Лий Голдбърг
Г-н Монк и подземният Париж (5)

4. Г-н Монк привежда доказателства

Винаги е убийство. Никой не умира от естествена смърт в близост до Ейдриън Монк.

И е безсмислено да спорите с него по този въпрос. Когато става дума за убийство, Монк никога не греши, независимо колко странно или невъзможно ви се струва изказването му в конкретния момент. Постепенно бях приела това. Но онова, с което не можех да свикна, беше броят на убитите, където и да отидехме. Много скоро щеше да ми се наложи да почна да нося със себе си чували за трупове.

Беше толкова нечестно.

Монк вече беше разкрил две убийства в Германия — никакво значение ли нямаше това? Нима не беше покрил отпуснатата му от вселената квота за брой на разкрити убийства за това пътуване?

— Не мога да ви заведа никъде — казах, чувствайки се доста кисела.

— Не съм виновен аз — каза Монк.

— Никой не пада мъртъв в близост до мен, когато съм сама.

— Той не е паднал. Блъснали са го — поясни Монк и се обърна към опечалената вдовица. — Съпругът ви беше алергичен към фъстъци, нали?

— Как разбрахте? — попита Гертруде.

— Когато излезе от тоалетната, лицето му беше пламнало и зачервено, очите му бяха изцъклени и се държеше за гърлото. Причината беше, че не можеше да диша. Бил е в анафилактичен шок.

— Но той не е ял фъстъци — каза тя. — Той си взе кроасан и сирене.

Точно тогава по високоговорителя се разнесе гласът на пилота. Той заговори първо на немски, после на английски:

— Говори капитан Шуберт. Един от нашите пасажери претърпя злополука от спешен медицински характер.

Това беше твърде меко казано.

— Моля всички да запазят спокойствие и да не напускат местата си през остатъка от полета — продължи капитанът. — След малко ще се приземим на летище „Шарл де Гол“. Благодаря ви.

Мариз се приближи и гневно изгледа Монк.

— Чухте капитана. Моля ви, седнете си обратно на мястото и си гледайте вашата работа. Ние ще се справим с това.

— Целият самолет е местопрестъпление — каза Монк. — Вие и останалите от екипажа трябва да останете по местата си, за да предотвратим по-нататъшното оскверняване на доказателствата.

— Мисля, че по време на това пътуване чухме от вас повече от достатъчно — каза Мариз. — Още един изблик, и когато кацнем, ще наредя да ви арестуват за разстройване на полета.

— Полицията ще чака, но няма да арестуват мен. А вас.

— Аз съм най-старшият член на този летателен екипаж — каза тя. — Да ми пречите да изпълнявам задълженията си, е криминално нарушение.

— Не и когато задължението, което изпълнявате, е убийство — рече Монк. — Вие убихте този човек.

— Това е абсурдно — каза тя.

Определено изглеждаше така, но както казах по-рано, започнала съм да се доверявам напълно на Монк в тези ситуации, затова правя най-доброто, което мога, за да го подкрепям, дори ако нямам представа какво става.

Когато разреши някой случай, той се наслаждава на рядък миг на пълна увереност и неподправено задоволство. Долавям го в гласа му и го виждам в стойката и осанката му. Той е възстановил естественото равновесие, поправил е онова, което е било погрешно, и е върнал всичко обратно на мястото му.

Иска ми се той да можеше винаги да се чувства така, макар че това вероятно би означавало, че ще остана без работа.

— Защо стюардесата ще иска да навреди на Хайнрих? — каза Гертруде. — Никога преди не съм виждала тази жена.

— Но съпругът ви я е виждал — каза Монк. — Тя и вашият съпруг са имали извънбрачна сексуална връзка.

Гертруде се взря в Монк с широко разтворени очи:

— Не е вярно!

— Разбира се, че не е — каза Мариз. — Този човек е умопобъркан.

— Доказателствата са неопровержими — заяви Монк.

— Как е възможно да имате доказателства за нещо, което никога не се е случило? — каза Мариз.

— На ръчната му чанта има етикет за багаж от хотелски пиколо. На вашата чанта има същия. Номерата са последователни. Били са регистрирани заедно.

— Как е възможно да знаете какви етикети има на куфара ми или какво пише на тях? — попита Мариз.

— Видях вашите етикети, когато се качвахте на самолета, а неговите — когато прибра куфара си в багажната клетка над главата ми — отговори Монк. — Всъщност трябваше да го сложи в собствената си багажна клетка, но настоя, макар че очевидно не постъпваше правилно и…

— Господин Монк — прекъснах го, — човекът е мъртъв. Мисля, че въпросът с багажната клетка всъщност вече е без значение.

Мариз поклати глава:

— Наистина ли очаквате да повярваме, че сте успели да прочетете номерата на тези етикети и да ги запомните?

— Не съм сляп — каза Монк. — За разлика от нашия пилот.

— Този спор е безсмислен — казах. — Трябва само да хвърлим един поглед на етикетите, за да разберем дали господин Монк е прав или не. И ако е прав, полицията ще може лесно да проследи етикетите до хотела, в който сте отседнали вие двамата.

— Ако сме били в един и същ хотел, това е просто съвпадение — каза Мариз. — Едва ли е доказателство за любовна връзка.

— Мисля, че може би ще успея да обясня какво е станало — каза Даян, стюардесата, която беше прегърнала Гертруде с една ръка. — Обикновено летим по маршрута от Франкфурт до Станстед, но ни прехвърлиха за този полет в последния момент, когато обичайният екипаж получи хранително отравяне.

— Хранително отравяне — повтори Монк, за да го чуя добре. — Възможно най-лошият избор на авиолиния.

— Беше от ресторанта, в който бяха ходили предишната вечер — каза Мариз.

— Хайнрих отсяда в Станстед, когато пътува по работа до Англия — каза Гертруде с треперещ глас. — Беше там вчера.

— Не е каквото изглежда — каза Даян, като стисна окуражително рамото на Гертруде.

— Какво е тогава?

— В близост до летище „Станстед“ има само един хотел. Много летателни екипажи и безброй хора, пътуващи по работа, отсядат там — каза Даян. — Ако искате да отидете с влака до Лондон, а стаята ви не е готова, пиколото прибира чантите ви и ви дава етикетче, с което да си го приберете после. Вероятно Мариз и вашият съпруг просто са оставили чантите си на багаж по едно и също време.

— Доволен ли сте? — обърна се Мариз към Монк. — Би трябвало да се срамувате от себе си, задето увеличихте мъката на тази жена с възмутителни обвинения.

— Има още — каза Монк.

— Не я ли наранихте достатъчно?

— Налице са фъстъченото олио върху кроасана и сиренето.

— Предполагам, че с удивителното си зрение можете да определите също и съставките на сандвича, само като го погледнете? — каза Мариз.

Монк хвърли поглед към трупа:

— Мога да определя, като го погледна.

Гертруде изхълца. Монк не беше най-чувствителният човек, когото бях срещала.

— Не съм направила сандвича или сиренето — каза Мариз. — Те пристигат предварително опаковани. Ако храната с била изложена на контакт с фъстъчено олио това е станало в кухните на компанията, която ни доставя храната.

— Вашите мръсни навици говорят друго — каза Монк.

— Моите какво? — възмутено възкликна Мариз.

— Вие си бършете ръцете в дрехите — рече Монк. — Това доказва, че сте убийца.

— Можете да намерите хиляди хора, които правят същото несъзнателно нещо, и те не са убийци — каза тя.

— Но това е първата стъпка по пътя към моралната деградация и пълния упадък — каза Монк. — Преди да се усетите, вече пушите марихуана, танцувате в стриптийз клубове, и убивате женените си любовници.

— Не съм наркоманка, стриптийзьорка или убийца — каза тя. — Не е възможно да твърдите сериозно, че съм виновна за смъртта на този мъж, понеже съм избърсала ръце в тялото си.

— Ето какво се е случило — започна Монк. — Вие и Хайнрих сте имали извънбрачна връзка. Предполагам, че изобщо не ви е казал, че е женен. Когато сте го видели на борда на самолета със съпругата му, сте изпаднали в ярост. Знаели сте за алергията му, от всички пъти, когато сте вечеряли заедно. Затова сте разтворили в ръцете си пликче с фъстъци и сте се погрижили те добре да се напоят с мазнина, преди да се заемете със сандвича, който му поднесохте. След това си избърсахте ръцете в панталоните, както винаги. И именно това ви провали.

Изрече последните няколко думи с такова отвращение, че според мен беше по-потресен от мръсните й навици, отколкото от убийството, което беше извършила.

— Това не доказва нищо — каза Мариз, но гласът й потрепери. Сигурно вече знаеше, че с нея е свършено. Аз определено го знаех. — Ако по ръцете ми е имало мазнина от фъстъците и съм докоснала сандвича, това е било случайност.

Обадих се:

— Не, не беше. Вие подредихте храната му с голи ръце, но на всички останали я поднасяхте с щипци. Господин Монк видя това, а също и аз.

— Вие сте заедно с него — рече Мариз. — Естествено, че поддържате безумната му история.

— И аз го видях — каза Гертруде тихо, с трепереща долна устна.

— Само си мислите, че сте видели — каза Мариз. — Той ви втълпява тази представа.

— Етикетите на багажа, сандвичът, фъстъчената мазнина по панталоните ви, отвореното пликче фъстъци с вашите отпечатъци по него, и няколкото паднали фъстъка в кофата за смет на самолетната кухня, ще бъдат достатъчни на полицията да ви задържи — обясни Монк. — Едва ли ще им отнеме много време да проследят обратно действията ви и да намерят свидетели, които са видели двама ви заедно в други хотели.

Даян отправи към Мариз студен, суров поглед:

— По-добре седни, докато кацнем.

— Не го слушай, Даян. Не е вярно.

— Полицията ще отсъди това — каза Даян. — Дотогава ще те държа под око.

Не беше нужно Даян да се притеснява. Всички в самолета бяха наблюдавали развитието на драмата с напрегнато, мълчаливо внимание. А сега всички се бяха втренчили в Мариз, докато тя се дръпна назад и си седна на мястото.

Монк въздъхна:

— Толкова е тъжно.

— Да, така е — казах.

— Само ако някой я беше научил да си бърше ръцете със салфетка, животът й щеше да поеме в различна посока и тази трагедия никога нямаше да се случи.

— Ами той? — прошепнах. — Той е изневерявал на съпругата си със стюардеса и е живеел в лъжа. Не е ли отчасти отговорен за ужасната си съдба?

— Несъмнено. Той съзнателно сложи чантата си не в онази клетка за багаж, в която трябва — прошепна ми в отговор Монк. — Само човек, изпълнен с грубо незачитане на човешкия живот, е способен на такава постъпка. Неизбежно беше да му се случи нещо такова.