Лий Голдбърг
Г-н Монк излиза в открития космос (2)

1. Г-н Монк и възлестите ръце на съдбата

Онзи ден за малко не убих човек. Беше един тип, с когото излизах от време на време на срещи от няколко седмици. През това време така и не стигнахме по-далеч от страстно впиване на устни един в друг, слава Богу, това и без друго не беше кой знае колко страхотно. Все едно си пъхах езика в бутилка „Листерин“. (Забележка към мъжете: Прекаляването с освежителя за уста е също толкова лошо, колкото и абсолютното му неизползване.)

Името му беше Скутър и това би трябвало да е първото, което да ми даде да разбера, че тази връзка няма да потръгне. Отначало си помислих, че прякорът е сладък, че е отражение на момчешкия му чар. Не си дадох сметка, че е отражение на това, колко кратко се задържа вниманието му върху въпроси, които не са съсредоточени върху неговата особа.

Не това обаче беше причината, поради която ми идваше да извия врата на Скутър. Причината беше в разпадането на връзката ни. Той ме заряза, защото — цитирам: „Прекалено си крехка и зависима“.

Аз? Крехка и зависима? Това беше нелепо.

Винаги съм се смятала за силна, подчертано независима жена. Прекарвах деветдесет процента от живота си в грижи за другите. Под „другите“ имам предвид дъщеря ми Джули и работодателя ми, Ейдриън Монк, прочутия детектив.

Джули, като всяко дванайсетгодишно хлапе, е истинско предизвикателство, но тя е нищо в сравнение с Монк, който има толкова силно натрапчиво обсесивно разстройство, че то поражда цяла нова вселена, паралелна на нашата.

Например веднъж Монк откри в апартамента си паяжина и ми нареди незабавно да евакуирам всички от сградата и да обявя карантина, докато пристигне екип за спешни случаи от Центъра за контрол върху болестите.

Не се шегувам. Това е истинска история.

За мен това беше типичен ден, само дето нямаше убийства. Не говоря за собствените си пориви към извършване на убийство, а за истински убийства. Монк е специален консултант към Полицейското управление на Сан Франциско, а аз му помагам и с това — което определено надхвърля границите на обичайната работа на една асистентка.

Така че как можеше Скутър да нарича точно мен крехка и зависима?

Аз не съм крехка и зависима. Аз съм онази, на която крехките и зависими хора разчитат за удовлетворяване на зависимостите си.

Аз съм скалата.

Трябва да ви кажа обаче, че да бъдеш като скала за всички си е трудна работа. А пък и аз също си имам собствени страхове, неизпълнени мечти и проблеми.

Откакто съпругът ми, Мич, беше свален над Косово, няма кой да се грижи за мен. Аз си нямам моя собствена Натали. На мен не ми е позволено да се разпадам — няма кой да ми помогне отново да се сглобя.

Но все пак понякога се препъвам, и обикновено се мразя за това.

Само преди два дни, всъщност, изневиделица ме връхлетя този пристъп на плач. Случи се в апартамента на Монк, точно пред очите му. Четях една статия в „Сан Франциско Кроникъл“ за реставрирането на къща в стар стил в Милс Вели, каквато двамата с Мич си бяхме мечтали да имаме, и просто изгубих самообладание.

Господи, беше смущаващо.

Монк започна да пръска лизол навсякъде около мен. Не бях сигурна да ми помогне ли се опитваше, или да се предпази от онова, с което бях заразена — каквото и да беше то.

Едва се сдържах да не му кажа, че лизолът не може да го защити от онова, от което страдах. Дадох си сметка обаче, че Монк вече знаеше това по-добре от всеки друг. Съпругата му, Труди, беше убита, а той не беше успял да разкрие убийството й. Мисля, че именно затова той толкова усърдно се опитва да въдвори ред в света. Прави го, за да компенсира за реда, който не може да въдвори в собствената си болка, загуба и копнеж.

Е, във всеки случай това е моето предположение.

Не исках Монк или дъщеря ми, или който и да било някога да ме вижда да губя контрол върху себе си, да се предавам на тъгата и страховете си, защото трябваше да бъда силна заради тях. Трябваше да бъда тяхна опора и се боях какво може да им се случи, ако не могат да разчитат на мен.

Така че какво можех да направя? Къде можех да отида?

Ако не можех от време на време да си излея душата пред някого, особено след една-две чаши вино, щях да рухна и…

Оу, Боже мой.

Именно тогава ми просветна, точно там, в колата ми, на път към жилището на Монк: За какво говорех на всичките тези срещи със Скутър?

За себе си.

Говорех за всичките си проблеми, за всичките си нужди, за всички трудности в живота ми.

Изливах си душата.

Не бях забавна. Не бях жизнерадостна. Не бях секси.

Бях крехка и зависима.

Добре де. Бях крехка и зависима. Застреляйте ме и хвърлете трупа ми в някоя клисура.

Ако Скутър беше с мен в колата онази сутрин, щях да му кажа следното: Разбира се, може би понякога малко прекалявах с хленченето, но част от романтичността е в това, да намериш човек, който се нуждае от теб толкова много, колкото и ти от него.

Щях да кажа, че може би ако самият той беше показал пред мен малко разбиране и малко крехкост и зависимост, можеше да открием нещо наистина вълшебно и прекрасно. Можеше да открием, че се нуждаем един от друг. А да се нуждаеш от някого — от някого, който също се нуждае от теб — ами, всъщност това може да бъде наистина страхотно.

Ти губиш, Скутър.

Да, това трябваше да кажа, когато той ми заяви, че съм била прекалено крехка и зависима.

Всъщност обаче не казах абсолютно нищо. Умно, а? Просто му обърнах гръб, влязох си в къщата, и затръшнах вратата в лицето му.

Защо човек винаги се сеща за най-подходящата реплика, която е трябвало да каже, дълго след като подходящият момент за казването й е отминал?

За мое нещастие хрумналият ми със закъснение съвършен отговор на казаното от Скутър не реши въпроса в ума ми. Не можех да престана да мисля за своята така наречена крехкост и зависимост. Започнах да гледам на целия си живот от различна перспектива и това, което видях, не ми хареса.

Единствените хора, с които се срещах, ако не броя учителите на дъщеря ми и родителите на приятелите й, бяха полицаи, опечалени роднини на жертви, заподозрени за убийства и убийци. Това не беше най-доброто място за любовни срещи и може би точно по тази причина се хванах със Скутър — застрахователен агент, с когото се запознах в „Старбъкс“ на път към къщата на Монк една сутрин.

За Монк беше по-лошо. На практика той не се срещаше с никого. Аз бях социалният му живот, което пък от своя страна, превръщаше него до голяма степен в мой, независимо дали това ми харесваше или не.

Онова, от което имах нужда, бяха повече приятели, повече случващи се в живота ми неща, които не включваха Ейдриън Монк или Джули.

Когато паркирах колата си пред блока на Монк на Пайн, бях решена да внеса в живота си малко раздвижване и оживление. Твърде дълго бях живяла в свой собствен ограничен свят. Трябваше да направя промяна.

И това беше идеалният момент да я направя. Дъщеря ми беше заминала за седмица на училищен лагер за събиране на материали недалеч от Сакраменто, което означаваше, че за пръв път от години имах една седмица само за себе си. Затова планирах да се възползвам възможно най-добре от свободното време. Прецених, че ако наистина извадя късмет, няколко дни никой нямаше да бъде убит и можех дори да си взема един-два свободни дни.

Влязох в апартамента на Монк. Беше тъмно. Всички щори бяха спуснати и нито една лампа не светеше. Дочух хленчене.

— Господин Монк? — попитах разтревожено.

Хленченето се усили с една октава. Вмъкнах се във всекидневната и намерих Монк седнал на пода, с опрян в стената гръб и свити и притиснати към гърдите колене. Изглеждаше съкрушен. Започнах да се плаша.

— Какво не е наред? — попитах.

— Нищо — каза той, гласът му бе малко по-силен от шепот.

Седнах до него на пода. Стената беше студена, когато облегнах гръб на нея.

— Тогава защо седите в тъмното и хленчите?

Той сви рамене:

— Така правя, когато всичките ми мечти са разбити и всяка истинска надежда за щастие бъде задушена от възлестите ръце на съдбата.

— Това ви се случва толкова често, че имате стандартна реакция?

— Имам стандартна реакция за всичко — каза Монк. — Направих снабден с индекс, обозначен с различни цветове списък на тези реакции. Не си ли го виждала?

— Не мисля, че точно този списък е бил част от пакета с насочващи указания, който ми дадохте.

— Питам се какви ли други изключително важни списъци си пропуснала — каза Монк. — Ще трябва да направя списък.

— Ще направите списък на списъците — казах.

— Виждаш ли? Целият ми живот се срутва около мен. Нищичко си нямам.

— Аз съм тук, господин Монк. Имате мен. — Сложих ръка на рамото му и го стиснах окуражително. — Какво се е случило?

— Очевидно е.

— Не и за мен — казах.

— Шегуваш се — рече той.

— Не, не се шегувам. Наистина нямам представа за какво говорите.

Монк посочи с глава към дивана.

— Точно пред очите ти е.

Погледнах.

Видях дивана, разположен точно в средата на стаята.

Видях четирите еднакво рамкирани и еднакво големи снимки на съпругата му Труди на стената, за които знаех, че той внимателно центрира и подравнява всяка сутрин с нивелир и линийка.

Видях и масичката за кафе, която беше леко кривната спрямо дивана. Това беше единствената вещ в апартамента, която не беше идеално центрирана. Но не това беше проблемът. Това беше нарочно. Монк ми беше обяснил, че Труди имала навика да извърта масичката под ъгъл, за да може да си облегне краката на нея, а той да може да положи глава в скута й. Оставил масичката кривната настрани заради нея. Понякога, когато идвах на работа сутрин, намирах на мястото, където някога беше седяла Труди, възглавница с отпечатъка от главата на Монк върху нея.

— Все още не виждам какъв е проблемът — казах.

— Сляпа ли си? — рече той.

— Може да ми помогне, ако включа осветлението — казах, като започвах да се дразня. — Или пък още по-добре, бихте могли просто да ми кажете.

— Петното — каза той.

Втренчих се в него.

— Минавате през цялото това мъчение заради някакво си петно?

— Петното е от кафе и не мога да го изчистя от килима.

Станах и дигнах щорите да влезе малко слънчева светлина. Той трепна.

— Недей. Целият свят ще узнае за позора ми.

Погледнах надолу към килима, очаквайки да видя огромно мръсно петно. Но по килима нямаше нито едно петънце.

— Къде е петното? — попитах.

— Между дивана и масичката — каза той. — Няма начин да не го забележиш.

Отидох до дивана, седнах на крайчеца и погледнах към пода.

— Пак не го виждам — казах.

— Използвай лупата на масата.

— Щом трябва да си послужа с лупа, за да го видя, наистина ли има значение?

— Това, което не можеш да видиш, би могло да те убие — каза той.

— Едно петно от кафе не може.

— Не — рече той със стон. — То просто ще унищожи волята ти за живот.

— Тогава просто плъзнете масичката за кафе с около милиметър, за да го покрие — казах. — Аз крия всякакви петна, като ги покривам с килимчета и мебели.

— Пак ще знам, че петното е там. Ще го чувствам. Ще го чувам как пулсира.

— Това е петно — казах. — То не е живо. Няма пулс.

— Единственото, което мога да направя, е да сменя целия килим — каза Монк. — Отново.

— Правили ли сте това преди? — попитах.

Преди две години в къщата ми избухна ръчна граната и аз пак не смених килима. Просто купих по-голямо килимче и го постлах така, че да прикрие всички следи от изгорено.

— Веднъж — каза той. — За момент настъпи тишина. — Може би два пъти.

— Два пъти? — казах.

— Три пъти — поясни той. — Трябва да се обадиш на компанията за килими. Номерът им е в менюто за бързо набиране. Те знаят цвета и модела. Пазят ми едно руло от килима, за да е под ръка в случай на спешна необходимост.

— Значи затова сте тъжен — отбелязах. — Защото за трети път сте похарчиш хиляди долари да смените килима във всекидневната си заради петно, невидимо с невъоръжено око.

— За четвърти път — рече.

— Четири пъти? — казах.

— Определено не повече от пет.

Втренчих се в него.

— Как става така, че никога не можете да си позволите да ми повишите заплатата, но можете да намерите пари да смените килима в къщата си пет пъти!

Той отвори уста да проговори, но аз го прекъснах, насочвайки пръст в лицето му.

— Ако кажете „шест, не повече от седем“, по килима ще се появят и петна от кръв и то не от моята.

Той затвори уста.

Мога да понеса повечето му странности, с изключение на онези, които ми струват пари. Изкарвам достатъчно малко пари и без той да прахосва бъдещите ми повишения за безсмислени разходи. Знаех обаче, че това с килима е битка, която не мога да спечеля.

— Сам се обадете на компанията за килими, господин Монк — заявих. — На мен не ми е по силите да го направя.

Той стана, отиде в кухнята и проведе разговора. Докато го правеше, аз заех мястото му на пода. Чувствах се толкова потисната, колкото и той, но по съвсем различни причини. Очакваше ме бъдеще на бедност и отчаяние, защото той не можеше да преживее съществуването на петно, което нормално човешко същество не можеше да види без електронен микроскоп.

Монк се върна в дневната.

— Могат да започнат утре.

— Хубаво — казах.

— Лошата новина е, че трябва да се изнеса за два дни, докато го правят.

— Къде ще отседнете? — попитах.

Монк ме погледна.

Аз отвърнах на погледа му.

Той се опита да се втренчи в мен умолително, което го накара да изглежда така, сякаш се опитва да потисне оригване или да преглътне топка за голф.

— Не можете ли да отидете някъде другаде? — попитах.

Бях имала Монк като квартирант преди и това не беше преживяване, което изгарях от желание да повторя, определено не и през една от редките седмици, когато къщата беше само на мое разположение. Монк щеше да провали всяко романтично преживяване, което можех да имам. Дори простички удоволствия като яденето на сладолед направо от кутията щяха да бъдат невъзможни, ако той се мотаеше наоколо.

— Става въпрос само за две нощи — каза той. — Може би три.

— Три?

— Най-много четири — уточни Монк.

Тъкмо се канех да му изредя всички причини, поради които това беше ужасна идея, и защо нямаше да стане, когато клетъчният ми телефон звънна. Обаждаше се лейтенант Ранди Дишър.

— На телефона лейтенант Ранди Дишър, Полицейско управление на Сан Франциско — представи се той.

Винаги казваше така, макар да знаеше, че мигновено ще позная гласа му, даже и ако системата за разпознаване на обаждащия се не ме уведомеше кой звъни. Просто му харесваше да се чува как го казва. Мисля, че се представяше по този начин дори когато се обаждаше на майка си. Вероятно показваше значката си, когато се срещаха лице в лице.

Имаше само една причина Ранди Дишър да ми се обажда.

— Къде е трупът? — попитах с уморена въздишка.

Той ми каза.