Лий Голдбърг
Г-н Монк излиза в открития космос (27)

26. Г-н Монк и експертът

Седнахме с Амброуз на дивана и изгледахме заснетия от охранителната камера запис на убийството на Кингстън Милс. Гледането му по странен начин ми напомни онова, което ставаше с „Отвъд Земята“. Убийството на Кингстън Милс беше повторение на убийството на Конрад Стайп, само че видяно от нова гледна точка и по-автентично.

Подобно на предишния видеозапис, образът беше разделен на четири сектора, всеки от които ни представяше под различен ъгъл депото за товарене на конферентния център.

Лимузината спря зад конферентния център. Задната врата на колата се отвори и Милс почти тичешком излезе навън. Почти веднага иззад контейнера изникна господин Хоботко, прокашля се, и го простреля веднъж в рамото.

Амброуз направи гримаса и си отбеляза нещо в жълтия си адвокатски бележник. Не мисля, че всъщност имаше какво да записва. Образите просто бяха твърде трудни за възприемане.

Не го винях, че изворна поглед. Не е лесно да гледаш истинско насилие, болка и кръвопролития. Изражението на Кингстън Милс в мига, когато куршумът го уцели в рамото, беше нещо, което никога няма да забравя. Беше първичен, неподправен ужас.

Милс беше човек, който знаеше с абсолютна сигурност, че скоро ще умре от ужасна смърт. А когато видиш подобно нещо, няма как да не си представиш себе си в същата ситуация и да си представиш твърде ясно какво е усещането.

Потръпнах.

На екрана нещата се развиха точно както ни ги беше описал Монк на местопрестъплението. Милс се опита да побегне, но господин Хоботко го последва с маршова стъпка, като продължаваше да стреля, не успявайки да се прицели добре заради кашлянето.

Вторият куршум улучи Милс в крака и го събори. Той се опита да се отдалечи пълзешком, но господин Хоботко се приближи и го довърши с куршум в гърба.

Това беше екзекуция.

Трябваше да се заставя да продължа да гледам. Едно беше да се появиш на мястото, където е станало убийство; друго беше да гледаш как умира човешко същество.

Господин Хоботко се закашля отново и изтича обратно в конферентния център. На това място записът на дивидито свършваше.

Монк изопна плещи, наклони глава на една страна, после — на друга, и се обърна към нас. Познавах този поглед. Щеше да ни разкрие извършителя.

— Какво мислите? — попита Монк.

Смятах, че знам кой го е направил. Но преди да успея да отговоря, се обади Амброуз.

— Ужасно е — каза той. — Конрад Стайп поне е умрял мигновено. Това приличаше на изтезание.

— Може би ако не кашляше толкова много, щеше да се прицели по-добре — рекох.

— Единствената разлика не е в това колко пъти е простреляна жертвата — каза Монк. — При първото убийство господин Хоботко беше идеално разположен точно в центъра на всички заснети от охранителната камера кадри. Този път обаче на моменти стрелецът беше отчасти или напълно скрит от други предмети.

Не ми се стори да избягва камерите — рекох.

— Не ги избягваше каза Монк, — но не внимаваше особено как точно ще го заснемат. На това убийство му липсваше правилна организация и хореографии. Освен това той мигна.

— Мигна ли? — казах.

— Той се стресна от звука на изстрелите — каза Монк. — А другият стрелец — не.

— Другият стрелец ли? — попита Амброуз. — Значи не е същият човек?

— Не мисля — каза Монк.

Обикновено това беше моментът, в който Монк разкриваше кой е убиецът, но вместо тона той остани безмълвен. Амброуз задъвка долната си устна.

— Може ли да го видя отново?

— Разбира се — каза Монк и отново пусна дивидито. Запитах се защо Монк толкова се бавеше да обвини заключението си. Дали не разчетох погрешно езика на тялото му?

Изгледах отново записа. Този път аз също забелязах мигването. Но във всяко друго отношение този господин Хоботко ми изглеждаше точно същият като другия, и общи линии същото телосложение, същия пият на очите, същата униформа, и, разбира се, същият слонски хобот и същите ушички като на елф.

— Прав си, Ейдриън — каза Амброуз. — Не е същият човек.

— Как разбрахте? — попитах. Това е въпрос, който значително по-малко умни хора като мен изключително често задават на умни хора като братята Монк.

— Униформата е същата като тази, която носеше първият стрелец, но този носи уши от първия сезон — каза Амброуз. — Носният израстък също е с дизайн от пилотния епизод, а не по-финият и не толкова космат, използван в по-късните епизоди. Този човек е краен привърженик на „Отвъд Земята“, пурист, който обръща забележително внимание на подробностите. Забележете как държи оръжието. Стиска го като използвано от Конфедерацията оръжие за разбиване на енергията, вместо като обикновен пистолет.

— Следователно, предполагам, че в крайна сметка не кашлицата му е попречила да се прицели казах.

— Той не кашля — каза Амброуз.

— А какво прани? — попитах.

— Говори драч.

Щом Амброуз го спомена, осъзнах, че онова, което бях помислила за кашлица, всъщност беше гърленият насочен говор на хоботестите създания, с който се бяхме сблъскали, когато се опитахме да говорим с предводители на Галактическия бунт.

— Поздравления, Амброуз — каза Монк. — Ти току-що разкри убийството на Кингстън Милс.

— Сериозно? Преди ти да успееш? — попита невярващо Амброуз.

Имаше добра причина да не повярва.

— Ти разкри, че убиецът е Ърнест Пинчук — каза Монк. — Без теб никога нямаше да забележа, че той говори драч.

Аз може би нямаше да забележа, но Монк със сигурност щеше. Всъщност, напълно съм убедена, че той разбра кой е извършителят още от първия миг, в който видя записа от охранителната камера.

Следователно това представление можеше да означава само едно нещо: Монк правеше подарък на брат си.

Не знам дали го правеше от вина, задето по-рано беше пренебрегнал усилията на Амброуз да помогне, или като начин да уважи важното място, което „Отвъд Земята“ заемаше в живота на брат му, но основанията му нямаха значение.

Това беше най-себеотрицателното нещо, може би единственото себеотрицателно нещо, което някога го бях виждала да прави.

Амброуз засия от гордост.

— Би ли искал да разбереш какво казва?

— Можеш да четеш по устните? — попитах.

— Разбира се — каза Амброуз.

— На драч?

— И на още седем езика — каза Амброуз. — Ако се брои и разваленият латински.

— Невероятно — каза Монк.

И безполезно.

Колко често Амброуз имаше възможност да говори с някого на развален латински, да не говорим пък да чете по устните му?

Сега Монк преиграваше, но Амброуз беше твърде поласкан да забележи.

Отново гледахме дивидито и спирахме на всеки няколко минути, за да може Амброуз да си запише какво казва Пинчук. Когато стигнахме до края на записа, Амброуз ни предостави пълния превод.

— Той казва: „Почувствай горещата целувка на моите изстреляни в името на справедливостта куршуми, ти, нещастен, алчен боклук такъв. Ти си виновен в неописуемо отвратителни престъпления срещу човечеството, Конфедерацията, идеята на “Отвъд Земята" и цялата общност на почитателите. И заради това непростимо нарушение трябва да умреш."

Това беше ужасно претрупана реч, дори на езика драч.

Монк изключи телевизора и се усмихна:

— Това ми звучи като признание.

 

 

Монк се обади на капитан Стотълмайер по телефона на Амброуз и му каза, че стрелецът е Ърнест Пинчук и че го е разпознал от записа на охранителната камера благодарение на наблюдения, направени от Амброуз.

Онова, което помогна на Стотълмайер да приеме заключението на Монк, беше, че Пинчук имаше убедителен мотив да иска смъртта на Милс, можеше да се намира на местопрестъплението, и вече беше идентифициран като един от хората, наскоро закупили униформа от първия сезон.

Това и фактът, че до този ден, Монк никога не грешеше, когато ставаше въпрос за убийство.

Но Стотълмайер не беше готов да приеме заключението на Монк, че това е убийство, извършено по подражание. Той смяташе, че и двете убийства са дело на Пинчук.

— Това е един и същи мотив за едно и също убийство на едно и също място — каза Стотълмайер. — Затова очевидното заключение е, че извършителят е един и същи човек.

— Само дето има твърде много разлики — каза Монк. — Например ушите.

— И носът — допълни Амброуз.

— И начинът, по който той държеше оръжието — казах, само за да бъда съпричастна.

— Може би Пинчук е направил всичко това само за да ни отклони от вярната следа — предположи Стотълмайер, — да го направи да изглежда сякаш има двама различни убийци, когато всъщност е имало само един.

— Но вие нямаше да го забележите, нито пък аз — каза Монк. — Разликите са едва забележими подробности, които щяха да бъдат забележими и важни единствено за най-пламенните почитатели на „Отвъд Земята“.

— Което именно е причината да го направи по този начин — каза Стотълмайер. — Знаел е, че в крайна сметка записът от охранителната камера ще се появи по телевизията. Да носи бейзболна шапка или нещо от този род за второто убийство е щяло да бъде прекалено очевидна разлика. Не би заблудило никого.

— Не мисля, че Пинчук е толкова умен — рече Монк.

— Не подценявай интелигентността на почитателите на „Отвъд Земята“ — каза Амброуз. — Един от тях е спечелил Нобелова награда за физика.

— Точно в момента е без значение дали Пинчук е убил един или двама души — заяви Стотълмайер. — Всички можем да се съгласим, че е убил Кингстън Милс, а това е всичко, което ми трябва, за да го арестувам.

Така че Стотълмайер затвори телефона и изпрати Дишър да арестува Пинчук в мотела „Еърпортър“. Но Пинчук не бил там. Приятелката му казала на Дишър, че Пинчук се опасявал, че е заболял от ригилианска треска и затова се върнал у дома в Бъркли. Ригилианската треска, обяснила тя, била съответствието на стомашния грип при хоботковците.

Тъй като градчето Ийст Бей беше, извън обсега на действие на капитана, Стотълмайер се свърза с полицията в Бъркли и се уговори да се срещне с тях в къщата на Пинчук за извършването на ареста.

Отправихме се да се присъединим към тях.

На път за там, не устоях и попитах Монк защо е приписал на Амброуз заслугата за разкриването на случая с убийството на Кингстън Милс.

— Защото Амброуз разкри това престъпление — каза Монк.

— След вас — рекох. — Вие просто не казахте нищо.

— Смяташ ли, че е забелязал? — попита Монк.

— Той не ви е виждал да разкривате достатъчно престъпления, за да разпознае движенията на лицето ви — казах. — Аз обаче съм. Е, защо го направихте?

— Исках за разнообразие да се почувства добре и доволен от себе си.

— Какво ви кара да смятате, че не се чувства така?

— Защото е Монк — каза той тъжно.

Сигурна съм, че двусмисленото значение на тези думи вероятно не беше преднамерено, но не ми убягна.

— Но вие също сте Монк, а се чувствате добре в собствената си кожа — казах аз.

— Рядко — рече Монк.

— В такъв случай, кога се чувствате добре и доволен от себе си?

— Когато разкрия някой случай — каза Монк.

— Това се случва много често — отбелязах.

— Недостатъчно често, за да ми попречи да живея нещастно през по-голямата част от живота си в будно състояние — каза Монк. — Ще ми трябват десетки убийства на седмица, за да се почувствам истински доволен от живота.

— Осъзнавате противоречието в тези думи, нали?

— Че ще трябва да умрат стотици хора, та да изпитам истинско щастие и удовлетворение?

— Да — съгласих се.

— Сега знаеш защо съм нещастен — каза Монк.

 

 

Предният двор на порутената къща на Ърнес Пинчук беше обрасъл с бурени и осеян с боклук. Доколкото се отнасяше до Монк, със същия успех можеше и да е заобиколен от крепостен ров. Нямаше начин той да прекоси двора и да отиде до продънената предна веранда.

Така че останахме на бордюра, докато капитан Стотълмайер и един трийсетинагодишен детектив от Полицейското управление на Бъркли отидоха до вратата на Пинчук, а лейтенант Дишър преведе няколко униформени полицаи отзад.

Полицаят от Бъркли почука на вратата, а капитан Стотълмайер застана встрани, с пистолет в ръка.

— Ърнест Пинчук? Говори детектив Идалго Райнхард от Полицейското управление на Бъркли. Искаме да говорим с вас.

Идалго Райнхард! С такова име сигурно беше изпаднал от клона на много интересно родословно дърво.

Не последва отговор. Райнхард почука отново.

— Отворете — каза той.

Чух как Дишър кресна: „Стой!“ откъм задния двор, а после се разнесоха високи писъци, кашляне и гъргорене.

Стотълмайер се отдръпна от верандата.

— Какъв, по дяволите, е този звук?

— Пинчук — казах. — Бълва драч.

— Трябваше да го сдъвче, преди да се опита да го глътне — каза Стотълмайер, като прибираше пистолета си в кобура.

— Това е език — казах.

— Измислен — допълни Монк.

Дишър поведе Пинчук надолу по алеята за коли към улицата. Пинчук още беше в хоботковския си костюм, а ръцете му бяха закопчани с белезници зад гърба.

— Имате право да мълчите. Всичко, което кажете, може да бъде и ще бъде използвано срещу вас в съда — каза Дишър. — Независимо на какъв език говорите — истински или телевизионен.

Пинчук гневно продължи да ни гъргори, хрипти и сумти още известно време, докато Дишър свърши с четенето на правата и го вкара на задната седалка на една полицейска кола.

— Странни случаи имате тук във Фриско — каза Идалго.

— Тъкмо затова си имаме Монк — каза Стотълмайер, като подаде ръка на Идалго. — Благодаря за днешното съдействие.

— Удоволствието беше мое — рече Идалго. — Винаги се радвам да изритам някоя от нашите откачалки на отсрещната страна на залива. Така ще трябва да се занимавам с един по-малко.

Дишър дойде при нас.

— Успях да надникна в къщата му, когато излезе. Трябва да я видите.

— Добре — каза Стотълмайер и тръгна бавно надолу по автомобилната алея. — Но още сега ти казвам, че няма да заимствам никакви идеи за обзавеждане от тип със залепен на носа слонски хобот.

Последвахме капитана. Докато вървеше, Монк си гледаше в краката, за да не стъпва по пукнатините в алеята за коли. Задният двор беше също толкова буренясал, колкото и предният, но в задната част на къщата имаше циментова пътека от алеята за коли до вратата. Монк вървеше само по пътеката, съсредоточил се да запази равновесие, сякаш прекосяваше мост над дълбока клисура.

Вратата беше открехната. Стотълмайер я бутна да се отвори докрай и влязохме в друг свят, два века напред в бъдещето.

Дневната беше точно копие на командния център на космическия кораб „Дискавъри“, чак до контролния подиум на капитана, лостовете за управление на навигационната конзола и таблото с постоянно примигващи пъстроцветни светлинки на главния компютър, който винаги имаше вид, сякаш ще избухне в дъжд от искри всеки път, когато корабът се натъкнеше на метеоритна буря или беше нападнат от извънземни.

При по-внимателен оглед обаче имаше няколко неща, които не се връзваха — като например купчината изпратени по пощата рекламни брошури и листовки върху конзолата за осъществяване на връзка, кецовете с измъкнати връзки на пода, наполовина изяденият пакет чипс „Доритос“ върху командния подиум…

… и пистолетът, оставен върху стола на капитана.

— Телепортирай ме, Скоти^[1] — възкликна Стотълмайер.