Серия
Мистър Монк (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mr. Monk Is Miserable, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 4 гласа)

16. Г-н Монк среща стар приятел

Намерих на Монк приятно занимание, което не включваше разкриване на убийство. Свързах го по телефона с психиатъра му. И без друго почти беше време за сеанса му с д-р Крогър, плюс-минус един-два часа. Така че когато се върнахме в хотелската си стая, аз се обадих на д-р Крогър, дадох телефона си на Монк, и отидох на разходка.

Имах на разположение поне един час, затова тръгнах по едно от авенютата, които се разклоняваха от Етоал при Триумфалната арка и тръгнах надолу към площад Алма при Сена, после се разходих по кея към Гран Пале: осветеният му стъклен покрив проблясваше на фона на нощното небе.

Беше прекрасна нощ, но това беше вярно за всяка нощ в Париж, независимо от времето, поне ако сте американски турист.

Дългите туристически корабчета, известни като bateaux-mouches, пухтяха нагоре-надолу по Сена и светлината от закрепените отгоре върху тях прожектори падаше върху мостовете и историческите сгради, край които минаваха.

Радвах се да се махна за малко от Монк, тревогите му и вездесъщия призрак на смъртта, който сякаш го следваше по петите.

Знам, че беше погрешно от моя страна да виня Монк за всички трупове, на които се натъквахме, но не можех да се сдържа. Всичко, което исках, беше ваканция, а изглеждаше, че той прави всичко по силите си, за да ми попречи да имам такава.

Вероятно беше глупаво от моя страна дори да помисля, че изобщо е възможно да имам ваканция, когато Монк е с мен. Но какъв избор имах? Последния път, когато се бях опитала да се махна, той ме бе последвал на Хаваите, и знаех, че ще го направи пак, ако се опитам да отида някъде другаде. Това не беше единственото, което ме тревожеше. Работейки за Монк, съм виждала много мъртви тела, но не бях присъствала в стаята, когато хората бяха убити. Убийствата в самолета и в Toujours Nuit станаха точно до мен. В тези престъпления имаше плашеща, жестока интимност, която ме стряскаше. Не исках да бъда толкова близо до смъртта. И държах Монк отговорен, задето ме беше поставил в това положение, независимо дали вината беше наистина негова.

Можех да се държа с него по-меко, и не толкова неразумно, ако убийствата го бяха разстроили толкова, колкото и мен, или ако беше проявил и най-малко зачитане към чувствата ми.

Но той всъщност посрещаше с радост убийствата — в това имаше нещо нездраво и отблъскващо. И това само усилваше решимостта ми да му откажа помощ при разследването им. На първо място, по този начин пътуването до Париж щеше да бъде напълно провалено. Поне за мен.

Това пътуване изобщо не се развиваше според надеждите ми. Това стана пределно ясно миг по-късно, когато се улових, че стоя на площад Конкорд без никаква представа как съм попаднала там.

Бях толкова погълната от мислите си, че не бях обърнала никакво внимание на самата разходка. Не бих могла да ви кажа какво има между площад Алма и мястото, където стоях.

Каква загуба.

И вината беше на Монк. Отново.

 

 

Когато се върнах в стаята ни, Монк приключваше телефонния си психиатричен сеанс с д-р Крогър. Трябва да беше продължил повече от час, макар че не бях държала сметка за времето. Предположих, че д-р Крогър проявява великодушие, като се има предвид как приключиха нещата в Германия.

Монк седна на ръба на безупречно оправеното си легло и ми подаде телефона.

— Д-р Крогър иска да говори с теб — каза той.

Взех телефона.

— Добро утро, докторе. Как я карате?

— Все по-добре и по-добре — каза той. — Загрижен съм за Ейдриън.

Ако това беше вярно, нямаше да избяга от Европа още с първия полет, излитащ от Франкфурт, в мига щом Монк разкри онези убийства в Лор. Но бях достатъчно любезна и възпитана, за да го кажа.

— Това ви е работата — казах.

— Също и твоята, и се тревожа, че не я вършиш.

Излязох в коридора и затворих вратата. Не исках Монк да ме чуе как унищожавам словесно д-р Крогър.

— Тогава можете да скочите на следващия полет за Париж и да поемете от мен това задължение — рекох.

— Манипулирала си Ейдриън да те доведе в Париж, когато той не е искал да дойде — каза д-р Крогър. — А сега, след като вече си там, си служиш с емоционално изнудване, за да го заставиш да бъде някой, който не е.

Всичко това беше вярно, но нямаше значение. Д-р Крогър си имаше лични причини, за да подкрепи Монк по този въпрос.

— Просто сте ми бесен, задето не попречих на господин Монк да ви проследи чак до Германия — казах. — И защото ви ударих в лицето.

— Вярно е, че не бях особено доволен от това — рече д-р Крогър. — Но го преодолях.

— Ако го бяхте преодолели, нямаше да водим този разговор.

— Ейдриън е много разстроен, Натали. Аз само реагирам на онова, което той ми каза.

— Какво ви каза?

— Че е разкрил едно убийство и е станал свидетел на друго и че ти отказваш да му помогнеш в разследването на тези убийства. Знаеш, че не може да го направи без теб, особено на място, далече от къщи.

Добре, това също беше вярно. Но имах обосновано оправдание.

— На почивка сме — казах. Прозвуча като детинско хленчене.

— Иска ти се. Но не сте.

— Само защото той не иска да си вземе една седмица почивка от разследването на убийства.

— Той не може.

— Би могъл да опита.

— Със същия успех можеш да поискаш от него да не диша. Ейдриън е детектив. Това е единственото, което умее да бъде. Това е начинът, по който се самоопределя и по който общува със света. Това е същността му. Не можеш да очакваш от него да я изключи.

— Той страда и от натрапчиво обсесивно разстройство, но вие очаквате да се промени.

— Не, не очаквам. Той винаги ще си бъде такъв. Аз му помагам да се научи да контролира тревогите, фобиите и натрапчивите си нужди, за да може да се справя сам.

— Може би нуждата непрекъснато да разследва, е още нещо, което би трябвало да се научи да контролира.

— Защо? За да можеш ти да имаш ваканция?

— Да — рекох. — Какво лошо има в това?

— Ти си предизвикала тази ситуация, Натали, когато по същество си го принудила да дойде с теб в Париж. Сега не можеш да го обвиняваш, задето е точно човекът, който винаги е бил. Страдаш от последиците от собствените си действия, и той също. Ще трябва да намерите компромисно решение, иначе и двамата ще бъдете нещастни.

— Това страшно ви харесва — казах и прекъснах връзката.

 

 

Криминалният отдел на полицейското управление се намираше в обширната сграда на Полицейската префектура на площада точно срещу катедралата „Нотр Дам“.

Във всеки от четирите ъгъла на внушителната постройка от деветнайсети век имаше кули: бяха обкръжени от двойки безлики пазачи с шлемове, следящи за спазването на закона гаргойли, които не се стряскаха от озъбените, крилати зверове, кацнали на всеки ъгъл на „Нотр Дам“.

Това не приличаше на никое полицейско управление, което бях виждала преди. Монк също изглеждаше впечатлен от него, и кимна одобрително с глава, когато се приближихме.

Щом влязохме вътре обаче, великолепието изчезна. Приличаше на всяко правителствено учреждение. Тъмносиви бюра, флуоресцентни лампи и бели стени, издрасквани, нагрявани от силното слънце и остарели, докато бяха заприличали на пожълтелите страници на стар роман с меки корици.

Що се отнасяше до мен, ако главен инспектор Льору искаше помощта на Монк по разследването, щеше да му се наложи да назначи за негов асистент някой детектив, защото аз бях във ваканция.

Но можеха да ми позвънят всеки път, щом им потрябваше съвет как да се справят с типичното монковско поведение на Монк.

Помислих си, че това е честен компромис. Не знаех какво смята Монк по въпроса, защото още не бях говорила с него за това. Чаках да разбера дали Льору ще приеме предложението на Монк да бъде консултант по случая.

Дадоха ни значки на посетители и един полицай ни придружи до кабинета на главен инспектор Льору — отделен със стъклена стена ъгъл на оживена дежурна стая, пълна с детективи, които говореха по телефоните си или пишеха на компютрите си.

Не беше чак толкова различно от дежурната стая на отдел „Убийства“ в Сан Франциско — прилика, която ставаше още по-очевидна заради изненадващия вид на капитан Лилънд Стотълмайер, застанал заедно с Льору до кафемашината, докато двамата пълнеха чашите си от каната.

Дрехите на Стотълмайер бяха измачкани, а на места косата му стърчеше. Очевидно беше спал с дрехите и не беше имал възможност да се преоблече. Льору също не изглеждаше твърде страхотно. Беше със същите дрехи от снощи.

Bienvenue a Paris, капитане — казах.

Стотълмайер се обърна и ни погледна с кървясали очи, под които имаше тъмни сенки. Не се беше избръснал и мустаците му изглеждаха още по-рунтави от обикновено.

— Bounjour, Натали — каза уморено той. — И на теб, Монк.

Не бях виждала Монк да се усмихва толкова широко, откакто „Лизол“ пусна на пазара джобни флакони с дезинфекционен спрей. Льору отпрати придружителите ни с махване на ръка.

— Каква приятна изненада — рече Монк. — Какво правите тук?

— Ще ми се да можех да кажа, че съм тук на почивка — заяви Стотълмайер и пусна в кафето си две бучки захар.

— И на мен — промърморих.

Още не знаех какво го води тук, но знаех, че със същия успех мога да призная поражението си. С всички надежди за ваканция беше свършено.

— Тук съм заради теб и онзи череп, който си намерил — обърна се Стотълмайер към Монк. — Преди час пристигнахме с нощния полет и дойдохме с такси право тук.

— „Ние“ ли? — попитах.

Стотълмайер отпи нова глътка кафе и посочи към вътрешността на кабинета на Льору. Двамата с Монк надникнахме вътре и видяхме лейтенант Ранди Дишър, проснат на виниловата кушетка, шумно хъркащ.

— Защо се интересувате от череп, който господин Монк е намерил в парижките катакомби? — попитах.

— Много е просто — отвърна Льору. — Проверихме зъбните пломби на жертвата в международната ни база данни и те съвпаднаха с определен човек. Мъртвият е Нейтън Чалмърс, американец от Сан Франциско.

— Значи сте тук, за да помогнете при разследването — обърна се Монк към Стотълмайер.

— В известна степен — рече Стотълмайер.

— Ще бъде точно като у дома — каза Монк и започна да подрежда чашите за кафе на плота по големина.

— Това първото ви пътуване до Париж ли е, капитане? — попита Льору.

— Това е първото ми пътуване извън Съединените американски щати — каза Стотълмайер. — Ченгетата в Америка нямат твърде големи доходи, особено ако са разведени и плащат издръжка на съпругата си и дават пари за децата.

— И тук заплатите не са много по-високи — оплака се Льору. — Едва мога да си позволя съпруга и любовница.

Стотълмайер вдигна вежда:

— Любовница?

— Разбира се! Моногамията е монотонност, капитане, а френските мъже вярват, че тя трябва да се избягва на всяка цена.

Стотълмайер се усмихна:

— Моите приятели ме наричат Лилънд. Няма нужда от такива официалности.

— Боя се, че има — каза Льору. — Във Франция съвсем не сме така неофициални. Искам да съм сигурен, че получавате уважението, което заслужавате, докато работите с нас. Трябва да давам пример на хората си.

Още не разбирах какво правят там Стотълмайер и Дишър.

— Обичайна процедура ли е полицейските управления в Съединените щати да изпращат детективи в Европа всеки път щом тук бъде убит американски гражданин?

— Не — каза Стотълмайер.

— В такъв случай Нейтън Чалмърс трябва да е бил много важен изчезнал човек — казах.

— Не е бил изчезнал — каза Стотълмайер. — Бил е мъртъв.

— Сега знаем това — каза Монк, който внимателно подреждаше бучките захар в голям квадрат в центъра на купичката.

— Знаехме го преди десет години — каза Стотълмайер.

— Искате да кажете, че сте го предполагали — каза Монк.

— Не, знаехме го. Нейтън Чалмърс се хвърли в една резачка за дърва в парка „Голдън Гейт“ — каза Стотълмайер. — От него беше останало точно толкова, колкото да го идентифицираме.

— Но черепът, който намерих, беше на човек, убит през последните няколко месеца — каза Монк. — Не може да е същият човек.

— Зъбните пломби съвпадат напълно — поясни Льору. — Няма съмнение, че черепът, който сте намерили, е на Нейтън Чалмърс.

— Невъзможно е — каза Монк, като завърши подреждането на квадрата от бучки захар.

Стотълмайер взе една от най-горните бучки и я пусна в кафето си.

— Сега знаете защо съм тук.