Лий Голдбърг
Г-н Монк и подземният Париж (6)

5. Г-н Монк отива на друго летище

Както се оказа, за да стигнем с кола до Франция щеше да ни отнеме по-малко време, отколкото в крайна сметка ни трябваше да долетим дотам, но в своята глупост аз не бях предвидила в уравнението фактора „убийство“, когато преценявах вариантите ни за пътуване.

Взвод от полицейски коли и други официално изглеждащи превозни средства чакаха самолета ни, когато пристигнахме на терминала. Пилотът ни каза да останем по местата си, докато не получим други нареждания от властите, които щяха да се качат на борда на самолета.

Тялото на Хайнрих не беше преместено и Монк не беше позволил на стюардесите да го покрият с одеяло, защото това щеше да оскверни местопрестъплението.

Знаех, че е прав, но беше мъчително за Гертруде и неловко за всички останали да търпят присъствието на труп върху пътеката през последния час от полета. Единственият, който, изглежда, се чувстваше напълно спокоен в цялата ситуация, беше Монк. Той се облегна назад на мястото си, кръстоса крака и запрелиства Интернешънъл Хералд Трибюн.

Разрешаването на случай на убийство сякаш беше облекчило всичките му страхове, свързани с летенето. Беше по-ефективно от диоксинила и нямаше неговите неприятни странични ефекти, макар да не съм сигурна, че Хайнрих щеше да се съгласи с това.

Монк вероятно щеше да пътува много повече, ако при всеки полет му се гарантираше убийство, което да отвлече вниманието му от страха от летене.

Даян отвори люка и в самолета влязоха двама униформени полицаи. Следваше ги мъж към четирийсетте, който носеше папийонка, тиранти и дълъг жълто-кафяв балтон, разтворен така, че се виждаше закръгленият му корем. Имаше тънки мустачки, които изглеждаха като нарисувани с молив върху лицето му.

— Bienvenue a Paris — каза мъжът, обръщайки се към пасажерите. — Аз съм главен инспектор Филип Льору, а това е моят помощник, инспектор Ги Гадуа.

Той посочи Гадуа, който скочи на борда на самолета като кученце, с широка, щастлива усмивка на лицето. Поне не носеше топка за тенис в устата си.

Льору въздъхна уморено и отново се обърна към нас:

— С прискърбие ви уведомявам, че този самолет е местопрестъпление и трябва да бъде подобаващо подсигурен.

— Аз нали ви казах — рече Монк, без да се обръща конкретно към някого.

Льору го погледна:

— Вие трябва да сте американският детектив, мосю Монк.

— Чували сте за мен? — попита Монк.

— Говорих с главен криминален комисар Щофмахер в Лор и капитан Стотълмайер от полицията в Сан Франциско.

— Бързо сте действали — казах.

— Ние сме професионалисти. Мадмоазел Тийгър, нали? — каза Льору.

— Vous’etes maisje ne e suis pas.

Казах му, че той е такъв, но аз не съм. И за да го направя, реших да изтъкна невероятния афинитет към чуждите езици, с който успях да си заслужа цяла четворка в часовете по френски в гимназията.

— Et vous etes? — попита Льору.

— Sous-payee, et prete pour les vacances.

Той ме попита каква съм, и аз му казах истината: зле платена и готова за почивка.

— Moi, aussi^[1] — каза Гадуа.

Льору го изгледа гневно.

— Стюардесата, която седи зад вас, е убила този пътник — каза Монк на Льору. — Имали са извънбрачна сексуална афера.

— Qui n’en a pas en France? — попита Гадуа и ми намигна, с което си навлече нов гневен поглед от шефа си. Грубо преведено, беше казал: „Че кой ли няма такава връзка във Франция?“

Льору се обърна отново към Монк:

— Доколкото разбрах, според вас оръжието на убийството е било фъстък.

— Може да се каже — рече Монк.

Главният инспектор кимна и отново се обърна с лице към останалите пътници.

— Alors^[2]. Моля, не ставайте от местата си. Ще фотографираме вътрешността на самолета и искаме да документираме точното местонахождение на всички. Когато ви наредим да излезете от самолета, ще оставите в него всичките си лични вещи. Ще ви бъдат върнати след внимателен оглед. Ще бъдете отведени до терминала, където ще снемем официалните ви показания. Извинявам се за неудобството.

И с тези думи Льору и Гадуа свалиха Мариз, пилота и екипажа от самолета. Монк ме погледна:

— Не знаех, че говориш френски.

— Има много неща, които не знаете за мен, господин Монк. Аз съм загадъчна и интригуваща жена.

Беше нужен още час, докато полицаите фотографират пасажерите и тялото на Хайнрих бъде преместено: едва тогава ни позволиха да излезем, редица по редица, един по един.

На Монк тази част страшно му хареса. Дори предложи да помогне.

Пътниците бяха задържани в един ограден с въже участък от терминала, където дузина детективи чакаха да ги разпитат. Но ние двамата бяхме отведени в отделна стая без прозорци, която сигурно се използваше за разпити и основни претърсвания.

Имаше метална маса с три еднакви стола от едната страна и един от другата. Мебелировката беше направо като извадена от каталога за обзавеждане на затворите. В стаята нямаше нищо, което можеше да ми подскаже, че сме във Франция.

Седнах на единичния стол, а Монк подреди наново другите три, така че сега от двете страни на масата имаше по два стола, на равно разстояние един от друг.

— Трябва да станеш — каза Монк.

— Добре съм — рекох.

— Но столът ти не е.

— И той си е добре.

Знаех, че иска да премести стола ми няколко инча вляво, за да се изравни с онзи от другата страна на масата, но не бях в настроение да му доставя това удовлетворение или утеха.

— Моля те — каза Монк.

— Не.

— Защо си толкова кисела и нацупена?

Погледнах го невярващо:

— Няма и една минута, откакто сме в Париж, а вече се замесихме в убийство.

— Разкрито е. Не виждам за какво има да се разстройваш.

— Току-що приключихте с разследването на две убийства в Германия — казах. — Иска ми се поне веднъж да отида някъде с вас, без да видя заклан труп.

— Хайнрих не беше заклан — каза Монк. — Не беше дори одраскан.

— Убягва ви същественото.

— Не си посочила какво е.

— Хората прекарват целия си живот, без да видят дори едно убийство, докато вие виждате убийства почти всеки ден.

— Това ми е работата — заяви той.

— На почивка сте!

— Не спираш да бъдеш себе си, просто защото си някъде другаде — каза Монк, и сякаш за да го докаже, дръпна стола изпод мен.

Паднах на пода с неволен вик — повече от изненада, отколкото от болка.

— Това беше доста грубичка постъпка — казах.

— Ти не ми остави избор — каза Монк. — По-късно ще ми благодариш.

— За какво ми е да ви благодаря, че ме съборихте на твърдия под?

— Беше за твое собствено добро. Създавам ти спокойна среда — каза Монк, — за да можеш да се отпуснеш.

— Предполагам, че правехте същото и в самолета.

— Забелязала си — рече Монк с усмивка. — Започвах да си мисля, че си нечувствителна.

Покатерих се отново на стола, облегнах лакти на масата и покрих лицето си с ръце. Ваканцията ми в Париж започваше направо фантастично.

Но пък, може и наистина да беше така. Може би съдбата се смиляваше над мен и бързаше да разкара от пътя ми задължителното убийство, така че следващите ни няколко дни да са безубийствени.

Това, което се питах обаче, беше дали по време на убийството технически се намирахме все още в германско въздушно пространство. Ако беше така, дали в счетоводните тефтери на Съдбата то щеше да се брои като убийството, което се полагаше на Монк да разкрие във Франция, или щеше да влезе в германската сметка? Но ако убийството на Хайнрих се броеше към общата сметка за Германия, нима не бяхме надхвърлили всяка разумна квота там и не си бяхме заслужили да минем метър във Франция? Тефтери на Съдбата. Квоти за убийства. Започвах да откачам. Приписвах го на посттравматичния стрес от близкото си до смъртта преживяне предната нощ, а не на продължителното въздействие на Ейдриън Монк. Поне се надявах това да е причината.

Вратата се отвори и когато вдигнах очи, видях главен инспектор Льору и инспектор Гадуа, които тъкмо влизаха.

— Много съжалявам, че накарах и двама ви да чакате, но при тези обстоятелства беше неизбежно — каза Льору. — Арестувахме Мариз Ламбер за убийство.

— Потвърдихме почти всичките ви предположения — каза Гадуа.

— Аз не правех предположения — каза Монк.

— Хайнрих Вилке и Мариз Ламбер са били любовници вече от месеци — каза Гадуа. — Разписките от кредитните карти показват, че са отсядали по едно и също време в едни и същи хотели в няколко града в Европа.

— Медицинският експерт смята, че сте прав за причината на смъртта — каза Льору. — Жертвата е имала обрив и малки мехурчета по кожата, които са типични признаци за анафилаксия.

— Открихме нейни отпечатъци по опаковката от фъстъците в самолета — каза Гадуа. — Изпратихме униформата й за анализ.

Още нямах отговор на един от въпросите си относно убийството:

— Защо Хайнрих и съпругата му са пътували за Франция толкова скоро след като той се е върнал от делово пътуване?

— За да отпразнуват двайсетата годишнина от сватбата си — каза Гадуа. — Не е ли иронично?

— Тъжно е — казах.

— Убийството обикновено е такова — рече Льору и прехвърли вниманието си върху Монк. — Много съм впечатлен, мосю Монк. Съмнявам се дали ако бях на ваше място по време на този полет, щях да се представя така възхитително. Вие сте гений.

— Така казват — рече Монк.

— Така смята и предшественикът ми, главен инспектор Дюпре — каза Льору. — Нямах представа, че вие сте същият американски детектив, разкрил прословутото убийство на мадам Бюдру.

— Сигурно грешите — казах. — Господин Монк никога преди не е бил във Франция.

— Това е един случай, за който прочетох във вестника преди няколко години — каза Монк.

— Мадам Бюдру и съпругът й бяха в музея на затвора в Бастилията — каза Льору. — Намериха я удушена, а двете й китки бяха отсечени.

— Боже мой — казах.

— Открихме китките на няколко метра от тялото — каза Льору — Случаят беше неразрешен, докато мосю Монк не прочел кратка дописка за него във вестника и се обади на главен инспектор Дюпре.

— Беше очевадно какво се е случило — каза Монк. — Мадам Бюдру беше убита от съпруга си, който я оковал със старинни белезници от сбирката на музея на затвора. Но изгубил ключа. Ако оставел белезниците върху ръцете й, те щели да доведат право до него. Затова й отсякъл ръцете.

— Мосю Монк разкри престъплението от петнайсет хиляди километра разстояние — каза Льору, — без дори да вади тялото или да посети местопрестъплението.

— Incroyable^[3] — каза Гадуа.

— Ще вземем показанията ви, а след това за нас ще бъде удоволствие да ви закараме до хотела ви — каза Льору — Може би ще позволите тази вечер да заведем двама ви на вечеря.

— Ще приемем да ни закарате — заявих — но се боя, че трябва да отклоним поканата за вечеря.

— Така ли? — каза Монк.

— На почивка сме и не се обиждайте, но искаме да стоим възможно най-далече от убийствата и полицейската работа.

— Изглежда, не постигате особен успех — каза Льору с приятелска усмивка.

— Знам — отвърнах.

— Се n’est pas grave. Je comprends parfaitement — каза Льору. — Ma femme deteste quand je parle desaffaires pendant nos vacances. Peut-etre pourrions nous vous voir avant votre depart^[4]!

Той разбираше как се чувствам и предполагаше, че може би ще успеем да се срещнем преди края на пътуването ни. Но аз още не бях готова да се обвържа с никакви обещания.

— Peut-etre, nos verrons comment les choses toument — казах.

— D’accord^[5] — каза той.

Льору не го прие лично. Той и Гадуа седнаха срещу нас, извадиха бележниците си и ни помолиха да им разкажем всичко, случило се по време на полета.

За нещастие, Монк направи именно това, без да спести и едничка подробност, като се съсредоточи повече върху беседата относно мерките за безопасност и спора за поставката за багаж, отколкото върху убийството.

Мисля, че по времето, когато Монк свърши да разказва своята версия за събитията, Льору може би вече в крайна сметка изпитваше облекчение, че не сме приели поканата му за вечеря.