Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мистър Монк (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mr. Monk in Outer Space, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране и редакция
maskara (2017)

Издание:

Автор: Лий Голдбърг

Заглавие: Г-н Монк излиза в открития космос

Преводач: Деница Райкова

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Intense“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: „Мултипринт“ ООД

Редактор: Гергана Рачева

Коректор: Мая Накова

ISBN: 978-954-783-078-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1425

История

  1. — Добавяне

5. Г-н Монк и свободният ден

Оставих Монк в къщата на Амброуз и се отправих в големия широк свят, за да се насладя на първия си напълно свободен ден от цяла вечност.

Влязох обратно в града и се отклоних към Рибарския кей — район, който обикновено избягвах заради гъмжилото от туристи. Но на крайбрежната ивица има пекарна „Будин“ и там правят най-хубавия хляб от заквасено тесто на земята. Изкушението от самун топъл хляб, който да си занеса вкъщи, беше твърде силно, за да го пренебрегна.

Прекарах двайсет минути в търсене на място за паркиране, а после застанах на опашка за хляб, наблюдавайки как туристите се снимат пред табелата на Рибарския кей, за да докажат на всички роднини и приятели, че наистина са били там. Не бях сигурна защо си правеха труда. Аз не смятах, че на кея има нещо друго, което си струваше да се посети и запомни, освен пекарната.

Кеят не беше служил като истинско товарно или индустриално място от десетилетия. Беше се изродил в безочлив капан за туристи, разположен на брега търговски център с морски мотив и карнавална атмосфера. Беше пълен с долнопробни сувенирни магазини, мрачни павилиончета за бързо хранене, и евтини ресторанти за морска храна, които хвърляха повече усилия за покриването на стените си с рибарски мрежи и дребни предмети от моряшкия живот, отколкото за приготвянето на прилична храна. В кея не беше останало почти нищо автентично или очарователно, и тази автентичност и очарование намаляваха все повече с течение на времето. Това печално положение, изглежда, важеше за почти всичко напоследък, включително за много хора, които познавах.

Беше хубав, ясен ден и откъм водата повяваше резлив ветрец с дъх на сол, затова вместо да се върна при колата, се поразходих до парка „Виктория“, който се намира точно под Жирардели Скуеър и от него се разкрива страхотна гледка към залива.

Освен това паркът е и първа и последна спирка на легендарния трамвай. Тълпи от туристи се редят там, докато чакат да се повозят, затова има много улични артисти, карикатуристи и разполагащи стоките си на тротоара амбулантни търговци, надяващи се, че публиката, която са успели да хванат, по-скоро е готова да харчи пари за боклуци, отколкото да не прави нищо.

Седнах на една пейка и се загледах към шхуните от деветнайсети век, завинаги закотвени на кея на Хайд Стрийт, платноходките, прескачащи белите гребени на вълните и ферибота на път към Алкатрас. Беше приятно и за малко се замечтах.

Преди да се усетя, разсеяно бях довършила целия хляб. Дотук със следенето на теглото.

Станах и заразглеждах бижутата, които амбулантните търговци продаваха върху мукавени масички и щайги от ябълки. Купих едно колие и няколко чифта обици за Джули, за да знае, че съм си мислила за нея, докато я нямаше. Запитах се дали й липсвам. Вероятно се радваше да е сама за разнообразие, точно както аз. Никога не ми се удаваше възможност да седя в парка, да ям хляб и да вземам на подбив туристите. Прекарвах си страхотно.

Отидох пеша до Жирардели Скуеър — търговски център в сграда, която някога била прочута шоколадова фабрика в Сан Франциско. Сега шоколада го правят в Сан Леандро, но Жирардели не прави голям въпрос от това. Никой не е оставил сърцето си в Сан Леандро[1].

На площада има книжарница, посветена на книгите за изкуство и архитектура. Прелистих една голяма книга за тики[2] и хавайския стил и си спомних пътуването си до Кауаи с Монк. Спомних си го с много по-голямо чувство за хумор и привързаност, отколкото изпитвах навремето, но понякога миналото е такова. Спомняш си онова, което искаш да си спомняш.

Запитах се как ли се разбира Монк с Амброуз. Забавляваха ли се? Караха ли се? Или се бяха оттеглили в отделни ъгли на голямата къща, като всеки от тях едва забелязваше присъствието на другия?

Изкушавах се да се отбия и да проверя лично. Отхвърлих тази мисъл и се обадих на огнебореца Джо, моят наистина близък приятел, за да го попитам дали е свободен за вечеря. За мой лош късмет, Джо беше в пожарната и днес беше вторият ден от четиридневното му дежурство.

Затова опитах с доктор Полански — енергичен дерматолог и възстановил се прокажен, с когото се запознах във връзка с един от случаите на Монк. Но и с него ударих на камък. Беше в някаква колония на прокажени в Маями. Късметлия.

Понечих да се обадя на Скутър, но се опомних, когато бях набрала номера му до половината. Какво, по дяволите, не ми беше наред? Погледнах си часовника. Бяха минали два часа от първия ми изпълнен със свобода следобед, а вече не знаех какво да правя.

И точно тогава осъзнах, че съм седнала да проведа телефонните си разговори пред един от карикатуристите. Човекът беше възрастен, може би прехвърлил петдесетте, и имаше вид, сякаш беше изял нещо толкова кисело, че загорялото му от слънцето лице беше останало трайно присвито и нацупено. Дори за мен щеше да е лесно да направя карикатура на лицето му, а аз не умея да рисувам.

Художникът вече се беше заел усърдно да ме увековечава, когато се усетих, че седя там, така че беше твърде късно да се извиня и да се отдалеча. Бях хваната натясно, не само в едно отношение.

Какво беше станало с плановете ми да внеса промяна в живота си? Да поема известни рискове? Да си създам нови приятелства? Сан Франциско беше пълен с нощни клубове, галерии и културни събития. Тогава за какъв дявол седях тук? Зачудих се дали Джули и Монк се чувстваха така объркани без мен, колкото очевидно аз без тях. Съмнявах се. Това ме накара да се запитам кой от кого се нуждае всъщност. Може би Скутър беше прав за мен.

Художникът довърши карикатурата ми, пъхна я в мукавена рамка с форма на вагонче от трамвая и гордо ми я връчи, сякаш беше безценна наследствена реликва.

Хвърлих й един поглед. Предполагам, че беше възможно рисунката да изобразява мен. Можеше да е и Барбара Буш, Никол Кидман, Еди Мърфи, или всеки от туристите, които чакаха въжената железница. Лицето беше безинтересно и незапомнящо се.

Може би именно така му изглеждах в действителност. Определено това беше начинът, по който се чувствах. Може би той беше уловил не лицето, а душата ми.

Запитах се дали изглеждах различно, когато бях с Монк или Джули. Трябваше да се върна някой път и да се видя с господин Сърдитко, когато бях с някого от тях.

Дадох му десет долара, върнах се до пекарната „Будин“ за нов самун хляб и после се прибрах с колата вкъщи.

Изпрах, платих няколко сметки, а за вечеря си приготвих сандвич с риба тон и изпих чаша вино, което струваше почти колкото карикатурата ми.

Умея ли да живея, или напротив?

Напълних отново чашата с вино и я взех със себе си за продължителна вана с мехурчета, където се настаних с написания от Амброуз наръчник за инсталиране на нисковолтово външно осветление.

Не беше вълнуващо четиво за вана с мехурчета, но бях впечатлена от въображението му. От написаното въобще не бихте се сетили, че той всъщност никога не е виждал нисковолтова осветителна система в нечий двор, а още по-малко пък сам да е инсталирал такава. Описанията му бяха ясни, цветисти и авторитетно написани. Посвещението също не беше лошо: „На Натали. За мен ти си високоволтова система“.

Като се има предвид, че прекарвах първата си свободна вечер от цяла вечност насам, седнала в хладката вода във ваната, като отпивах евтино вино и четях наръчник с инструкции, успокояващо беше да знам, че мога да пратя искри някъде.

 

 

Точно в девет сутринта бях пред входната врата на Амброуз, готова за работа. Може дори да се каже, че бях изпълнена с нетърпение.

— Добро утро — казах. — Как прекарахте вечерта?

— Гледахме „Опасност“, а после аз приготвих лингуини за вечеря — отговори Амброуз. — Ейдриън измери спагетите.

— Това не те ли подлуди?

— Всъщност, да — призна Амброуз. — Но какво можех да сторя? Това го прави щастлив.

— Знам точно как се чувстваш.

Бях впечатлена. Амброуз беше човек, който се бореше със собствените си осакатяващи психологически проблеми, но те не го бяха направили сляп за особените нужди на брат му, нито пък го бяха направили по-малко състрадателен по отношение на тези нужди. Погледнах Амброуз в изцяло нова светлина.

— Беше мъчително преживяване — поясни Амброуз, като се дръпна встрани, за да ме пусне да вляза.

— Мога да си представя, повярвай ми — казах. — Живея с това всеки ден.

— Предпочитам сам да измервам спагетите.

Канех се да се засмея, но преглътнах смеха си, когато видях изражението на лицето му. Не се шегуваше.

— Мериш си спагетите?

— Ами няма кой да го направи вместо мен — каза Амброуз. — Вече нямам навика да поверявам тази отговорност на някой друг, макар че като бяхме деца, това беше задача на Ейдриън.

Не можех да си представя какво ли е било да растат в онази къща, но започвах да разбирам защо баща им беше избягал — не че одобрявах постъпката му, разбира се.

— Ти си добър брат, Амброуз — казах. — Къде е господин Монк? Да не би да е в кухнята и да брои парченцата „Уийт Чекс“ в купичката си?

— Ейдриън направи това още преди часове — каза Амброуз. — Сега се мотае в стаята си.

Качих се горе и намерих вратата на стаята на Монк широко отворена. Той лежеше върху малкото си единично легло и се усмихваше под мустак, докато четеше книга с комикси за Мармадюк. Те му бяха любимите.

— Намерихте ли някой хубав, господин Монк?

— Всичките са добри, но този е класически. — Той обърна книгата така, че да мога да видя рисунката.

Мармадюк, огромното куче, се опитваше с близане да смъкне покрива на една кола. Зад кучето на един уличен ъгъл стоеше дете и държеше табела, на която пишеше: „МИЕНЕ НА коли: 5 ДОЛАРА“.

— Не е ли забавно? — каза Монк. — Не мога да спра да се смея.

— Вие не се смеете — рекох.

— Да, смея се. Погледни ме.

— Повярвайте ми, не се смеете. Просто на лицето ви е изписана голяма усмивка.

— Това е смях — каза той.

— Не, това е усмивка. При смеха е различно. Има звуци.

— Сигурно се смея вътрешно.

— Вероятно е така — предположих.

— Гръмогласно — каза той.

— Щом казвате.

Огледах се из стаята. Беше оскъдно украсена. Имаше флагче на отбора „Фортинайнърс“, начертана на ръка карта на аварийните изходи, масичка за списания и семейна снимка на Монк, Амброуз и родителите им, всички застанали сковано, с ръце отстрани до телата, на около две стъпки един от друг. Приличаха на статуи. Беше плашещо.

Той имаше машина за лъскане на обувки — нещо, което обикновено не се случва да видите в стаята на едно хлапе — или в чиято и да било стая, като стана въпрос. Имаше също и изтривалка, за да си изтриете краката. Той имаше два еднакви чадъра, сложени в поставка, комплект за лъскане на камъни на бюрото и пълна колекция романи в стил „мистъри“ от поредицата „Енциклопедия Браун“ на етажерката за книги.

Тъкмо отивах да погледна книгите, когато забелязах, че вратата на дрешника му е открехната. Крайчецът на женска усмивка привлече погледа ми. Отворих вратата и с изумление видях плакат на Фара Фосет, залепен с тиксо от другата страна.

— Значи харесвате Фара Фосет? — попитах го.

— Тази фирма не ми е позната — каза той. — Фасетите на Киблър са най-добрите. Правят и хубави дръжки за врати.

— Говоря за нея. — Почуках по плаката с кокалчето на пръста си. — Фара.

— О, да — каза Монк. — Беше истинско сладкишче.

— Искате да кажете, сладурана — казах.

Монк кимна:

— Наистина я бива да танцува рок.

Той очевидно нямаше представа коя е тя. Предполагах, че беше сложил този плакат в стаята си само защото всички останали момчета са имаш такъв. Те до един са смятали, че тя е страхотна и Монк е искал да се впише. Намирах това за мило, а също и за невероятно тъжно.

Реших да не го смущавам, като задълбавам във въпроса.

— Какво е усещането да сте си отново у дома и да спите пак в старата си стая, господин Монк?

Той остави книгата си и ме погледна:

— Странно. Имах навика да седя в това легло и да си мечтая какъв ще бъде животът, когато порасна. А ето че сега съм тук.

— Развиха ли се нещата така, както си представяхте?

— Не точно — каза Монк. — Мислех си, че ще стана инспектор в калифорнийското щатско управление по мерките и теглилките. Имах навика да слизам до бензиностанцията на ъгъла и да проверявам дали помпите са точни, просто за забавление. Много диви времена бяха.

— Така звучи — рекох. — Защо си променихте решението?

— Не пожелаха да ме приемат. Казаха, че съм прекалено старателен. Как е възможно да си прекалено точен и взискателен за управлението по мерките и теглилките?

— Непонятно е — казах.

— Така че вместо това станах полицай. Не е толкова различно от мерките и теглилките. Поддържам правилното равновесие на нещата.

— Определено го правите.

— Снощи измерих лингуините вместо Амброуз — каза Монк, като сниши глас. — Той така и не овладя това умение. Макар и да не може да излиза от къщата, явно му липсват елементарните умения за оцеляване, необходими за съществуване във външния свят.

— Като например измерването на спагетите — казах.

— Толкова е тъжно — каза той. Да, тъжно беше и за двамата.

Що за майка е тази, която кара децата си да се уверят, че всички спагети в чиниите им са с еднаква дължина? Госпожа Монк трябва да е била луда. Но знам, че въпреки това са я обичали.

От мисълта какво ли трябва да е било детството на Монк и Амброуз ми се доплакваше и ми се приискваше да си взема назад всяко лошо нещо, което някога бях казвала по адрес на собствените си родители. Те никога не бяха искали от мен да си меря спагетите.

Клетъчният ми телефон звънна. Погледнах да видя кой се обажда и без да вдигам телефона, разбрах, че някой нещастен гражданин на Сан Франциско нямаше да празнува повече рождени дни.

Бележки

[1] Алюзия на песента „Оставих сърцето си в Сан Франциско“. — Б.пр.

[2] Стил в дърворезбата, най-често представляван от големи дървени фигури. — Б.пр.