Лий Голдбърг
Г-н Монк и подземният Париж (28)

27. Асистентката на г-н Монк отива на вечеря

Един от любимите ми филми от детството е Уили Уонка и шоколадовата фабрика. Има една страхотна сцена, в която децата откриват огромна градина от захарни бонбони, през която тече шоколадова река и Джийн Уайлдър започва да пее какво е да живееш в свят от чисто въображение.

Сега знаех как са се чувствали онези деца.

Пристъпих в огромно, сводесто помещение, издялано във варовика, поддържано от елегантни колони и осветено от десетки настолни лампи и стотици свещи: потрепващата светлина хвърляше отблясъци върху блещукащата повърхност на подземното езеро от дясната ми страна.

Към песъчливия бряг беше привързана лодка с гребла, а от лявата ми стана имаше игрище за голф с изкуствена настилка, което се простираше дълбоко в широк тунел. Обширното пространство се осветяваше от най-различни изхвърлени настолни лампи, поставени в издълбани ниши, със захранващи кабели, прикрепени към намотаните на кълбо електрически кабели, които се простираха покрай стените на тунела.

Пред мен, в края на каменна пътека, която пресичаше игрището за голф, се намираше откритото пространство за живеене на Барлие, украсено в стил, който бих нарекла „вехтошарският шик на швейцарското семейство Робинзон“.

Кухнята беше вградена в плитка пещера: по дървените лавици бяха спретнато подредени съдове и прибори за хранене, книжни чинии и пластмасови съдинки, тенджери и тигани, бутилки с вода и консерви с храна. Имаше полица за вино, пълна с бутилки, и няколко кухненски уреда, включително малък хладилник, котлон с плоча, микровълнова фурна и дори машина за еспресо.

Мястото за хранене представляваше няколко дървени и пластмасови стола, подредени около парче шперплат с покривка отгоре, поставено върху крака от каменни плочи. Масата вече беше подредена за нашата вечеря на свещи.

Извън кухнята, лавиците бяха издълбани в камъка и претъпкани с книги, дивидита и компактдискове. Имаше няколко телевизора, дивиди плейър и стар настолен компютър, поставени върху щайги.

Забелязах няколко преградени със завеси пещери, които предположих, че използва като дрешници, тъй като зад една незатворена докрай завеса видях да висят дрехи.

Беше закачил два хамака между колони, а около един противопожарен изход беше подредил няколко сгъваеми плажни стола и шезлонг.

За украса имаше пъстри килимчета, изкуствени цветя в саксии и пластмасови дървета, а стените на пространството за живеене бяха украсени с постери и картини.

Барлие явно беше възхитен от смайването ми вида на подземния му дом.

— Удивително е — казах.

— Винаги съм искал да имам дом, разположен до голф игрище, с изглед към езеро — рече той. — Просто никога не съм мислил, че ще е под земята.

— Прилича на нещо, излязло от Фантома на операта, само дето не носиш маска.

— Всички носим маски — каза той.

Барлие мина бавно покрай мен до първата дупка на игрището си за голф, където държеше сак със стикове. Измъкна сложно изработен високотехнологичен стик с лицева част, подобна на изкривен уред за приготвяне на вафли.

— Искаш ли да поиграем малко преди вечеря?

Той тупна една топка за голф и тя се търкулна в първата дупка.

— Никога не съм си падала по миниголфа — казах и посочих езерото. — Това сладка вода ли е?

— Да, от естествен извор, макар че все пак не я пия. Но е безопасна за къпане, приятна за гледане, и страхотна, за да играеш голф край нея.

Прекосих каменната пътека и отидох до онази част, в която живееше.

— Всичко, което имаш, е толкова на открито. Не се ли страхуваш, че някои любители на катакомбите може да дойдат тук и да откраднат всичко това?

Той сви рамене:

— Не съм истински обвързан с материалните неща, а и без друго всичко това е отмъкнато от боклука. Тук няма нищо, което да не може да бъде лесно заменено. Освен това обикновено разбирам, когато в тунелите има някой. Тези телевизори са свързани с градската система за близко наблюдение.

Изведнъж си спомних как инспектор Гадуа ни показа заснетите от наблюдателните камери кадри, на които Еми Дюпон следваше мен и Монк, докато разглеждахме забележителностите на Париж. На онзи запис не видяхме никой друг, а само нея, докато ни следваше по петите. Но изобщо не ми мина през ума, че някой може да е използвал същите тези камери, за да ни следи отдалече.

Барлие можеше да ни е проследил, без изобщо да напуска удобния си хамак. Разбира се, щом той можеше да го направи, значи и всеки друг можеше. Същите захранващи кабели, към които се беше прикачил за видеото, се простираха по цялата дължина на пещерите под града.

Барлие се приближи до масата и ми издърпа стол.

— Заповядай, седни, докато аз приготвя вечерята ни.

Седнах, а той отиде в кухнята и изнесе панерче с хляб, сирене, и бутилка вино.

Докато похапвах от ордьоврите и отпивах от виното си, Барлие сложи в уредбата един компактдиск и класическата музика отекна в стените. Акустиката беше съвършена. Да бъда там в онази вечер, не приличаше на никое друго преживяване, което бях имала преди. Всъщност, беше незабравимо. И трябваше да благодаря на Монк за това.

Беше ми неприятно да го призная, дори пред себе си, но той беше прав, че предприемането на разследване на убийство ще ми позволи да видя една страна от Париж, която иначе никога нямаше да видя. И да изживея нещо, което беше неповторимо и напълно различно от преживяването, което бях имала с Мич.

Обмислях какви щяха да са плюсовете и минусите ако споделя това осъзнаване с Монк, когато Барлие ми поднесе голяма порция салата от марули, моркови, краставици и бели гъби с лек дресинг от сос винегрет.

— И всичко това е взето от боклука? — попитах, когато той постави салатата пред мен.

— С изключение на гъбите — каза той, като седна срещу мен. — Тях ги набрах тази сутрин.

Поколебах се за миг, а после лапнах една хапка. Салатата беше свежа и вкусна. Ако не ми беше казал, че това са изхвърлени зеленчуци, никога нямаше да го разбера от вида, плътността или вкуса им.

— Страхотно е — казах.

— Струваш ми се изненадана.

— Видях откъде пазаруваш — казах и лапнах още една хапка.

— Нужно е малко време да превъзмогнеш отвращението си към нещо, което е извадено от контейнера за смет — каза той. — Но щом откриеш, че нещо не е непременно боклук просто защото някой е решил да го изхвърли, негативните чувства изчезват. Нужни са само ден-два в контейнера, а също и да видиш с очите си как се изхвърлят толкова много неща, които не са счупени или развалени. Всеки би трябвало да го направи.

— За човек, който казва, че не иска последователи, стилът ти е твърде пропагандаторски.

— Прощавай — каза той. — Просто това е нещо, към което се отнасям с твърде голяма страст.

— Още не съм съвсем наясно как се е развила тази страст — рекох. — Каза само, че един ден си получил просветление. Нещо трябва да го е подтикнало. Не мога да повярвам, че просто един ден си се събудил и си решил да се оттеглиш от обществото.

— Още съм част от нашето общество — каза той. — Просто престанах да посвещавам живота си на печеленето на пари и харченето им.

— Избягваш въпроса ми — казах.

— Така е — каза той.

— Тогава отговорът сигурно е нещо смущаващо — казах — или болезнено.

Той въздъхна и остави вилицата си.

— Бях влюбен в една жена. Тя беше напредващ в кариерата си служител в голяма корпорация, точно като мен, макар и в различна област. Беше талантлива, амбициозна и успешна. И двамата бяхме такива. Част от играта е да изглеждаш като победител: да носиш подходящите дрехи, да караш подходящите коли, да живееш в подходящия квартал. Намирахме време един за друг винаги, когато можехме, но това бяха откраднати моменти — работата винаги беше на първо място. И за двама ни. После един ден, докато тя пресичаше улицата, я блъсна камион. Загина.

— Съжалявам — казах.

— Говорела по мобилния си телефон и не внимавала — каза той.

— Може да се случи на всеки — казах.

— Говореше с мен, докато пресичаше улицата — каза той. — BMW току-що бяха променили дизайна на петата серия, и аз бях взел на изплащане предишния модел. Карах го от по-малко от шест седмици. Тя ме увещаваше да престана да изплащам вноските, защото нямало да изглежда добре да ме видят в тази кола.

— Не можеш да се упрекваш за случилото се — казах. — Можела е да говори с кого ли не, за какво ли не. Не си бил виновен ти, че е загинала.

Той отнесе чиниите от салата и отиде в кухнята да подготви следващото основно ястие. Докато говореше, извади нещо от хладилника и го пъхна в микровълновата фурна.

— Знам това. Беше нещастен случай. Но остава фактът, че тя загина, тревожейки се за това, че бяхме взели на изплащане автомобил, от който нямахме нужда, просто заради начина, по който това изглеждаше на останалите. Това ме накара да осъзная колко безцелен и повърхностен е бил животът ни, колко много неща бяхме изгубили заедно, и колко много радост бяхме пропуснали, защото бяхме толкова погълнати да печелим пари и да парадираме с общественото си положение, измерващо се с нещата, които купувахме. В живота трябваше да има нещо повече. Трябваше да има друг начин на живот. Точно тогава получих просветлението си.

Сега драстичните промени, които беше направил в живота си, ми се струваха много по-смислени. Беше мотивиран от скръб, гняв и вина. Не намеквам, че не вярваше искрено във философията на фрийганите, но зад тези убеждения се криеше нещо повече от загриженост за обществото ни, околната ни среда и ближния му. Той правеше това в знак на разкаяние и изкупление.

Във всеки случай, това беше моето любителско психологично възприятие на нещата.

— Значи се опита да направиш така, че от трагедията да излезе нещо добро.

— Не се опитвах да променя начина на мислене или поведение на хората — каза той. — Само се опитвах да променя себе си. Това все още е вярно. Но ще съм неискрен, ако кажа, че не съм бил доволен, задето и други избраха да последват примера ми.

— Но Боб Смит е поел в различна посока — казах.

— Така беше — каза Барлие. Микровълновата звънна. Той извади едно блюдо и, застанал с гръб към мен, започна да подрежда съдържанието му върху чиниите ни.

— Вземал е от боклука материали, които е можел да използва за кражба на самоличност и за изнудване — казах. — Това ли беше неговата нова посока, или и вие правехте същото?

Барлие ми донесе чинията с вечерята и, за негова чест, не ми я изсипа в скута, задето го обвиних в мошеничество в собствения му дом.

— Това е дива кокошка, пълнена с див ориз, брюкселско зеле и картофено пюре — каза той, върна се до кухнята да вземе чиния и за себе си, после седна срещу мен.

Още не бях започнала да се храня. Той ме погледна и въздъхна.

— Идеята беше на Боб. Той смяташе, че би трябвало да накажем богатите, индустриалните магнати и директорите на големи корпорации, които не само извличат най-голяма облага от нашето консуматорско общество, но, на лично ниво, предизвикват още по-голямо прахосничество. Смяташе, че заслужават да изгубят малко пари. Производството и разпространяването на продукти поражда неизказани социални неправди и неравенство, да не говорим пък за огромното прахосване на природни ресурси. Те се облагодетелстват от това. Бихме могли да използвам парите, за да подкрепяме каузи, свързани с опазването на природата и на ресурсите, да помагаме на измамените от нашето консуматорско общество, и да пропагандираме каузата си.

— Имал си проблем с това? — попитах и започнах да ям дивата си кокошка. Беше превъзходна.

— Незаконно е — каза той.

— Такова е и живеенето тук долу — казах, — и прикачването към кабелите, за да имаш електричество, кабелна телевизия и телефон, и използването на градските наблюдателни камери.

— Това, което Боб правеше, е в различна категория на незаконните деяния, поне за мен — каза той. — Това противоречеше на убежденията ми, и ако го заловяха, това можеше да унищожи културата на фрийганите. Затова той си тръгна.

— И взе със себе си още мнозина — казах, — включително Еми Дюпон.

— Тя беше много разгневена на корпорациите — каза той. — Баща й посветил целия си живот на една, и точно преди да се пенсионира, се оказало, че алчните изпълнителни директори са оплячкосали пенсионния фонд, за да финансират разточителния си стил на живот. На баща й не му останало нищо. Тя искаше да им отмъсти, и Боб й предложи начин да го направи.

— Ти си заел етична позиция — казах.

— Сега целият ми живот е отдаден на идеята да живея етично — каза той.

— Някой по-циничен човек, дори и да вярваше, че не сте замесен в кражбата на самоличност и в изнудването, би могъл да погледне на постъпката на Боб и на заплахата, която е представлявал за теб, като на силен мотив за убийство.

— Ти толкова ли си цинична?

Преди да успея да отговоря, Ейдриън Монк го направи вместо мен.

— Това няма нищо общо с цинизма — каза Монк, — и всичко общо с доказателствата.

Обърнахме се и видяхме Монк в униформата си на чистач да влиза през сводестия вход, последван от Стотълмайер, Льору и Антоан Бисун, преметнал на врата си чифт очила за нощно виждане.

— Арестуван сте — каза Монк.