Серия
Мистър Монк (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mr. Monk Is Miserable, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 4 гласа)

20. Г-н Монк и художникът

Преди да отидем да видим Антоан Бисун, спряхме в едно заведение на „Старбъкс“ срещу сградата на „Корт-Дел“ и взехме на капитан Стотълмайер голямо кафе, за да го разсъним. Опитах се да го убедя вместо това да опита кафето в едно малко кафене в съседство, но той не беше в настроение за експерименти.

— Кафето си е кафе — казах.

— Тогава какво значение има дали ще пия кафе от „Старбъкс“ или от френско кафене?

— Защото сте в Париж — казах. — Би трябвало да изживеете това, което градът може да ви предложи.

— Предлагат ми „Старбъкс“. — Стотълмайер отпи от голямото си силно подсладено кафе с мляко и канела и хвърли поглед към Льору, който поемаше от сервитьора своето „дълго“ кафе. — Какво мислите за това кафе?

— Много е добро — каза Льору.

— Как ви се струва в сравнение с френското? — попита Стотълмайер.

Льору сви рамене:

— Това е просто кафе.

Стотълмайер отново ме погледна:

— Спирам да обсъждам това.

— Е, къде бихте искали да обядвате? — попитах. — В „Макдоналдс“?

— Само ако не успея да намеря „Бъргър Кинг“ — каза Стотълмайер.

Не можех да преценя дали се шегува или не. Но за да заявя ясно мнението си по въпроса, не си взех чаша кафе от „Старбъкс“. Предпочетох френското преживяване.

— Би трябвало да пробвате за обяд сандвич с шунка и кашкавал — каза Монк. — Много е вкусно.

Монк ядеше шоколадов сладкиш с орехи, служейки си с нож и вилица. Мисля, че го поръча просто защото беше квадратен. Стотълмайер повдигна вежда:

— Опитал си нещо ново?

— Обичам да живея на ръба — каза Монк.

Льору излезе отвън да се обади по телефона, докато ние тримата седяхме вътре на една маса. Взех вилица и си отмъкнах хапка от шоколадовия сладкиш с орехи на Монк.

— Как ви се струва Париж до този момент? — обърнах се към Стотълмайер.

— Радвам се, че имам да разследвам убийство — каза той.

— И аз — каза Монк.

— И двамата трябва да се научите да се отпускате — казах.

— Не бих могъл да се отпусна тук — каза Стотълмайер. — Езикът, видът на мястото, всичко е различно. Объркан съм.

— Именно това превръща преживяването в свежо и вълнуващо — казах. — Това е откривателско пътуване.

— Да разследвам престъпление, да разрешавам загадка, и да хвана лошия — ето такива открития искам да правя.

— И аз — каза Монк.

— Да изследваш ново място е като да разрешаваш загадка — казах. — Откриваш различна култура, научаваш как живеят другите хора. Става въпрос да намериш себе си, а не извършителя на престъпление.

Стотълмайер каза:

— Не мога да се отпусна, ако не мога да се погрижа за себе си, ако не знам правилата на играта.

— Искате да кажете, ако не контролирате заобикалящата ви среда — рекох.

— Всичко тук е странно и непознато. Кара ме да се чувствам неловко — каза той. — Но знам как да разследвам едно убийство. Мога да се ориентирам в това. Знам какво трябва да правя и как да го направя. Това ме кара да се чувствам удобно и уверено.

— И мен — каза Монк.

— Чувството на удобство е отпускащо — рече Стотълмайер.

— Съгласен съм — каза Монк.

— Чухте ли това, капитане? — попитах. — Господин Монк се съгласява с вас.

— Разбира се, че е съгласен — каза Стотълмайер.

— Знаете ли защо? Защото звучите като него. Нито един от вас не може да напусне спокойната си, подредена обкръжаваща среда. Еднакви сте.

Стотълмайер се вгледа продължително в Монк. Почти го чувах как си повтаря мислено разговора ни.

— О, Боже мой — рече, — наистина сме еднакви.

— Изпитвате ли неконтролируемо желание да преброите зърната кафе, изложени на бара? — попитах капитана. — Може би ще искате да подравните няколко от масите, преди да си тръгнем.

Монк се усмихна на Стотълмайер:

— Знаех си, че в крайна сметка ще се опомните. Никога не съм губил вяра във вас. Сега можем да започнем да работим върху по-важните въпроси.

— Какви по-важни въпроси? — попита Стотълмайер.

— Имате пяна на мустаците — каза Монк.

Стотълмайер попи мустаците си със салфетка:

— Това не беше толкова сериозно. Проблемът е решен.

— Не съвсем — каза Монк. — Трябва да ги обръснете.

— Няма да си обръсна мустаците — каза Стотълмайер.

— Така по тях вече няма да остава пяна — поясни Монк. — Или каквото и да е друго.

— Харесвам си мустаците — каза капитанът.

— Нехигиенично е — рече Монк.

— В мустаците няма нищо нехигиенично — каза Стотълмайер.

— В тях засядат всевъзможни парченца храна и мръсотия — каза Монк.

— Не засядат — каза Стотълмайер.

— И носни секрети — допълни Монк.

— Млъкни — строго рече Стотълмайер, като насочи показалец към Монк.

— Все едно цял ден да притискате към носа си шепа боклук — каза Монк. — Тровите се всеки път, когато вдишвате.

— Мустаците остават — каза Стотълмайер. — Край на обсъждането.

— Поне дишайте през устата — рече Монк. — По-късно ще ми благодарите.

Льору се върна вътре и пъхна телефона в джоба си.

— Антоан Бисун е готов да се срещне с нас — каза той. — Ще тръгваме ли?

Стотълмайер се изправи светкавично. Монк обаче още не беше готов да си тръгне.

Първо трябваше да почисти няколко масички за кафе. И да преброи зърната кафе.

 

 

Таванското жилище на Антоан Бисун се намираше в първи арондисман недалече от музея на изкуствата в центъра „Помпиду“, където главен инспектор Льору паркира на място, запазено за служебни коли. Предполагам, че това беше една от облагите на полицейската професия в Париж.

Монк изпадна в ужас от центъра „Помпиду“ и започна да сипе оплаквания за него в мига, щом зърна пъстрата, изключително забележителна сграда.

— Наопаки е — каза той.

Това беше вярно.

Инфраструктурата на „Помпиду“ — стоманените греди, ескалаторите и пъстроцветните тръби, канали и вентилационни шахти — беше изцяло откъм външната част на сградата, вместо скрита в стените й. Помислих си, че в пъстрия й промишлен вид има нещо фантастично и чудновато. Все едно беше фабрика за желирани бонбони с форма на бобчета в Страната на сладките неща.

— Именно това я прави толкова специална — рекох.

— Всичко това трябва да е вътре в стените. — Монк се обърна към Льору. — Би трябвало да направите нещо по този въпрос.

— Аз съм полицейски инспектор, а не архитектурен критик — каза Льору.

За пръв път долових в гласа на Льору нотка на раздразнение, докато говореше с Монк. Стотълмайер също я долови, и това го накара да се усмихне. То означаваше, че Льору е поредният, който може да съчувства на капитана за трудното му положение.

— Ами ако мине някой с увиснали навън черва? — попита Монк. — По този въпрос щяхте ли да направите нещо?

— Щях да повикам линейка — каза Льору.

— Тази сграда има нужда от линейка — каза Монк, — или от машина за събаряне.

— Съжалявам, че не ви харесва, господин Монк — каза Льору. — Но това е извън моите правомощия.

— Ще включа всичко това в доклада си — каза Монк.

— Какъв доклад? — попита Льору.

— До властите — каза Монк. — В Париж има много неща, които се нуждаят от оправяне.

— Има предвид, в буквалния смисъл — обясни Стотълмайер на Льору.

Излязохме от колата и Льору ни поведе през двора пред музея.

Монк закри очите си с ръка, за да не вижда „Помпиду“, докато не излязохме на „Рю Денис“ — тясна странична улица, от двете страни на която имаше павилиони за храна за вкъщи, които предлагаха тънки френски палачинки, сандвичи, фалафел и пица.

На ъгъла на „Рю Денис“ и „Рю де Ломбардс“ имаше врата, сместена натясно между два павилиона за храна за вкъщи. Никога нямаше да я забележа, ако Льору не се беше приближил до нея. Той натисна продължително един звънец и обяви кои сме, и отвътре някой натисна копчето на домофона и ни пусна да влезем.

Отново трябваше да се качим по вито стълбище. Изпоцапана и избеляла пътека се спускаше по средата на стълбите, изкривили се от многовековна употреба.

Антоан Бисун ни чакаше в рамката на отворена врата на третия етаж. Беше висок и слаб като върлина, с набола еднодневна брада по лицето, с вързана на конска опашка дълга коса. Носеше неприбрана в панталоните риза над друга подобна, а по ръцете му имаше петънца от боя.

Той се представи на френски, като подаде ръка на Льору и Стотълмайер. Те се ръкуваха. Монк се скри зад гърба ми, с надеждата напълно да избегне ритуала на ръкуването. Ръкувах се с Бисън два пъти.

La premiere poignee de main est pour moi. La seconde est pour Monsieur Monk — казах, обяснявайки, че се ръкувам от свое име и от името на Монк.

Бисун хвърли на Монк развеселен поглед:

A-t-il peur d’attraper attraper quelque chose?

Питаше се дали Монк се бои да не прихване нещо.

Кажи-речи боеше се от всичко, и именно така му отговорих.

Il a peur qu’il va attraper tous les choses.

Бисун се усмихна и ни въведе вътре: дървеният под скърцаше под краката ни, докато го следвахме.

— Добре дошли в дома ми — каза Бисун с толкова силен акцент, че английският му звучеше като френски.

Банята беше точно отляво, кухнята беше вдясно, а пред нас имаше открито пространство, което служеше едновременно за спалня, дневна и ателие.

Голям статив, ниско столче и палитра с прясна боя бяха поставени пред един от прозорците, от който се разкриваше изглед към „Рю Денис“. Бисун работеше върху картина, изобразяваща жена в черно еластично трико, която държеше арбалет. Заприлича ми на илюстрация за корица на книга, без заглавието и името на автора.

Беше удивително, че Бисун е толкова слаб. От миризмите на топъл хляб, цвъртяща мазнина и врящо и изпускащо мехурчета сирене, които нахлуваха от улицата в отворените прозорци, щях да съм гладна по цял ден.

Имаше рафтове, пълни с книги, но за разлика от кабинета на Лора Буше, тези изглеждаха спретнато и щателно подредени. Това вероятно беше единственият аспект на мястото, който Монк одобряваше.

Вместо окачени картини и снимки за украса на таванското си ателие, Бисун беше нарисувал направо върху стените картини, изобразяващи рамкирани картини и снимки, завършващи с нарисувани извити гвоздеи и тел за окачване.

Сред картините, изобразяващи други картини, имаше брулен от вятъра бряг, Мона Лиза с голи гърди, натюрморт, изобразяващ скелет на риба върху нащърбена чиния, изключително клиширана сцена от парижка улица, и стена от бедрени кости и черепи като онези в катакомбите.

Погледнах за втори път портрета на Мона Лиза. В нея имаше нещо, което ми се струваше познато. И тогава изведнъж разбрах.

Беше Еми Дюпон — но с косите и високото чело на Мона Лиза и същото завладяващо двусмислено изражение.

За мен картината беше също толкова двусмислена. Какво означаваше? Дали беше шега? Дали беше нарисувана в знак на почит? Защо беше гола? Бисун отправяше някакъв коментар относно Еми и относно начина, по който самият той възприемаше една велика творба на изкуството, но нямах представа какъв беше той.

Той ме забеляза, че се възхищавам на стените.

— Аз съм човек на изкуството, който не може да си позволи друго изкуство, освен своето. Il est triste.

— Харесва ми — казах. — Това ми казва повече неща за характера ви, отколкото бих могла да науча от онова, което сте избрали от произведенията на други хора.

Бисун ми отправи очарователна усмивка:

— Желаете да научите нещо за мен?

Стотълмайер се обади:

— Искаме да научим за Еми Дюпон.

Запитах се дали Стотълмайер е познал кой е моделът за нарисуваната от Антоан Мона Лиза. Той не беше огледал добре Еми, но Льору и Монк бяха. Съмнявах се, че Монк обръщаше особено внимание на портрета на Мона Лиза, не и при положение че беше разголена. Монк можеше да оглежда внимателно някое мъртво тяло, дори голо мъртво тяло, положено върху каменна маса в моргата, но не можеше да понася голотата в никакъв друг контекст. Тя го смущаваше и накърняваше чувството му за приличие.

Усмивката на Бисун помръкна:

— Бях сломен, когато научих за смъртта й.

— Било е убийство — каза Монк. — Научихме, че вие сте я убедили да живее в боклуците.

— Не беше така — каза Бисун.

— Трудно ми е да повярвам на такива думи, изречени от човек, който носи не една, а две неприбрани в панталоните ризи.

— Единственото, което направих, беше да й предложа един написан под форма на комикс роман, който й хареса — каза Бисун. — Доколкото знам, това не е престъпление.

— Разкажете ни за тази книга — каза Льору.

— Мога да направя нещо по-добро от това — каза той. — Мога да ви я покажа.

Бисун отиде до кухненската маса, където беше разтворил папка с рисунки и ни чакаше. На изложените рисунки се виждаше група млади хора с работни дрехи, раници и очила за нощно виждане, които влизаха в огромна подземна пещера, всеки сантиметър от която бе украсен с всевъзможни произведения на изкуството. Стените и таваните бяха покрити с графити, картини с маслени бои, скици, фрески и сложни мозайки. В камъка бяха изваяни статуи, издължени тесни колони, грозилища като тези по водоливниците, и замъци.

— В катакомбите наистина ли има такова помещение? — попитах.

— Има хиляди — каза Бисун. — Получих вдъхновение за комикса от скитанията си из най-великата галерия на изкуствата, парижкия подземен свят.

Очевидно беше черпил вдъхновение от този свят, когато беше изрисувал ателието си. Разбирах това. Но не виждах какъв беше смисълът в продължение на цели седмици да се бъхтиш във влажните пещери, за да създадеш скулптура или мозайка, на която ще се наслаждават само плъховете.

— Защо някой ще си губи времето да създава произведения на изкуството в катакомбите, вместо да работи в ателието си върху произведение, което има шанс да му спечеш внимание или пари?

— Човек изпитва необходимост да остави своята следа върху света, да каже: Да, бях там — каза Бисун. — Стените на катакомбите са нещо повече от изкуство. Те са свидетелство за три века френска история, оставено от онези, които са били нейни свидетели: миньори, бегълци, студенти, борци от съпротивата, развратници, войници, революционери, скитници и художници. Има произведения на изкуството от бунтовете през шейсетте години на двайсети век, от щурмуването на Бастилията, от германската окупация по време на Втората световна война, от Френско-пруската война, от Управлението на терора — всяко значимо и прочуто събитие, оформило този град, всичките смесени заедно в различни форми на изразяване. Вълнуващо е по начин, по който един музей никога не може да бъде.

Очите му искряха от възбуда, докато говореше. Той правеше катакомбите да звучат като някакво магическо място, поне за мен. Исках да го видя с очите си.

— В него няма ред — каза Монк. — То е просто една голяма бъркотия.

— То е отражение на живота — рече Бисун. — Това е изкуство в най-чист смисъл.

— Чисто изкуство ще бъдат голите, чисти камъни — каза Монк. — Земята такава, каквато е била замислена да бъде.

— Ако това беше вярно, ние нямаше да сме тук да мърсим земята със съществуването си, и нямаше да сме благословени с въображение и дарба да творим — каза Бисун. — Дори праисторическият човек е рисувал по стените на пещерата си.

— А цивилизованият човек я е почистил — заяви Монк.

— Как намерихте тази пещера? — попита Стотълмайер.

Бисун отиде до една раница, подпряна на стената заедно с покрити със спечена кал туристически ботуши, чифт очила за нощно виждане и бастун, издялан така, че да изглежда сякаш около него се е увила змия. Той отвори един от циповете на раницата и извади карта, която донесе на масата и разстла върху сбирката с рисунките си. Оригиналът на напечатаната карта беше покрит с надраскани на ръка допълнения, заличени знаци и надраскани бележки.

— В края на осемнайсети век някои от изоставените каменни кариери под града започнали да се срутват и да затрупват цели улици — обясни Бисун. — Затова правителството изпратило инспектори да направят карта на катакомбите и да укрепят рушащите се помещения. Но трябвало да изградят дори още повече проходи, за да стигнат навсякъде и да поправят всичко. Долу има тунели с дължина триста километра. Първоначалната карта е поправяна от поколения любители на катакомбите като мен. Тя се изменя непрекъснато.

— Всеки ли може да слезе долу? — попитах.

— Незаконно е и е много опасно — каза Льору. — Но не можем да направим много, за да го спрем. Мрежата от тунели просто е прекалено обширна.

Предположих, че съществува и опасност катакомбите да се използват от евентуални терористи, но подобна идея едва ли беше нещо ново, като се има предвид от колко отдавна съществуваха тунелите под Париж и колко често през вековете бяха използвани от врагове на правителството и бегълци от закона като скривалище и база за действие.

— Аз съм просто един от хиляди любители на катакомбите, които използват тунелите като рисувателно платно или ваятелски камък — Бисун ме погледна. — За нещастие, както правилно отбелязахте, мадмоазел, не мога да спечеля с това никакви пари.

— Значи сте създали движението на фрийганите и сте сътворили комикс от него — каза Стотълмайер.

— Не съм измислил фрийганите. Те са истински. Но аз не съм един от тях. Аз ги описах като художествени образи, направих ги по-благородни и романтични, отколкото са в действителност.

— А какви са именно? — попита Льору.

— Безделници. Те не работят, освен ако не броите времето, което прекарват в контейнерите за смет. Отказват да бъдат част от онова, което Люсиен Барлие нарича поквареното, прахосническо, унищожаващо околната среда консуматорско общество.

Льору извади тефтерче и започна да си води бележки:

— Кой е Люсиен Барлие?

— Той е водачът на фрийганите. Техният Цар Плъх. Предполага се, че Люсиен до такава степен се отвратил от икономическите и социални неправди на капитализма, че напуснал скъпо платената си работа, раздал всичките си не чак толкова важни вещи, и решил да се откаже от общественото споразумение, да спре да печели и харчи пари. Ето така той и последователите му намерили вътрешен мир.

— С други думи — каза Стотълмайер, — фрийганите лентяйстват и живеят на гърба на всички останали. Те са безделници и отрепки.

— Само защото не купуват стоки? — казах. — От това, което чухме, те не искат нищо от никого. Струва ми се, че те извличат нещо положително от онова, което ние изхвърляме като безполезно. Какво лошо има в това?

— Каквито и да са — каза Бисун, — Еми не ги виждаше такива, каквито бяха в действителност. Тя виждаше митичната версия, която създадох в книгата си: егалитарно[1] общество от поети, художници, философи и мечтатели, търсещи убежище от алчността, сребролюбието и жестокостта на света над тях.

— А те не са ли такива? — попитах.

— Те не искат да работят, и в това става дума за нещо повече от капитализма. Става дума за това да дадеш в отплата нещо на обществото, било то да подстрижеш косата на някого, да изобретиш нов компютърен чип, или да напишеш песен. Какво правят те?

— Показват ни друг, може би по-разумен начин на живот, който не е прахоснически — казах.

— Звучите като Еми — каза той.

— Не се тревожете — заявих. — Не съм готова да зарежа апартамента си и да живея в пещера, дори тя да е в Париж.

Бях сигурна, че една парижка пещера е много по-хубава от пещера, където и да било другаде. Всичко в Париж беше по-добро.

— Казах на Еми, че не е нужно и тя да го прави. Но Люсиен Барлие е по-сладкодумен от мен — каза Бисун, като сгъна картата. — След като от „Корт-Дел“ отхвърлиха книгата ми, Еми пожела да напусне целия корпоративен, ръководен от консуматорството свят. Присъедини се към фрийганите.

— А вие? — попита Льору.

— Любителите на катакомбите и фрийганите се опитват да не си пречат взаимно. Обичам катакомбите, но нямам желание да ям нечии боклуци или да се откажа от всичките си декадентски луксове.

— Това сигурно е довело до обтягане на отношенията ви с госпожица Дюпон — каза Льору.

— За известно време бях любовник на Еми и неин водач в подземното царство. Но след като откри фрийганите, тя вече нямаше нужда от мен. Захвърли ме върху купчината кости, като някой от онези скелети в костниците.

— Като заговорихме за това… — Стотълмайер му показа снимка на Нейтън Чалмърс. — Срещали ли сте някога този човек?

Бисун кимна:

— Това е Боб Смит. Той беше новият любовник на Еми. Запознала се с него под земята. Според това, което научих, Боб се появил от нищото преди няколко години и развил някои радикални идеи, които наистина разтърсили фрийганите.

— Какви например? — настоя Стотълмайер.

— Боб смяташе, че ако човек наистина иска да промени нещо, няма да го направи, като живее в пещери и се храни с остатъците, които хората изхвърлят от чиниите си. Трябва да накараш корпорациите и онези, които нанасят най-голяма вреда на обществото, да го почувстват, иначе те никога няма да предизвикат промяна.

— Как възнамеряваше Боб да направи това?

— Не знам, но каквото и да е било, Боб и Люсиен имаха сериозен сблъсък по въпроса.

— Като познавам Боб, сигурен съм, че е било свързано с пари — каза Стотълмайер.

— Тогава нищо чудно, че Люсиен е бил против. Но по това време Еми, а също и някои от фрийганите, вече бяха преминали на страната на Боб. Тя и тяхната групировка излязоха над земята. Но предполагам, че въпреки това, Боб още не е бил доволен. Научих, че се върнал в Америка.

— Не е — каза Стотълмайер. — В моргата е.

— Само черепът му, засега — каза Льору. — Още търсим останалите му части.

— Значи това е черепът, който беше намерен в катакомбите? — попита изненадано Бисун.

— Ден преди да убият Еми Дюпон в Toujours Nuit — каза Льору.

Не бях детектив, но дори аз можех да видя как се оформят очертанията на мотива за убийството.

Дали Нейтън Чалмърс, наричан още Боб Смит, беше убит в спречкване относно идеите на фрийганите с Люсиен Барлие? Дали Еми Дюпон беше убита, защото беше разбрала това и разполагаше с доказателства кой го е направил?

Точно докато размишлявах по тези въпроси, осъзнах, че от половин час Монк не беше казал и дума. Всъщност, дори не стоеше до масата с нас. Беше изчезнал.

— Господин Монк? — Обърнах се да го потърся с поглед и, когато го направих, без да искам, привлякох към себе си вниманието на всички останали.

Монк стоеше в другия край на стаята, с палитра и четка за рисуване в ръка. Правеше мазки с четката по стената, но беше извърнал глава и беше затворил очи.

— Какво правите? — изкрещя Бисун, сякаш се караше на куче, задето се е изпишкало на килима. Приближи се забързано.

— Няколко дребни поправки — каза Монк, все още със затворени очи. — По-късно ще ми благодарите.

— Покрили сте всичко — каза Бисун, по-скоро шокиран, отколкото разгневен. Приближихме се да видим сами.

— Значи съм приключил. — Монк отвори очи и гордо огледа работата си. — Magnifique.

Беше нарисувал върху разголените по-рано гърди на Мона Лиза два големи черни квадрата.

Льору погледна картината:

— Нарисувахте тези съвършени квадрати със затворени очи?

— Разбира се — каза Монк. — Иначе щеше да ми се наложи да гледам.

— Той даже пикае в права струя — поясни Стотълмайер.

Не можех да повярвам, че на практика Монк е съсипал произведение на изкуството в нечий дом. Естествено, в контекста на психологическото му разстройство, разбирах защо се беше почувствал принуден да го направи, но това не означаваше, че трябва да се поддава на импулсите си. Никакво чувство за обществено благоприличие ли не притежаваше?

Обърнах се към Бисун:

— Страшно съжалявам.

Той вдигна ръка:

— Няма нищо. Поне не е повредил лицето.

Льору още гледаше портрета на Мона Лиза:

— Това е Еми Дюпон.

— Така ли? — каза Стотълмайер, като огледа отново картината.

— Тя беше произведение на изкуството — каза Бисун. — Именно така искам да я запомня. Приключихте ли тук?

— Не съвсем — рече Монк, като тръгна към натюрморта. — Трябва да поправя нащърбването на онази чиния с риба.

Бисун изтръгна рисувателната четка от ръката на Монк:

— Приключихте.

— Още един въпрос — каза Льору. — Знаете ли къде можем да намерим Люсиен Барлие?

— През повечето сутрини обикновено тършува за плячка из контейнерите зад сладкарниците, магазините за сирене, пекарниците, заведенията за бързо хранене и пазарите по Рю Клер — каза Бисун, после ми подаде картата на подземните тунели. — Или можете да се отбиете при него в дома му.

Бележки

[1] Егалитаризъм — има две основни значения: от една страна като политическа доктрина, която поддържа, че хората трябва да бъдат разглеждани като равни и да имат същите политически, икономически, социални и граждански права, от друга това е социалната философия, която защитава премахването на икономическите неравенства между хората или концепцията за общество с равни възможности на членовете му до управлението и материалните блага. — Б.ред.