиташ дали във Вашингтон, окръг Колумбия, има „Смитсониън“.

Монк ми подаде книгата и посочи отворената страница. Тя описваше музея на парижката канализация, който беше разположен под земята на левия бряг на Сена близо до Понт д’Алма — мост, до който можеше да се стигне пеша от нашия хотел.

— В края на деветнайсети век парижките канали били най-популярната туристическа атракция в града — каза Монк. — Хората идвали от цял свят да видят това чудо на технологията и канализацията.

— Какво му е толкова удивителното?

— Жизненоважната роля като подбудител на социална, политическа и хигиенна промяна в Париж и, в крайна сметка, в света.

— Как може един канал да постигне това?

— В началото на деветнайсети век десетки хиляди парижани умирали от холера заради замърсената питейна вода. А оцелелите често припадали по улиците от непоносимата воня на гниещи отпадъци. Каналите променили всичко това, превръщайки града в по-чисто, по-здравословно място за живеене. Колкото по-здрави са хората, толкова по-доволни и продуктивни ще бъдат. Щастливите хора не излизат на бунт по улиците и не събарят правителства. Така че благодарение на канализационната система Париж станал известен като Града на светлината, прославен по цял свят като пътеводен лъч на хигиената и искрящата чистота.

Бях чувала Монк да държи речи за чистотата преди, но никога нещо дори с намек за социален или политически коментар.

За мен беше очевидно, че историята на парижките канали, или поне неговото тълкуване на тази история, насищаше строгите му правила за хигиеничен живот с по-широка социална значимост и му предоставяше морално оправдание за опитите му да ги наложи на всички останали.

Не бих се изненадала, ако именно откачената му майка го беше накарала да изчете всичко за парижките канали, за да насади у него почти религиозно преклонение пред чистотата.

Не съм психиатър, но колкото повече научавах за нея от Монк, толкова по-ясно ми ставаше, че тя е отговорна за повечето психологически проблеми, от които се измъчваха Монк и брат му Амброуз, страдащ от агорафобия.

Запитах се до каква ли степен обърквам дъщеря си, без да си давам сметка за това. Но отпъдих тази мисъл и вместо това направих коментар за речта на Монк:

— Всичко това е много интересно, господин Монк. Но Париж е известен като Града на светлината не заради каналите си.

— Разбира се, че е.

— Не мислите ли, че това има нещо общо с факта, че градът е вдъхновил безсмъртни произведения на изкуството, литературата и архитектурата?

— Художниците не намират особено вдъхновение в улици, задръстени с човешки изпражнения, а на поетите им е трудно да се изявят творчески, когато се задушават от собствения си бълвоч.

— Не бях мислила за това по този начин.

И не исках да мисля за това сега, точно преди вечеря. Все още не можех да си представя Монк, с неговата клаустрофобия и страх от микроби, да се тътри през тунел, пълен с отпадъчни воли, независимо колко силно благоговееше пред мястото, което точно този канал заемаше в историята на хигиенизирането.

— Просто ще се разхождате из цялата тази смрадлива утайка, сякаш е Лувърът?

Никога преди не бях използвала това словосъчетание — чух го за пръв път едва когато Монк го каза преди няколко минути, — но звучеше почти толкова отвратително, колкото това, което описваше. Беше странно словосъчетание, и се радвах, че имам възможност да го използвам.

— Сигурен съм, че това е най-чистият музей, който може да съществува — отвърна Монк. — Но ще имам защита.

— Мислите ли, че гумените ръкавици и дезинфекционните кърпички ще са достатъчни?

— По дяволите, не — каза Монк. — Ти ще намериш за двама ни костюми за работа с опасни отпадъци.

Не знаех как очаква да направя това.

Келнерът ни донесе храната. Сандвичите бяха съвършено квадратни, с френска шунка и швейцарско сирене „Грюер“, изпечени в преса, която оставяше оформен като вафлена кора отпечатък в разтопеното сирене отгоре. Изглеждаха далеч по-добре от печените сандвичи със сирене, които баба ми едно време увиваше в алуминиево фолио и после гладеше с ютията си.

Монк погледна своя сандвич с шунка и кашкавал с нещо, подобно на почуда:

— Значи това е храна за истински чревоугодници.

— Не бих казала — рекох. — Това е просто типичен френски сандвич. Предлагат го във всяко бистро.

— Толкова ли е добър на вкус, колкото и на вид?

— Опитайте го и ще разберете.

Монк отряза парче от сандвича с ножа и вилицата си и го сложи в устата си. Усмихна се, докато дъвчеше, после прокара залъка с глътка „Сиера Спрингс“.

— Това се казва живот — рече той.

Бутилка вода, печен сандвич със сирене, и обещанието за разходка до един канал — какво повече можеше да иска човек?

Бележки

[1] Пекарна, хлебарница (фр.). — Б.пр.

[2] Френската дума за „хляб“ се пише по същия начин като английската дума „pain“ — болка. — Б.пр.

[3] Водата си е вода (фр.). — Б.пр.