Серия
Мистър Монк (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mr. Monk Is Miserable, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 4 гласа)

24. Г-н Монк и бедняшките улици

— Какви са обвиненията? — попита озадачено Люсиен Барлие.

— Застрашаване на общественото здраве, да не говорим пък за вашето собствено — каза Монк. — Ще трябва да ви поставим под карантина.

— По чие нареждане?

— Аз съм Ейдриън Монк, почетен agent de sanitation и консултант на полицията на Сан Франциско.

— С други думи — каза Барлие, — не разполагате с никаква власт да извършвате арести, тук или където и да било другаде.

— Имам морално право — каза Монк и взе метлата си от своята motocrotte, като я държеше здраво отстрани край тялото си, сякаш тя по някакъв начин доказваше твърдението му.

— Не сме извършили нищо неморално — каза Барлие. — Хората изхвърлят по петдесет милиона фунта храна всяка година, не защото се е развалила, а защото купуваме повече, отколкото можем да изядем, и произвеждаме повече, отколкото можем да купим. Ето това е неморално. Това, което ние правим, е да се изхранваме с онова, което другите са купили в излишък и лекомислено са изхвърлили. Погледнете това.

Барлие ни отведе до кошницата си с неща, извадени от контейнера.

Беше събрал ябълки, портокали, праскови, банани, марули и царевица. Имаше салати в пликове, самуни хляб и кутии със зърнени закуски, смес за приготвяне на кейкове и сладки. Имаше дори напълно сготвени ястия от спагети и пилешко в твърди найлонови опаковки.

Храната изглеждаше много по-добре от онова, което можеше да се намери по рафтовете на хранителния магазин в моя квартал, а фрийганите я получаваха без нищо.

Дори боклукът в Париж беше по-хубав от онзи у дома.

— Тези плодове и зеленчуци са били изхвърлени просто защото са натъртени или одраскани — каза Барлие.

— И това е много хубаво — каза Монк. — Те са съсипани.

— Едно натъртване не ги прави негодни за ядене — каза Барлие.

— Напротив — каза Монк. — Който ги е изхвърлил, заслужава поздравления.

Барлие погледна невярващо Монк, после се обърна към Стотълмайер и мен за подкрепа, но нямаше да получи такава от нас. Всъщност капитанът явно се наслаждаваше на раздразнението на Барлие.

— Една натъртена ябълка не е навредила на никого. — Барлие взе една ябълка от кошницата и я вдигна да я види Монк.

— Прав сте — каза Монк. — Тя направо е убила някого.

Барлие избърса ябълката в ризата си и отхапа от нея.

Монк нададе писък и рязко се дръпна от него.

— Всички да отстъпят назад — изрева той.

— Той няма да експлодира, Монк — каза Стотълмайер.

— Вероятно е заразен — каза Монк.

— С какво? — попитах.

— Този човек яде развалена храна и се търкаля в боклуци — каза Монк. — Той е ходещ развъдник на болести. Истинско чудо е, че още си стои на краката си.

— Тази ябълка е хрупкава и вкусна. — Барлие посочи към други неща в кошницата си. — Този хляб е само на един ден. Тези купени от павилионите за пиле на грил птици са опечени вчера, но са изхвърлени, защото не са се продали. Срокът на годност на тези храни в консерви и кутии е изтекъл преди ден-два.

— Точно затова е редно да бъдат изхвърлени.

— Всичко това е хубава, питателна храна — каза Барлие. — Но прахосаната храна е само една малка частица от онова, което се изхвърля ненужно и лекомислено. Намирал съм в боклука компютри, костюми, килими, мебели, картини, одеяла, компактдискове и книги. На тях им нямаше абсолютно нищо. Само защото нещо е изхвърлено, не означава, че е развалено, счупено или безнадеждно остаряло.

— Разбира се, че означава — каза Монк. — Иначе нямаше да е на боклука.

— Хората, които са притежавали тези неща, са се отегчиш от тях, или са решили, че вече не са модерни, или са искали да направят място за още ненужни вещи.

— Дори ако това, което казвате, е вярно — каза Монк, — а всеки нормален човек знае, че не е, — в мига щом нещо падне в контейнер за смет или в радиус десет метра от такъв контейнер, то вече е заразено. Не можете да го използвате, и съвсем определено не можете да го ядете.

— Повечето от тази храна е пакетирана или консервирана, а онази, която не е, може да бъде измита. Най-лошото, което може да се намери върху тези плодове и зеленчуци, е пръстта, в която са отгледани.

Монк се присви ужасено. Дори само от споменаването на пръстта го побиваха тръпки. Веднъж ми каза, че няма нищо по-мръсно от пръстта — затова я наричат така[1].

— Довечера мога да си устроя с тези неща истински пир за чревоугодници — каза Барлие и премести погледа си към мен. — За двама. Всичко друго би било напусто.

— Това покана ли е? — попитах.

— Заплаха е — каза Монк.

— Нека ви покажа моя свят — каза Барлие, без да обръща внимание на Монк. — Това е една страна на Париж, която не сте виждали никога преди.

— Тя вече посети канализацията — рече Монк. — Не иска и да се храни с извадени оттам неща.

— Ще се радвам да вечерям с вас — казах на Барлие. — Кога и къде ще се срещнем?

Не знам дали приех поканата му, защото не харесвах враждебното отношение на Стотълмайер към него, или защото ми беше втръснало Монк да се държи като съдник, или защото просто ми харесваше да се държа опърничаво, когато ставаше дума за Монк.

Или може би беше, защото намирах представата за таен свят под Париж за неустоимо романтична, а цветът на очите на Люсиен Барлие — за особено очарователен оттенък на синьото.

— Да не си откачила? — изпищя Монк. Престорих се, че го няма: същото направи и Берлие, който ми се усмихна.

— Да се срещнем на станцията на метрото при музея „Д’Орсе“ в седем вечерта.

— Как да се облека?

— Облечи каквото искаш — рече той. — Сигурен съм, че ще изглеждаш блестящо във всякакви дрехи.

Репликата беше старомодна, но въпреки това си позволих да се изчервя. Наистина ли беше толкова лесно да ме поласкаят? И кога бях започнала да се изчервявам така?

— Ще се видим тогава — казах.

Барлие ми се поклони леко, сложи си предпазните очила, и отново се вмъкна в контейнера.

Монк присви очи и го проследи как си отива. Стотълмайер също внимателно следеше Барлие с поглед.

— Поемаш собствения си живот в ръцете си — каза ми Монк.

— Оценявам това, че сте загрижен за мен, господин Монк. Но мисля, че прекалено много драматизирате.

Каквото и да ми сервираше Барлие за вечеря, то едва ли щеше да е по-лошо от храната, която държах в хладилника си.

— Той е човекът — каза Монк.

— Кой човек? — попита Стотълмайер.

Нашият човек — каза Монк. — Той е убил Нейтън Чалмърс и Еми Дюпон.

— Можеш ли да го докажеш? — попита Стотълмайер.

— Още не — каза Монк. — Но той го е направил.

— Казвате това само защото се изхранва с нещата, които другите хора изхвърлят — казах, без да си правя труда да крия раздразнението си.

— Точно така — каза Монк.

— Това не го превръща в убиец — казах.

— То доказва, че е способен на неизказана поквареност — рече Монк. — Ако още не е убил някого, ще го направи.

— Надявах се на нещо малко по-убедително от това — каза Стотълмайер.

— Какво повече можете да искате?

— О, не знам — каза Стотълмайер. — Какво ще кажеш за веществени доказателства, които го свързват пряко и неоспоримо с двете убийства?

— Той се храни с боклук и живее в каналите — заяви Монк. — Това е достатъчна причина да отиде в затвора.

— Мислете за вечерята ми с него като за част от разследването — казах. — Ще се оглеждам внимателно за улики.

— Няма да ти се наложи да гледаш надалече — каза Монк. — Всичко ще бъде върху чинията ти, с хубава гарнитура от ларви.

— Фрийганите ми се струват чисти и здрави — казах.

Монк посочи контейнера:

— Те стоят в контейнери за боклук. Не е безопасно да се храниш заедно с него.

— Знаете къде отивам и с кого ще бъда — казах. — Люсиен няма да ми причини болка.

— Вече на малко име ли го наричаш? — рече Стотълмайер. Пренебрегнах забележката.

— Той ще те отрови — каза Монк. — Но вероятно си права — няма да боли. Ще умреш мигновено.

Погледнах си часовника:

— Не трябва ли да тръгваме към полицейското управление, за да се срещнем с главен инспектор Льору? Може би е постигнал някакъв напредък с разследването.

— Това би било хубаво — каза Стотълмайер. — Защото ние определено не сме постигнали никакъв.

— Говорете за себе си. Аз прекарах цялата сутрин в почистване на бедняшките улици. — Монк отново прибра в метлата си в специалната й калъфка, покачи се на своята motocrotte и включи двигателя. — Ще се срещнем в управлението.

— Сигурен ли сте, че можете да го намерите? — попитах.

— Аз съм детектив. Работата ми е да намирам разни неща — каза Монк и потегли бързо: четките върху предната част на машината му метяха тротоара.

Проследихме го как заминава, после Стотълмайер ме погледна и попита:

— Само за да вбесиш Монк ли прие поканата на Барлие?

Погледнах през рамо към Люсиен Барлие, който отново беше в контейнера и съсредоточено и щастливо ровеше из боклука, а после погледнах Стотълмайер в очите.

— Не съм сигурна — казах.

— Да не би вече да започваш да размисляш?

— Не — казах.

— Ако бяхме в Сан Франциско, щеше ли да приемеш да излезеш на вечеря с бездомник, който живее в канализацията и се храни с боклук?

Когато постави нещата по този начин, наистина започнах да размислям, но бързо се отърсих от мислите.

— Но ние не сме в Сан Франциско, капитане. В Париж сме.

— И това променя ли нещата?

Vive la difference[2] — казах. — Това е посланието на Париж.

— Тогава следенето на теглото да върви по дяволите — рече Стотълмайер. — Връщаме се в „Леноар“.

Бележки

[1] Игра на думи — на английски „dirt“ означава „пръст, земя“, но също и „мръсотия“. — Б.пр.

[2] Да живее различието (фр.). — Б.пр.