Лий Голдбърг
Г-н Монк и подземният Париж (24)

23. Г-н Монк и претърсващите на контейнери

Преди да си легнем, Монк ме помоли да му покажа на картата къде се намира седми арондисман и най-общо районът, откъдето възнамерявахме да започнем издирването на Люсиен Барлие, за да може да ни намери там на сутринта.

Монк възнамеряваше да стане рано, да мине веднъж по „Шан-з-Елизе“ със своята motocrotte, а после да стигне сам до въпросния квартал.

Можех само да предполагам къде ще ходим, тъй като не бяхме успели да съгласуваме никакъв план с Льору или Стотълмайер относно това откъде и кога да започнем да издирваме фрийганите.

Но аз избрах място и прецених, че сутринта ще кажа за него на другите. Това щеше да бъде началната точка, независимо дали им харесваше, или не.

Монк си легна, подпрял официалната си метла до леглото, с усмивка на лицето. Поне не заспа, гушнал метлата като плюшено мече.

Верен на думата си, Монк вече беше излязъл, когато се събудих в седем часа на другата сутрин. Взех душ, облякох се и тръгнах да си взема нещо за закуска. Пресметнах, че ще се върна в хотела около девет и ще се помотая във фоайето, докато Стотълмайер или се появи, или ми се обади.

Но когато стигнах до фоайето, Стотълмайер вече беше там, седнал във фотьойл, четеше международното издание на USA Today и отпиваше от чаша кафе.

— Добро утро, капитане. Добре ли спахте?

— Да — каза той. — Легнах си около полунощ и се събудих в четири.

— Какво правихте през последните няколко часа?

— Направих си дълга разходка — каза той. — Улиците бяха почти изцяло на мое разположение, ако не броиш Монк.

— Видяхте ли го?

— Трудно беше да не го забележа — поясни Стотълмайер. — В една стая ли сте?

— Да — казах. — Но не му казвайте, че знаете. Той се срамува.

— От какво? Знам, че не става нищо. Той е Монк, а ти не проявяваш интерес.

— Ни най-малко — заявих, може би твърде енергично, като се има предвид, че изтъквах очевидното.

— Е, как върви?

— Някога делили ли сте една стая с господин Монк?

Той вдигна ръка:

— Не казвай нищо повече. Имаш най-дълбокото ми и искрено съчувствие.

Поканих капитана да се присъедини към мен за закуска, и го заведох в кафенето, в което бях ходила предния ден. По пътя го попитах как са се развили нещата в клуба, след като си тръгнахме.

— Групата излезе няколко пъти на бис — каза Стотълмайер.

— Но те имат само една песен.

— Точно затова с Льору не останахме дълго. Той ме заведе в един ресторант в квартала. Изядохме по две пържоли, пихме вино и си говорихме за работа като започнах да заспивам над пържените си картофи. Харесвам Льору. Доста му сече умът.

— Можете ли да повярвате, че „Ранди Дишър Проджект“ наистина има последователи тук?

Стотълмайер сви рамене:

— И по-странни неща са се случвали.

— Назовете едно — казах.

— Днес призори видях Ейдриън Монк в Париж. Носеше работно облекло на боклукчия и чистеше „Шан-з-Елизе“, възседнал машина за чистене на тротоари.

— Печелите — казах.

Над няколко кроасана, сладкиши и кафе му разказах за плановете, които бяхме направили с Монк. На свой ред Стотълмайер ми разказа за плановете, които е направил с Льору.

Главният инспектор и Гадуа щяха да останат в службата, проверявайки информацията, която вече бяхме събрали, а Дишър щеше да им помага. Стотълмайер, Монк и аз щяхме да разговаряме с фрийганите сами.

Льору смяташе, че ще ни провърви повече с фрийганите, ако не ни придружава полицията. След това всички щяхме да се съберем в кабинета на Льору, за да сравним бележките си и да преценим следващия си ход в разследването.

На мен ми звучеше добре, стига Монк да успее да ни намери.

— Монк умее да разчита карти — каза Стотълмайер.

— Може и да не иска — рекох. — Той толкова силно искаше да разследва тези убийства, но сега, когато може да го направи, сякаш се интересува повече от събирането на боклук.

— Монк винаги се разсейва от нещо — каза Стотълмайер. — Но въпреки това долавя подробностите, независимо дали изглежда така или не. При него това става неволно. В някакъв момент всичко внезапно ще щракне и ще се намести в ума му. Ще изопне плещи, ще посочи някого, и ще каже: Това е човекът. И ще е прав.

— Тогава какво ни остава да направим?

— Можем да си вземем по още един кроасан — предложи той.

— Мога да направя това — казах аз.

 

 

Хубаво беше, че ядохме, преди да се запътим към Рю Клер, иначе щяхме да прекараме час или два от времето за разследване, като обикаляме заведенията за хранене нагоре и надолу по улицата.

„Рю Клер“ се намираше между „Рю Сен-Доминик“ и „Рю дьо Гренел“, докъдето бавачките, готвачите и икономите лесно можеха да стигна пеш, за да правят всекидневните покупки за своите богати и влиятелни работодатели.

От двете страни на калдъръмената улица се редяха най-натруфените кафенета, магазини за сирене, месарници, пазари и пекарници в Париж.

Стотълмайер и аз тръгнахме бавно надолу по централната част на улицата, която беше затворена за автомобилния трафик, и попивахме със сетивата си гледките и миризмите.

Плодовете и зеленчуците, изложени пред един от пазарите, бяха толкова съвършени, толкова чисти, и така спретнато подредени в редици, че Монк щеше да се гордее. Продавачите носеха престилки, които бяха безупречно чисти и добре изгладени.

Малките франзелки в пекарниците бяха златисти, с дебела кора, и подредени като цветя в големи кошници. Можех да ги купя всичките.

Имаше италиански деликатесен магазин с огромен асортимент от различни видове спагети, меса, маслини, и видове зехтин. Отпред дори имаше две маслинови дървета. Исках да опитам всичко — а аз мразя маслини.

Минахме покрай една fromagerie — нещо, което никога не бях виждала в Сан Франциско. Гледката на изложените пити, резени и топки подбрано сирене беше хубава, но вонята на всичките, взети заедно, беше по-ужасна от тази на разлагащ се труп. Изглежда обаче, че точно най-ужасно миришещите резени привличаха най-много внимание от страна на клиентите, които надничаха вътре и продължаваха да душат възхитено.

В съседство с магазина за сирена имаше магазин за деликатесни храни за ценители, където се предлагаха изтънчени гозби, сред които имаше пържоли, яребица с пълнеж от гъши дроб, омари, хайвер и бутилки изтънчено вино. Предполагам, че това беше френската представа за „Хепи Мийл“. Щеше да е и моята, само да можех да си го позволя.

Рибите в poissonnerie изглеждаха като изваяни от същия скулптор, подредил плодовете и зеленчуците, които бяхме видели по-рано. Бяха толкова красиви, такива съвършени примери за разнообразието на морските организми, че си помислих, че хората би трябвало да ги купуват не за да ги ядат, а за да ги излагат в домовете си.

Сладкишите, тарталетите и тортите на витрината на „Леноар“, една от най-изтънчените сладкарници във Франция, също приличаха на произведения на изкуството, но аз ги намирах за неустоими. Трябваше да спра и да изям един. Добре де, два.

Жените, които ми сервираха, бяха облечени в бяло, носеха ръкавици и вземаха сладкишите изключително внимателно и съсредоточено, сякаш държаха крехък и чуплив порцелан или нитроглицерин.

Накарах Стотълмайер да запечата на снимка за идните поколения резена шоколадова торта и ягодовата тарталета, преди да ги погълна (един великолепен десерт не беше достатъчен). Предложих му да опита, но той прояви огромна сила на волята и отказа. На мен това ми се струваше абсолютно нелогично.

— Не ми казвайте, че предпочитате сладкиш „Туинки“.

— Не, тези изглеждат страхотно.

— Тогава изяжте един — казах. — В Париж сте. Поглезете се малко.

Това би трябвало да бъде девизът на този град. Той поклати глава:

— Не обичам да разпитвам хора, докато пръстите ми лепнат, а по лицето ми има шоколад. Освен това следя теглото си.

— Защо? — попитах. — Не сте дебел.

— Неженен съм. Стига ми, че съм прехвърлил четирийсетте и имам повече косми под носа си, отколкото на главата. Ако се сдобия и с шкембе, със същия успех мога да забравя напълно за жените.

— Жените гледат в един мъж нещо повече от талията.

— Не и ако това е първото, което виждат — поясни той.

— Външният вид не е най-важният фактор — казах. — Чувствителността и чувството за хумор са много по-важни. Жените не са толкова повърхностни, както мъжете.

— Ъ-хъ — рече Стотълмайер. — Е, разкажи ми тогава за последния дебел, плешив мъж, с когото си излизала, който да е бил чувствителен и забавен и да не е бил милионер.

Не бях излизала с милионер от какъвто и да е калибър. Веднъж обаче бях излизала с прокажен. Вярно, беше много успял прокажен. Накрая ме заряза заради една моделка на банския костюм „Хавайски тропици“.

— Мислите, че на жените не им пука как изглежда един мъж, стига да е богат — казах.

— Да, мисля. Но няма да намериш много мъже, които биха си паднали по непривлекателна жена, независимо колко фрашкана е с пари.

— Аз не гледам портфейла на мъжа — рекох.

— А какво гледаш?

— Сърцето му — казах. Стотълмайер се засмя:

— Мъжете може и да сме повърхностни, но поне си го признаваме честно.

Сред всички места, където се продаваха храна и напитки, имаше магазини, в които продаваха съдове, прибори и други домакински стоки. Имаше дори магазин за цветя с удивителни букети и цветни композиции, всеки от които струваше повече от цялото оформление на градината в задния ми двор.

Щом обиколихме витрините, завихме зад ъгъла и тръгнахме по уличката зад тях.

Това беше може би най-чистата уличка, в която бях влизала, предполагам, свързана с улицата от другата страна. Но въпреки това беше уличка с подредени по края нея контейнери за смет.

На половината път надолу по алеята имаше група от дванайсет души, които тършуваха в боклука. Фрийганите се бяха разделили на равен брой мъже и жени: всички бяха с ръкавици, работни ботуши и предпазни очила, и всичките работеха заедно, сякаш с хореографски изпипана сръчност и бързина.

Във всеки контейнер имаше по двама души, потънали до кръста в боклука. Един тършуваше и преравяше всичко, докато другият събираше изхвърлените навън предмети в найлонови торби, които след това затваряше здраво.

Трети човек стоеше на подвижна стълба до контейнера, като държеше щайга от прясно мляко, застлана с найлонова торба, за намерените предмети. Щом щайгите се напълнеха, ги натоварваха в пазарски колички.

В работата им имаше почти музикален ритъм, сякаш имаха разработена хореография и танцуваха на една и съща музика.

Нямаше да се изненадам, ако внезапно бяха подхванали хорово изпълнение на „Подсвирквай си, докато работиш“ и към тях се бяха присъединили весели птици и мили животни.

Ако се съдеше по контейнерите, с които фрийганите още не се бяха заели, групата оставяше уличката по-чиста, а боклука — по-подреден, отколкото го бяха намерили.

Щайгите с намерени неща бяха натоварени с плодове и зеленчуци, както и с храни в метални консервени кутии и в пакети. Изглеждаше по-скоро сякаш фрийганите бяха пазарували в хранителен магазин за любители на изтънчената храна, а не бяха тършували из боклука.

Макар да не знаехме как изглежда Люсиен Барлие беше очевидно кой е водачът на групата. Той притежаваше аура, която го осветяваше, сякаш беше под светлината на прожектор. Сигурна съм, че този ефект беше изцяло плод на въображението ми и че инстинктивно тълкувах подсъзнателните сигнали, като езика на тялото и израженията на лицата, на фрийганите.

Но не само с мен беше така. Забелязах, че погледът на Стотълмайер беше прикован в същия трийсетинагодишен мъж, който стоеше в контейнера вдясно от мен, с широка усмивка на лицето и определена нехайност в поведението.

Бях си представяла, че фрийганите приличат на хобити и че водачът им ще е някой, който има дълга брада и сплъстена коса и носи или мръсни дрехи, или дълга мантия.

Но предварителните ми представи бяха безкрайно далече от действителността. Фрийганите приличаха на отбор по дебати от Бръшляновата лига, взел си почивка от науките, за да почисти алеите.

— Люсиен Барлие? — обърна се Стотълмайер към мъжа, върху когото и двамата бяхме съсредоточили вниманието си.

— Аз съм. Вие трябва да сте Ейдриън Монк — каза Барлие, като си свали предпазните очила и разкри удивително сините си очи. — Чудех се кога ли ще стигнете до мен.

— Ако знаехте нещо за Монк, никога нямаше да ме сбъркате с него. Той ще дойде скоро — каза Стотълмайер, като показа значката си. — Аз съм капитан Лилънд Стотълмайер от Полицейското управление на Сан Франциско, а това е асистентката на Монк, Натали Тийгър. Откъде знаехте, че ще дойдем?

Барлие не прекъсна тършуването, а останалите също продължиха да работят, макар че очевидно слушаха разговора.

— Научих, че парижката полиция и няколко полицаи от Щатите разследват убийството на Еми Дюпон — каза Барлие. — Това, което не разбирам, е защо се интересувате от убийството й.

— Интересува ме само по какъв начин е свързано с Боб Смит — каза Стотълмайер.

— Какво е направил Боб? — попита Барлие.

— Убили са го — каза Стотълмайер.

Тази новина прикова вниманието на всички.

Барлие излезе от контейнера, свали си ръкавиците, и дойде при нас. Друг фрийган зае мястото му в контейнера, за да сортира боклука.

— В Сан Франциско ли? — попита Барлие.

— Тук — казах. — Господин Монк намери черепа му в катакомбите.

— И тъй като вие живеете именно там — каза Стотълмайер, — и както Смит, така и Дюпон са били част от вашето движение, си помислихме, че може би ще можете да ни помогнете.

— Това не е движение… — започна Барлие.

— Да, да, знам — каза Стотълмайер. — Това е начин на живот.

Барлие се усмихна:

— Вие вече ни разбирате по-добре, отколкото някога ни е разбирал Боб.

— Как се запознахте с Боб?

— Беше бездомен и търсеше подслон в катакомбите. Ние го приехме сред нас и му показахме начина си на живот.

— Значи не ви се стори странно да се натъкнете на бездомен американец в тунелите?

— Ние живеем там по свой избор, но с мнозина не е така. Бездомните са от всякакви националности. Бедността и нещастието не зачитат държавните граници. От триста години катакомбите предлагат убежище на изгубените и на отчаяните, на бойците от съпротивата и на…

— Бегълците от правосъдието — прекъсна го Стотълмайер.

— И на тях — призна Барлие. — Макар че някой за едни е престъпник, за други е герой.

— Кое от двете беше Боб?

— Не знам. Не беше моя работа как Боб в крайна сметка е попаднал в тунелите, а и той не сподели историята си с мен — каза Барлие. — Помогнахме му да развие нужните умения, за да оцелява удобно и сигурно. Бях доволен, че Боб не само започна да приема положението си, но в крайна сметка и да вижда ползите от това, че вече не участва в консуматорско общество.

— Значи казвате, че не сте го познавали преди — каза Стотълмайер.

— Преди какво?

— Когато се е наричал Нейтън Чалмърс — каза Стотълмайер.

— Обърках се — каза Барлие.

— Имал е друг живот, преди да се запознаете с него — казах.

— Всички сме имали друг живот — каза Барлие, като посочи към останалите фрийгани около него, а после прикова поглед в мен. — Вие не сте ли?

За да отговоря на този въпрос, само трябваше да направя сравнение между това коя бях при последното си посещение в Париж, и жената, която бях днес.

Имах чувството, че съм живяла три живота — преди Мич, с Мич, и след Мич. И във всеки един бях друга Натали, такава, каквато другите ми превъплъщения едва ли щяха да разпознаят.

Барлие се вгледа в лицето ми изучаващо, едновременно любопитно и загрижено, и откри отговора на въпроса си. Кимна леко в отговор на собствените си мисли.

— Боб беше мошеник — каза Стотълмайер. — Отмъкна много пари и беше заловен заради това. Затова е инсценирал смъртта си и е избягал в Париж, където се е укрил при вас.

— Не сме го крили — каза Барлие.

— Как станахте фрийган? — попитах.

— Някога бях активен участник в консуматорската игра — каза Барлие. — Работех упорито работа, която не харесвах, за да печеля огромни суми пари, които харчех за неща, които не използвах, и които след това захвърлях, когато се появеше нещо по-стилно или модерно. Съществувах само за да купувам вещи, не защото ми бяха необходими, а защото трябваше. Колко милиони хора живеят така? Нямах връзки, нямах нищо ценно, освен вещите си. И тогава в една безсънна нощ получих просветление. Дните минаваха твърде бързо, пропилявах безсмислено целия си живот, за да изкарвам пари. Това не беше живот. Бог не ме беше поставил на земята просто за да печеля пари и да ги харча. Пропусках покоя, красотата и радостта, които светът можеше да ми предложи.

Стотълмайер кимна с глава в посока на контейнерите:

— И това ли е?

Барлие се усмихна:

— Не студувам, не гладувам и не съм разорен. Прекарвам по няколко часа в събиране на нещата, от които имам нужда, за да оцелявам, а през остатъка от времето си оценявам онова, което ми предлага животът, и се наслаждавам на изкуството, музиката, природата и компанията на други хора.

Когато каза това, той хвърли поглед към мен, и аз почувствах как се изчервявам, което ме смути, а от това пък се изчервих още повече. Едва тогава си дадох сметка, че изпитвам привличане към него.

— Аз съм чист, здрав и щастлив — каза Барлие. — Какво повече ми трябва? Може би интернет телефон? Това ще ме превърне ли в завършена личност, капитане?

— Може би дом, който не е в канала?

— Бих могъл да ви покажа части от този град, които са по-ужасни от каналите, и то не под земята — каза Барлие. — Каналите и тунелите на метрото са само част от катакомбите. Това е истински град под града. Това е като художествена галерия на вековете. Това е усамотение и мир.

— Това е дупка в земята — каза Стотълмайер.

— Звучи удивително — казах.

— Би ли искала да го видиш? — попита ме Барлие и погледът му проблесна.

Преди да успея да отговоря, Стотълмайер се обади:

— Научихме, че с Боб сте имали голям спор.

— Имахме разногласия. Боб смяташе, че онова, което правим, никога няма да повлияе на хората, че никога няма да променим обществото чрез собствения си пример — каза Барлие. — Той искаше да предприемем действия срещу онези, които прахосват ресурси и експлоатират другите.

— Какви действия? — попитах.

— Така и не стигнахме до конкретни уточнения, защото за мен нямаше значение. Аз фундаментално и философски се противопоставях на неговата гледна точка. Да бъдеш фрийган е стил на живот, а не политическо движение. Той беше на различно мнение.

— Затова го изхвърлихте — каза Стотълмайер.

— Той реши да си отиде — каза Барлие.

— И в стотиците километри тунели и помещения там долу не се намери място за двама ви?

— Разбира се, че има. Тунелите не са моя собственост. Те принадлежат на всички. Освен това не всички фрийгани живеят под земята — каза Барлие. — Някои притежават собственост. Много други живеят в незаети сгради.

— Искате да кажете, че завземат имуществото на други хора — каза Стотълмайер.

— Всеки има право на подслон — каза Барлие. — Една празна сграда е пропилян ресурс. Това е истинското престъпление.

— Знаем, че Боб е взел група фрийгани със себе си — каза Стотълмайер, — и е оставил групата ви враждебно разединена.

Нищо такова не знаехме. Стотълмайер преувеличаваше онова, което бяхме чули от Антоан Бисун и двойката в сградата на Еми.

Барлие не оспори казаното, просто сви рамене. Или за него това нямаше значение, или така искаше да си мислим. Стотълмайер обаче беше отбелязал малка точка — беше научил, че заминаването на Боб е предизвикало дълбоко разделение сред фрийганите.

— Хората са свободни да вярват каквото искат. Това не е култ. Нито имам, нито искам последователи. Боб имаше свои методи, а аз си имах мои. Пожелах му всичко най-хубаво.

— Това включваше ли и приятелката ви? — попита Стотълмайер.

Лицето на Боб леко се присви:

— С Еми бяхме любовници, но не бяхме влюбени.

— Типично по френски — каза Стотълмайер. Това ми се стори доста противна реплика. Не виждах никаква причина за подобно враждебно отношение към Люсиен Барлие просто защото Стотълмайер не одобряваше начина му на живот. И доколкото знаех, нямаше доказателства, които да сочат, че Барлие е убиецът на Нейтън Чалмърс или на Еми Дюпон.

Може би точно това беше идеята, помислих си. Може би капитанът преднамерено насъскваше Барлие, с надеждата, че той ще се ядоса, ще каже нещо, което го уличава, без да си дава сметка за това, и най-после ще имаме истински заподозрян.

Точно тогава чухме приглушения тътен на двигател зад нас.

Обърнахме се и видяхме Монк да пристига, възседнал своята motocrotte. Той спря до нас и слезе от машината като шериф от времето на Дивия запад, който слиза от кон.

— Арестуван сте — каза Монк.