Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мистър Монк (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mr. Monk Is Miserable, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
maskara (2017)

Издание:

Автор: Лий Голдбърг

Заглавие: Г-н Монк и подземният Париж

Преводач: Деница Райкова

Година на превод: 2010

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Intense“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: ПК „Димитър Благоев“

Редактор: Гергана Рачева

ISBN: 978-954-783-102-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1426

История

  1. — Добавяне

6. Г-н Монк се регистрира

По време на пътуването към хотела не говорихме много. Бях потънала в мисли, с лице, притиснато към прозореца, загледана към базиликата „Сакре Кьор“ осветена на фона на нощното небе на върха на Монмартър.

Припомнях си последния път, когато бях в Париж преди почти двайсет години. Струваше ми се трудно да повярвам (и доста стряскащо), че бях остаряла достатъчно, та вече да имам толкова отдавнашни спомени. Бях избягала в Европа с Мич. Бяхме пътували къде ли не, преди накрая да се озовем в Париж, почти разорени и изпълнени с отчаяно желание да отложим завръщането си у дома към реалностите на брачния живот, гнева на родителите ми и неговата активна служба като пилот от флота. Никой от нас не знаеше, че живеем с „време назаем“, че ще свалят самолета му над Косово.

По онова време за мен Париж беше най-красивото място на земята. Но аз бях толкова влюбена, че всяко място, на което бяхме заедно ми се струваше най-красивото на земята, просто защото бях там и той беше с мен.

Мислех си, че ще се чувствам по същия начин всеки ден, до края на живота си, и това ще ми даде силите и увереността, за да преодолея всички пречки пред нас.

Нямах кариера, нито дори представа какво искам да правя, но това не беше проблем, защото бях напълно сигурна, че ми е писано да бъда с него, и само това имаше значение. Любовта е такава. Или поне така си спомням. Не че оттогава не съм обичала, или не съм била обичана. Но не съм изпитала нищо подобно на онова, което имах с Мич през онези скъпоценни седмици. Започвах да усещам съвсем лек трепет на такива чувства, емоционалният еквивалент на това да чуеш съвсем леко ехо от далечна гръмотевица, докато навлизахме в сърцето на Париж.

Предполагам, че именно затова така силно исках да се върна в Париж — за да съживя отново Мич по някакъв начин. Но докато навлизахме все по-навътре в града, ме обземаше чувството, че Париж е като езеро, в което потъвах, и се боях, че мога да се удавя. Изкушавах се да помоля Льору да направи обратен завой и да ни върне на летището.

И все пак също толкова силна колкото страха ми беше и жаждата да направя именно онова, което ме плашеше, да изляза на улиците, да се потопя във всичко това. Знаех отпреди, че Париж е като любовта: трябва да се отдадеш, каквото и да стане.

Минахме покрай Триумфалната арка, насочихме се по една от улиците, започващи от площад Етоал, и спряхме пред нашия хотел, „Кралицата на Етоал“.

Излязохме от колата. Льору и Гадуа извадиха куфарите ни от багажника, докато двамата с Монк вдишвахме Париж. В единия край на обграденото с дървета авеню Карно се намираше Триумфалната арка, а в другия няколко сладкарници и кафенета.

Монк стоеше на тротоара, оглеждаше фасадата на хотела и кимаше одобрително. Беше красива сграда от края на деветнайсети век, с декоративни колони и изящни балкони от ковано желязо.

— Авеню „Карно“ номер двайсет и четири. Един любимите ми четни номера. Шест етажа, всеки с по шест прозореца, много симетрично — каза Монк. — Върнахме се към цивилизацията.

— Помислих си, че ще ви хареса — казах и се обърнах към Льору. — Благодаря ви, че ни докарахте, господин главен инспектор.

De rien[1] — каза Льору, като ме изучаваше с неприкрито любопитство, сякаш се опитваше да разбере нещо за мен. — Ако мога да сторя нещо, за да направя престоя ви по-удобен, моля ви, не се колебайте да ми се обадите.

Льору ми връчи визитката си.

— И на мен също — каза Гадуа, като ми подаде и своята визитка, с гръб към Льору, та шефът му да не го види как ми намига.

Гадуа ми намигаше вече за втори път. Вероятно си мислеше, че вече сме започнали страстна афера.

— Най-малкото — рече Льору, — надявам се, че ще ми позволите да ви закарам до летището, когато сте готови да се приберете у дома.

— Сигурна съм, че си имате по-важни занимания, отколкото да ни служите за таксиметров шофьор до летището — казах.

— Това е чист егоизъм от моя страна — заяви Льору. — Бих искал да науча повече за дедуктивните методи на мосю Монк.

— Аз нямам метод — каза Монк. — Просто обръщам внимание на нещата.

— Но за мен е интересно това, което избирате да видите — каза Льору. — Като например наблюдението ви относно хотела. Аз никога не бих гледал на сградата по този начин.

— Това е единственият начин да се гледа на нея — каза Монк.

Льору се усмихна:

— И това, приятелю, е вашият метод.

Двамата детективи се качиха в пежото си и заминаха. Ние влязохме в хотела.

Фоайето беше изящно и елегантно, със стенни лампи, подове от травертин, махагонови кресла и канапета в имперски стил, и декоративна полица над камината с бял мраморен медальон, изобразяващ ловци, яхнали коне. Изглеждаше приятно, но не намирах помещението за особено гостоприемно. Приличаше на дневната в къщата на родителите ми, която беше предназначена само за гости — място по-скоро за показ, отколкото за истинска употреба.

Махагоновото гише на рецепцията беше с форма на полумесец, а отгоре беше покрито с мрамор: също такова имаше и в отсрещния край, където то изпълняваше ролята на барплот с две високи столчета в малък салон за коктейли. И рецепцията, и салонът за коктейли се обслужваха едновременно от млада жена, която беше толкова бледа, че по погрешка можеше да я вземете за призрак, витаещ из хотела.

Тя ни поздрави на френски, и аз й оказах любезността да разговарям на същия език. Разговорът не беше особено труден, дори за човек с моите елементарни познания по френски.

Тя ни даде ключовете за стаи 204 и 206 на втория етаж. Тъй като Монк получаваше клаустрофобия в асансьорите, се качихме по стълбите, което не беше толкова лесно, колкото може би си мислите. Стълбището беше тясно и извито, лъкатушейки около асансьор, който вероятно беше добавен поне един век след построяването на сградата.

Поехме мъчително, повлекли след себе си тежките куфари, когато Монк рязко спря на следващия етаж. Взря се в бронзова табелка на стената с гравиран върху нея номер 1.

Възможно ли беше това да е същият човек, чиито невероятни дедуктивни умения бяха направили такова силно впечатление на Льору само преди броени минути?

— На първия етаж сме — казах. — Оттук и този номер 1.

— Но това не е първият етаж. Вторият е.

— Не и във Франция — казах. — Тук партерът не се брои за първи етаж.

— Заблудени са — поясни Монк.

— Това е просто техният начин — казах.

— Ако застанеш отвън и погледнеш сградата, е очевидно, че тя е на шест етажа.

— Правилно — рекох. — Фоайето, партера и пет етажа.

— Играеш словесни игри.

— Сега не сте в Америка — казах. — Французите имат различна култура. Трябва да я уважавате.

— Законите на природата и гравитацията все още важат, независимо къде се намираш.

— Какво общо имат природата и гравитацията с това?

— Можеш да наречеш едно дърво „камък“ или да кажеш, че светът е плосък, или да кажеш, че вторият етаж всъщност е първи, но това не променя факта, че едно дърво си е дърво, Земята е кръгла, а вторият етаж си е втори етаж.

— Това е въпрос на култура и възприятие.

— Когато сме във фоайето, върху какво стоим?

— Върху пода — казах.

— Следователно, това се брои за етаж — рече Монк. — Така е според здравия разум, да не говорим пък за неизменния закон на природата.

— Ами сутеренът?

— Какво за него?

— Той не се ли брои?

— Той не е на нивото на улицата — каза Монк. — Така че не е истински етаж.

— Кой го казва?

— Така стоят нещата — рече Монк.

— Ако стоите в сутерена — казах, — върху какво щяхте да сте застанали?

— Не знам — каза Монк. — Не съм виждал сутерена.

— Щяхте да стоите върху нещо, и това щеше да е подът.

— Или земята, макар че, технически погледнато, сте под земята, така че щяхте да стоите върху пръстта.

Не разбирах защо това да не се брои за етаж, дори според неговата чудата логика, но реших да не разчепквам точно този въпрос.

— Искам да кажа, господин Монк, че вие произхождате от култура, която не брои сутерена за етаж. Може би има култури, които го броят.

— Назови една.

— Няма значение дали наистина съществува такава, или не.

— Няма такава — каза той, — защото никой не е толкова глупав.

— Давам пример как културата, от която идваме, оформя възприятията ни за света.

— Даваш пример как една култура, основана на невежеството, оформя възприятията на един глупак каза Монк. — Със същия успех можеш да говориш за марсианци; но такова нещо като марсианци не съществува, така че в общи линии дрънкаш глупости. Няма да отседна на третия етаж, независимо как го наричат тук.

Знаех, че не мога да спечеля този спор. Истината е, че го знаех още преди да започна да споря, но не можах да се сдържа. Едва когато почувствам зараждащо се главоболие или болка в стомаха, накрая се предавам. Сега изпитвах и двете.

Върнахме се долу и аз се приближих до служителката на рецепцията.

— Оставете ме аз да се справя с това — казах на Монк. — Говоря езика й.

— Може би можеш да я научиш да брои — рече Монк. — Може да промениш Франция завинаги.

— Засега предпочитам само да сменя стаите ни.

Бях сигурна, че тя вероятно говори английски, но не исках Монк да разбере какво казваме и да усложни положението, като вмята мненията си за броенето на етажите.

Тя попита дали има проблем, и аз й казах, че приятелят ми не иска да отсяда на втория етаж. Попитах дали имат свободни стаи на третия или петия етаж. Единствените стаи, които й бяха останали, с изключение на онези, които ни беше предложила, бяха една двойна стая на петия етаж с две големи легла и балкон, от който отчасти се разкриваше изглед към Триумфалната арка.

Попитах я каква ще е цената за една от двете единични стаи на втория етаж и двойната на петия етаж.

Цената беше почти два пъти колкото за двете единични стаи. Нямаше начин Монк да е в състояние да си позволи тази цена, затова се опитах да се спазаря с нея да смъкне цената, но при положение че хотелът беше почти пълен, а в нито един от приличните двузвездни хотели нямаше свободни места, нямах особени шансове.

Затова взех двойната стая вместо двете единични. Знаех, че на Монк няма да му е приятно да делим една стая, но и двамата бяхме възрастни, и щеше просто да му се наложи да се държи като възрастен човек, поне веднъж, за разнообразие.

В момента не исках да споря с него по този въпрос. Вече бях изтощена от разискването за номерацията на етажите, и нямах търпение да разгледам града. Затова помолих служителката на рецепцията да прибере чантите и ключовете ни, и казах, че ще си ги приберем по-късно. Тя го стори на драго сърце.

Обърнах се към Монк:

— Проблемът е решен. Ще отседнем на шестия етаж в стая петстотин и шест.

— Това е пълна безсмислица — каза Монк. — Би трябвало да е шестстотин и шест.

— Можете да напишете писмо до ръководството, когато се върнем в Сан Франциско — казах. — Междувременно, хайде да вървим да разгледаме Париж.

— Няма ли първо да освободим стаята?

— Вие вървете — рекох. — Аз обаче отивам на разходка и не знам кога ще се върна. Вече достатъчно стоях затворена.

Той се предаде с въздишка.

— Къде ще ходим?

— Накъдето ни отведат желанията ни — отговорих.

— Намираме се на чужда земя — каза Монк. — Това може да е опасно.

— На борда на нашия самолет стана убийство — казах. — Колко по-опасни могат да бъдат парижките улици?

Излязох, без да го дочакам да ми отговори.

Тръгнах наляво, към площад Етоал и Триумфалната арка, минавайки покрай редица от две дузини еднакви велосипеди, заключени с катинарчета до будка, която приличаше на самотен банкомат.

Обзета от любопитство, прочетох указанията върху будката. Велосипедите се даваха под наем и с тях можеше да се стигне до някоя от много подобни будки из цял Париж, срещу дребно заплащане. Звучеше забавно.

Обърнах се към Монк, който се мъкнеше зад мен, като докосваше всеки велосипед, покрай който минаваше. Често правеше това с редици от еднакви предмети, например паркингови броячи и улични лампи, въпреки страха си от микроби. Не ме питайте защо, тъй като не знам. Отдавна съм се отказала от опитите да проумея как се съчетават всичките му Монковски постъпки. Просто се справям с това, което се случва.

— Как ще ви хареса някой ден да наемем велосипеди? — попитах.

— Зависи.

— От какво?

— Дали ще трябва да избирам между това и схватка с див бик.

— Съмнявам се някога да ви се наложи да правите такъв избор.

— Тогава не, нямам желание да карам колело — каза той.

Обърнах се да се възхитя на Триумфалната арка, но вниманието ми веднага беше отвлечено от Айфеловата кула в далечината. Кулата беше украсена с примигващи пъстроцветни лампички подобно на огромна коледна елха. Как са могли парижани да позволят това да се случи? Едно нещо беше да подчертаеш мощта на една постройка с драматично осветление, както бяха направили с Триумфалната арка. Но обвиването на Айфеловата кула в примигващи светлинки я правеше да изглежда евтина, груба и натруфена — по-скоро комерсиално предизвикателство, отколкото въздействащ символ и историческа забележителност.

Беше същото като да видиш една елегантна, фина и образована жена, притежаваща загадъчност и естествена красота, да носи рокля с ниско изрязано деколте и къса пола, за да изложи на показ ужасните си имплантирани гърди.

Какви ли други ужаси ме очакваха? Сградата на парижката опера, покрита с неонови светлини, които примигват и пулсират в ритъма на „Музиката на нощта“ в изпълнение на Майкъл Крофърд, носещ се от скрити високоговорители? Огромни телевизионни екрани, прикрепени към катедралата „Нотр Дам“, по които вървят сцени от Шрек? Статуите на моста „Александър“, най-красивия мост в Париж, заменени с унищожаващо всяко чувство за романтика роботи, които пеят и танцуват на всеки час към лодките по Сена?

— Това ми вдъхва надежда за французите — каза Монк.

— Обгърнатата в светлини Айфелова кула?

— Дванайсетте улици, които се разклоняват от това кръгово движение — каза Монк. — Това е образец за разумно градско планиране.

От площад Етоал пред нас се разкриваше ясен изглед надолу по великолепната „Шан-з-Елизе“ до площад Конюорд, на който, за мой ужас, над всичко изпъкваше огромно виенско колело, окичено с лампички.

Между виенското колело на единия край и Айфеловата кула на другия имах чувството, че посещавам направена в увеселителен парк възстановка на парижките забележителности, а не самия велик град. Липсваше само скоростно влакче и може би изригващ вулкан.

Това беше Париж, представен като в Дисниленд, комерсиализиран и превърнат в част от верига заведения. Това не беше онзи Париж, който бях посещавала преди, онзи, който копнеех да видя отново.

Онзи Париж трябваше да е някъде тук. Исках да се разходя из градината „Тюйлери“. Исках да застана пред базиликата „Сакре Кьор“ и да обгърна с поглед целия град. Исках да се разровя из сергиите на букинистите край Сена. Исках напълно да попия Париж с цялото си същество и да си го отнеса вкъщи с мен. Исках си обратно Мич.

Хукнах да бягам. Съвсем смътно си давах сметка за присъствието на Монк, който тичаше след мен, за хората, в които се блъсках по тротоара, за дъжда по лицето ми.

Но не беше дъжд. Бяха собствените ми сълзи. Спрях и се облегнах на една colonne Morris — една от онези типично френски колони, служещи за поставяне на реклами, отгоре на които напряко минава надпис „Спектакли“ и които са увенчани с купол във формата на глава лук. Дишах тежко, без да мога да си поема дъх между риданията.

Защо плачех? Какво ставаше с мен? Овладях се и си дадох сметка за присъствието на Монк, застанал с гръб към мен, като прикриваше неразумния ми изблик от минувачите и защитаваше уединението ми. Беше мило от негова страна. Подсмръкнах и си избърсах очите.

— Искаш ли дезинфекционна кърпичка? — попита той, без да ме поглежда. Публичните прояви на емоционалност, особено моите, го караха да се чувства неудобно.

— Не, благодаря — отвърнах. — Има някои неща, които една кърпичка не може да поправи.

— Съжалявам.

— Не сте виновен вие, господин Монк.

— Знам — каза той. — Заради Мич е.

Коментарът му ме свари неподготвена. Можеше да е толкова вбесяващ и „не в час“ с онова, което ставаше около него, и въпреки това на моменти можеше да бъде и удивително схватлив. Предполагам, че това беше едно от нещата, които го превръщаха във велик детектив.

— Тогава защо се извинихте?

— Досега бях забравил какво ли трябва да означава това място за теб — каза Монк, като дръзна да ми хвърли поглед през рамо. — Предполагам, че се е променило, откакто си била тук с него.

— Това е глупав повод за плач. Всичко се променя.

— Моят живот, а също и светът около мен, се промени много, откакто убиха Труди, но чувствата ми към нея ще си бъдат винаги същите.

Нищо чудно, че мразеше промените толкова много.

— Тогава какво правите по въпроса? — попитах.

— Виждам нещата по същия начин, както винаги.

Това вероятно беше една от причините за упорития му отказ да приеме каквото и да било, което се сблъскваше със светогледа му, и за стремежа му да наложи собствения си ред върху всичко.

— Но те не са същите — казах.

— Важното не е какво виждаш, а как го възприемаш. Джули се променя всеки ден, но винаги ще си бъде твоето малко момиченце.

Почувствах как очите ми отново се наливат със сълзи:

— Идва ми да ви прегърна.

— Вместо това си вземи кърпичка — каза Монк, като ми подаде една. — Ще ти свърши по-добра работа.

Бележки

[1] За нищо (фр.). — Б.пр.