Серия
Мистър Монк (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mr. Monk Is Miserable, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 4 гласа)

2. Г-н Монк отива на летището

Резервирането на полета беше лесно: да намеря място за отсядане в Париж, което да съответства на необикновените изисквания на Монк обаче, беше значително по-трудно.

Монк беше скромен човек и пословична скръндза, затова знаех, че за четиризвезден хотел не може да става и дума.

Знаех също, че никога няма да отседне в тризвезден хотел, не защото беше сноб, а защото на броя на звездите не му достигаше една, за да е четен.

Затова трябваше да избирам от хотелите с по две звезди, които вероятно до по-голяма степен отговаряха на предпочитаните от него цени, но беше по-малко вероятно да съответстват на взискателните му стандарти за чистота и вниманието му към подробностите.

На всичко отгоре, изглежда, че всички описани с добри отзиви двузвездни хотели, които успях да открия в интернет, бяха напълно заети. Но накрая успях да открия хотел на авеню Карно, на по-малко от една пресечка разстояние от Триумфалната арка, който беше относително евтин, откъм улицата изглеждаше твърде симетричен, и имаше стаи, които изглеждаха много чисти. Запазих две единични стаи, и бяхме готови за тръгване.

Прибрахме си чантите и отидохме с кола до летището във Франкфурт. Макар че ограничението на скоростта беше сто и двайсет километра в час. Монк настоя да държа скоростомера закован на осемдесет и шест километра, което ми се струваше безсмислено.

— Това е с трийсет и четири мили по-малко от разрешеното ограничение — казах.

— Това е равностойността на петдесет и четири мили в час — каза Монк. — Това е ограничението за скоростта у дома.

— Не, ограничението за скоростта у дома е петдесет и пет.

— Петдесет и четири е четно чисто.

— Сто и двайсет също.

— Не и ако направиш изчисленията — каза той.

— Какви изчистения? — попитах.

— Сто и двайсет километра са седемдесет и пет мили.

— Добре. Ще се движа със сто и деветнайсет километра в час.

— Това не е четно чисто — каза той.

— Но е такова, когато става дума за мили в час — казах.

— Пак ще виждам нечетното чисто на скоростомера.

— Тогава не гледайте скоростомера.

— Освен това е двайсет мили над ограничението за скорост — рече той.

— В Америка — казах. — Ние сме в Германия.

— Ние сме американци — каза Монк. — Законът все още важи, където и да отидем.

— Не, не важи. Трябва да спазваме германския закон, а точно сега го нарушаваме, като шофираме опасно бавно.

— Това е оксиморон — каза той. — Кое?

— „Опасно бавно“ — рече той. — Бавността никога не е опасна. Тя винаги е по-безопасна.

— Като шофираме толкова бавно, се превръщаме в препятствие. Някоя кола може да се блъсне право в нас.

— Само ако се движи твърде бързо — каза Монк.

Нямах под ръка нито „Адвил“, нито дъвчащи таблетки против стомашни киселини, затова реших да се откажа от спора с него.

Придържах колата в дясното платно, и пъплехме бавно с постоянна скорост от осемдесет и шест километра в час.

Разярени шофьори натискаха пронизително клаксоните си, докато профучаваха покрай нас в размазано петно, с коли, които звучаха като пищящи животни.

За щастие, бях надценила колко време ще ни трябва да стигнем до летището, така че пристигнахме там много по-рано. Дори стигнахме до изхода за излитане преди екипажа на полета.

Членовете на екипажа пристигнаха вкупом, като крачеха в такт един с друг, в почти музикален ритъм. Сякаш по-скоро ни представяха униформите си като на модно ревю, а не се качваха на самолета.

Пилотите носеха безупречни, ушити с остри ръбове тъмносини униформи с колосани шапки с излъскани козирки и бродирани златни ленти окото ръкавите, които ги правеха да изглеждат като военни офицери. Не ми беше известна причина, поради която да се налага да се обличат така, но предполагам, че целта беше да излъчват авторитет и да внушават, че са преминали през сурово обучение, че са високо дисциплинирани, и са мъже на честта.

В контраст с тях, прилепналите, дълги до коленете официални униформи на стюардесите бяха в причудлив ретро стил, който будеше мисли за шейсетте години, за мартини, за Дийн Мартин и за „Плейбой Клуб“. Това чувство се създаваше не толкова от роклите, колкото от яркочервените барети, червените кожени ръкавици и обувките на висок ток с остри носове. Бях изненадана, че стюардесите нямаха и заешки опашчици и камшици.

Всички от екипажа имаха еднакви куфари на колелца, които бяха точно толкова големи, колкото да се вместят в разположената над главата на пътника поставка за багаж или под седалката. Възхитих им се, че могат да пътуват с толкова малко багаж. Това сигурно е едно от предимствата да носиш униформа всеки ден.

Знаех, че Монк щеше да е много щастлив, ако носех униформа, не защото беше извратен, а защото харесваше еднаквостта. Монк винаги носеше едни и същи дрехи. Ризите му бяха от сто процента памук и мръснобели, точно с по осем копчета, четирийсет и втори размер, и закопчани на яката. Панталоните му бяха с баста и маншети, и имаха осем гайки за колан. Спортните му сака бяха кафяви; такива бяха и обувките му „Хъш Пъпис“.

Всяка част от неофициалната му униформа беше толкова спретната и безупречна, колкото и тази на екипажа, а той носеше своята със същата гордост и авторитет.

Той спря пред един от пилотите — онзи с най-лъскавите златни обшивки на ръкавите. Пилотът имаше двойна брадичка и леко посивели коси на слепоочията, а под очите си имаше торбички, достатъчно големи да ги регистрира като багаж.

— Извинете — попита Монк, — вие ли сте капитанът на този самолет?

— Да, аз съм — отговори капитанът.

Останалите членове на екипажа спряха и се заслушаха.

— Спахте ли добре през нощта?

— Да, спах — каза капитанът с любезна усмивка. — Благодаря, че попитахте.

— Събраха ли ви се пълни осем часа?

— Горе-долу.

— Или са били толкова, или не. Винаги ли сте толкова несигурен?

— Не съм несигурен.

— Но вие сте изгубили представа за времето. — Монк присви очи и подуши. — Мирис на алкохол ли долавям в дъха ви?

— Това е освежител за уста — каза капитанът.

— Готов ли сте да се подложите на алкохолен тест, за да го потвърдите?

— Кой сте вие?

— Загрижен пасажер — каза Монк. — Много, много, ама много загрижен.

Налагаше се да направя нещо, преди положението да загрубее. Приближих се и озарих пилота с широка, жизнерадостна американска усмивка.

— Моля ви, простете на приятеля ми, капитане. Не е нищо лично. Малко се страхува от летене.

— Разбирам — каза ми капитанът, после се обърна към Монк: — Можете да бъдете спокоен, сър. Уверявам ви, че способностите ми не са накърнени по никакъв начин. Изпълнявал съм стотици полети по време на кариерата си, но още не сме имали злополука.

Монк вдигна парче хартия, върху което беше написано нещо, и се дръпна на няколко крачки назад от капитана:

— Можете ли да прочетете какво пише тук?

— Не — каза капитанът.

— И въпреки това мислите, че сте годен да летите?

— Желая ви приятно пътуване.

Капитанът докосна почтително шапката си и тръгна надолу по изхода към самолета.

— Тук не пише това — заяви Монк, като понечи да го последва, но аз му препречих пътя.

— Престанете да тормозите екипажа — казах. — Ще ни вкарате в неприятности.

— Пилотът е мъртвопиян — каза той. — Колко още неприятности можем да си навлечем?

— Говорете по-тихо — казах и го дръпнах настрани. — Полетът ще свърши, преди да се усетите.

— Точно от това се страхувам — рече Монк.

По високоговорителя се разнесе звукът на звънец, а след това служителят на изхода за качване на пасажерите, мъж в тениска с яка с отличителния знак на авиокомпанията, говори на немски и продължение на около минута, а после съобщи на английски, че качването на самолета ще започне от задния край, като най-напред се качат пътниците от дванайсети до двайсет и четвърти ред. Още преди той да завърши съобщението, хората вече се редяха на опашка на билетното гише.

Монк се приближи до предния край на опашката, където стоеше мъж е размерите и формата на хладилник, с билет в ръка.

— Качват се от задната част на самолета — каза му Монк.

— Знам — каза едрият мъж.

Монк посочи билета му:

— Вие сте на шестнайсети ред. Пререждате се.

— Аз дойдох пръв.

— Това няма значение. Преди вас на опашката би трябвало да има поне седем души, четирийсет и двама, ако всички места на редиците зад вас са изцяло заети. Затова, ако обичате, дръпнете се настрани, докато подредим всички по ред на номерата. — Монк се обърна с лице към опашката. — Да видим билетите ви. Кой има място на двайсет и четвърти ред?

Шестима души на различни места в опашката вдигнаха ръце и размахаха билетите си.

Монк ги изведе напред:

— Всички вие би трябвало да сте тук отпред. Какво сте си мислили, като застанахте чак там отзад?

Едрият мъж изсумтя:

— Никой няма да застане пред мен.

— Ако за вас е било толкова важно да сте пръв на опашката, трябваше да си купите билет на двайсет и четвъртия ред. Но не сте го направили. Вие сте на седемнайсети ред. Примирете се.

Отговорникът по качването на пътниците се приближи към тях:

— Какъв е проблемът тук?

— Този човек е на седемнайсетия ред, но настоява да е пръв на опашката — каза Монк.

— Качваме пътниците на борда от задната част на самолета, редове от дванайсети до двайсет и четвърти — каза служителят.

— Именно — каза Монк, като се обърна към здравеняка. — Сега бъдете така любезен да се дръпнете настрани и ни позволете да организираме всички.

Здравенякът каза на служителя нещо на немски, а после служителят се обърна към Монк:

— Сър, този джентълмен е бил тук пръв. Стига мястото му да е на някой от последните дванайсет реда той може да бъде на тази опашка.

— Знам това — каза Монк. — Просто не може да бъде пръв.

— Да, може — каза служителят.

— Казахте, че започвате качването на пътниците от задния край на самолета — рече Монк. — Той е на седемнайсети ред. Не можете ли да броите? Или ви затруднява броенето отзад напред?

Сграбчих Монк за рамото и го дръпнах настрани, сякаш беше непослушно дете. Започвах да съжалявам, че не пътуваме за Париж с кола.

— Какво ви става? — попитах.

— На мен ли? Проблемът е в тях. Те не могат да броят.

— Те не качват пътниците на борда, като започват отзад напред. Това, което правят, е да пускат на борда всички пътници от редовете между дванайсет и двайсет и четири.

— Не казаха това.

— Но имаха предвид това — казах.

— Тогава трябваше да кажат именно това.

— Може би са го казали на немски, но се е изгубило при превода.

— Но безумието не се е изгубило — каза Монк.

Докато пасажерите в задния край на самолета се качваха на борда, Монк започна да подрежда останалите пасажери по ред на номерата, въз основа на номерата на билетите им.

Оставих го да го направи, защото това го държеше зает и не му позволяваше да се пречка на служителя на билетното гише. Може би пасажерите го оставиха да го прави, защото и те, подобно на мен, бяха изгубили волята да се борят с него.

Когато повикаха на борда останалите пасажери, Монк ги поведе към изхода в колона по един.

Докато минавахме покрай служителя на билетното гише, Монк го изгледа гневно:

— Виждате ли колко по-гладко мина? Надявам се, че сте си извлекли поука от това преживяване.

Служителят на билетното гише прояви достатъчно благоразумие просто да се усмихне, без да каже нищо. Леко му се разминаваше. За него всичко беше свършило. Но не и за мен и останалите пасажери.

Този полет вече беше истински ад, а дори още не бяхме излезли от летището.