Лий Голдбърг
Г-н Монк излиза в открития космос (22)

21. Г-н Монк отива в „Бъргървил“

Монк застана пред въртящата се врата, сякаш се изправяше срещу стар неприятел. Присви очи към нея и разлюля ръце отстрани покрай тялото си. Нямаше начин отново да мине през този вход.

— Приличате на полицейски началник, който гледа предизвикателно някой бандит и чака да извади пистолета си — казах.

— Още като видях това, трябваше да се сетя, че Брандън Лорбър е бил човек, готов да ограби служителите си и да унищожи бъдещето им.

Махнах на охранителя Арчи Апълбаум, който седеше на бюрото си в центъра на фоайето. Той стана и се приближи. Вдигна към мен електронната си карта, за да ми покаже, че знае, че искам да ни пусне да влезем.

— Защото е имал въртяща се врата във фоайето ли? — попитах Монк.

— Явно се е наслаждавал на страданията на другите — каза Монк. — С каква друга цел би могъл да кара хората да търпят това?

— Може би, за да могат да влизат и излизат от сградата по-бързо и той да може да запази топлината и въздуха от климатичната инсталация във фоайето.

Монк изсумтя презрително:

— Толкова си наивна.

Арчи прекара картата си през четящото устройство на вратата за охраната, отвори я и ни махна да влезем.

Вратата за охраната се използваше само след работно време и от хора с увреждания, но това беше единственият начин, по който Монк влизаше или излизаше от сградата.

— Добре дошли отново — каза Арчи. — Лилънд се обади и каза, че може да се отбиете. Какво можем да направим за вас?

— Бихме искали да говорим с Андрю Кахил — казах.

— Ще се обадя горе и ще проверя дали желае да се срещне с вас — каза Арчи.

— Горе ли? — попита Монк.

— На десетия етаж е — каза Арчи.

— Моля ви, попитайте го дали ще слезе да се срещне с нас — казах.

— Не — каза Монк. — Искаме да се качим.

— Това са много стълби, господин Монк — рекох.

— Искам да го видя в кабинета му.

Арчи отиде до бюрото си, обади се и после отново се приближи.

— Той ще се радва да ви види.

Отведе ни до стълбите, отключи вратата и я задържа отворена.

— Ужасно много внимание обръщате на сигурността тук — каза Монк.

— Това е корпоративното седалище на национална верига — каза Арчи. — Привличаме много ексцентрици.

— Всички ли имат машини за рязане на хартия в кабинетите си? — попита Монк.

— Разбира се — отвърна Арчи.

— Какво се случва с прекараните през машината документи?

— Пазачите ги прибират, слагат ги в отделно кошче за смет и го свалят тук — каза Арчи. — Аз го заключвам в специален килер, докато от службата за изхвърляне на излишни документи дойдат тук.

— Има специална служба за това?

— Идват веднъж седмично — поясни Арчи. — Отнасят нарязаната с машините хартия и я изгарят.

— Аз също си заключвам боклука в специално хранилище — каза Монк.

— Наистина ли? — попита Арчи.

— Наистина — потвърдих.

— Не го ли правят всички? — попита Монк. — Питам се дали биха се съгласили да идват в моята къща всяка седмица, да прибират боклука ми и да го изгарят.

— Ще трябва да ги попитате — каза Арчи, — но не мисля, че ще се съгласят.

— Кой има ключове за това хранилище? — попита Монк.

— Господин Лорбър, управителят на сградата, а аз деля един комплект с двамата охранители, които поемат останалите смени. Защо питате?

— Запленява ме видът на прокараните през машина за рязане на хартия документи — каза Монк. — Обичам да сглобявам отново неща, които са били разделени.

— Би ви харесало да сглобите наново един нарязан документ?

— Би ми доставило огромно удоволствие — каза Монк и тръгна нагоре по стълбите.

 

 

Когато стигнахме до десетия етаж, вече си давах сметка за съществуването на всяко мускулче в тялото си и за пълния капацитет на дробовете ми да поемат въздух.

Ако се съдеше от начина, по който дишаше Монк и по измъченото изражение на лицето му, той не се чувстваше кой знае колко по-добре от мен, но по някакъв начин бе овладял способността да контролира потенето си. По кожата му нямаше дори капчица влага. Беше удивително.

Трябваше да го накарам да ме научи как да правя това.

Запитах се кои ли други неподлежащи на контрол телесни функции беше успял да овладее. Дали можеше да контролира и влагата в очите си и образуването на слюнка в устата си? Може би контролираше дори растежа на косата си.

Докато се опитвах да си спомня кога за последен път се е подстригвал Монк, един служител от охраната ни посрещна на стълбището с бутилка вода.

Водата не беше „Сиера Спрингс“, затова Монк я отказа. Аз с радост взех и двете бутилки и ги изгълтах на един дъх, докато охранителят ни водеше към ъгловия кабинет на Кахил.

Кахил имаше вид на човек, който може да огъне с голи ръце колата ми. Мускулите му се вълнуваха под ушитата му по поръчка официална риза като вълните на повърхността на океана. Не знам дали се движеха, или просто бях замаяна от дългото ходене.

Кабинетът му беше мебелиран точно като този на Лорбър, чак до снимките на стената, на които стоеше пред различни ресторанти на „Бъргървил“ из страната. Единствената разлика беше сложено на бюрото му преспапие от изкуствен материал с пеперуда върху него.

— Приятно ми е да се запозная с вас, господин Монк — каза Кахил, като подаде ръка на Монк. — Искам да ви помогна по всеки възможен начин във вашето разследване.

Подадох на Монк дезинфекционна кърпичка, още преди да е успял да я поиска. Изгарях от желание да си спечеля одобрението му след малката ни кавга.

— Мога да ви уверя, че ръцете ми са чисти — каза Кахил с усмивка. — Във всяко отношение.

— Звучи, сякаш упражнявате уменията си за отричане за процеса — отбелязах. — Тази усмивка наистина може да въздейства на съдебните заседатели.

— Не съм убил Брандън Лорбър — каза Кахил. — Бях на откриване на ресторант от веригата „Бъргървил“ в Хула Виста.

— Лорбър е убит от професионален наемен убиец — каза Монк. — Предоставянето на алиби не ви оневинява като човека, който го е наел. Мисля обаче, че асистентката ми имаше предвид съдебния процес за всичките финансови трикове тук.

— Не знам за какво говорите — каза Кахил.

Хората много често казваха това, когато бяха в близост до Монк.

В контекста на разследване за убийство това обикновено беше лъжа.

В контекста на съблюдаването на някое от правилата на Монк, например правилния начин за събиране на листа с гребло, това беше истина.

Но ние не говорехме за загребване на листа. Говорехме за загребване на големи суми пари в брой и извършването на убийство за укриването на това заграбване.

— В такъв случай сте ужасен главен счетоводител — казах. — Съдебните счетоводители от полицията ви разследваха до най-дребната подробност. Знаем всичко за изкупуването с надценка на съдружията, тайно притежавани от зетя на Лорбър и за разграбването на средствата за маркетинга, освен другите неща. Ваша работа е да знаете къде отиват парите на това място, нали?

— Това, което исках да кажа, беше, че не съм замесен в никакви финансови нередности — каза Кахил. — Всичко беше дело на Брандън. Той манипулираше числата, които ми се съобщаваха, той ме излъга, и пак той е платил на подчинените ми да ми съобщават неточна информация. Бях шокиран докъде се простират криминалните му деяния и именно затова оказвам пълно съдействие на Министерството на правосъдието през последните няколко месеца.

Монк се приближи до бюрото на Кахил и огледа машината за унищожаване на документи.

— Значи ще припишете вината за всички измами на Лорбър, когато престъпленията тук станат известни — каза Монк. — Разбирам защо бихте го направили. Лорбър няма да е тук да се защити или вместо това да насочи обвинителен пръст към вас.

— Лорбър е отстранен от пътя и вие поемате компанията — рекох. — Убийството му ви е свършило добра работа.

Кахил понечи да каже нещо, но Монк го прекъсна.

— Хубава машина за унищожаване на документи — каза той. — Може ли да я пробвам?

— Давайте — каза Кахил и посочи с пръст към мен. По пръста му сякаш имаше повече мускули, отколкото в крака ми. — Мислите, че аз излизам от тази история напълно невредим? Пресата ще ме сравни със земята. Ще изгубя милиони долари в акции и всичко, което ми се полагаше според пенсионния план за служителите.

Монк взе празно листче за бележки от бюрото на Кахил и го пъхна в машината за рязане на хартия, която го изплю на мънички парченца. Кахил посочи с пръст към изрезките.

— Това като нищо може да се случи и с бъдещето ми на счетоводител — каза Кахил, — освен ако не успея по някакъв начин да спася тази компания. Но шансовете не са в моя полза.

Монк взе две от изрезките, вдигна ги към светлината, после пусна парченцата хартия обратно в боклука.

— Може да е по-лошо — каза Монк. — Може да отидете в затвора.

— Няма такава вероятност — отвърна Кахил. — Имам имунитет срещу съдебно преследване в замяна на показанията си.

— Сигурен съм, че този имунитет не покрива убийството — каза Монк.

— Ако търсите някой, който има мотив да убие Брандън, не е нужно да търсите по-далече от собствения му дом — каза Кахил. — Съпругата му получава всичко, а сега, когато Брандън е мъртъв, никой не може да й го вземе. Ако той беше жив, щеше да бъде съден и авоарите му щяха да бъдат отнети. Тя щеше да изгуби имението в Пасифик Хайтс, яхтата, самолета „Гълфстрийм“, къщата на Хаваите, къщата във Вейл и двете им еднакви сребристи коли марка „Бентли“. Щеше да й се наложи отново да се върне да кълчи изваяния си с помощта на пластичната хирургия задник на подиума.

— Модел ли е била? — попитах.

— Беше стриптийзьорка — каза Кахил. — Брандън се запозна с нея в един стриптийз клуб в Далас преди петнайсет години и напусна жена си заради нея. Тя беше „златотърсачка“. Имаше много скъпи вкусове, и се съмнявам дали Брандън щеше да може да ги удовлетворява, след като правителството приключеше с него.

— Смятате ли, че е била способна на убийство, за да си запази богатството? — попитах.

— Тя обича бентлито си безкрайно повече, отколкото обичаше съпруга си — каза Кахил. — Златотърсачите напускат златното находище, след като то се изчерпи. И отиват да търсят на друго място.

 

 

— Не знам защо хората са готови да плащат, за да гледат как някой си сваля дрехите — каза Монк, докато слизахме обратно по стълбите. Можех да му кажа, но той не ми даде тази възможност. — Аз бих платил на един гол човек да си облече дрехите.

Е, това вече беше интересно.

— Бихте ли ги наблюдавали, докато го правят?

— Дори не бих останал в един и същ район с тях — каза Монк. — И пак щях да си закрия очите.

— Тогава за какво ще плащате?

— Душевен покой — поясни Монк. — Щях да знам, че на света има един гол човек по-малко.

— Не знаех, че голотата е голям проблем — казах.

— Огромен — каза Монк. — По-голям от глобалното затопляне.

— Може би си свалят дрехите точно защото става толкова топло.

От замисленото изражение на лицето му обаче виждах, че лекомислената ми забележка няма да сложи край на размишленията му по този въпрос.

— Защо някой би се оженил за гол човек? — попита той.

Това беше все едно разговарях с дъщеря си. Тя непрекъснато ми задаваше чудати въпроси, на които не беше толкова лесно да се отговори. Не много отдавна попита защо не можем да „приспиваме“ болните хора като кучетата. Дъщеря ми е много прагматична, когато става въпрос за смъртта, и това донякъде ме плаши, тъй като вероятно именно тя ще се грижи за мен на старини.

Отговорих на Монк така, както щях да отговоря на Джули, ако тя ми бе задала същия въпрос.

— Всеки човек е гол — казах.

— Аз не съм гол — възрази Монк.

— В момента не — казах. — Но не е възможно да сте облечен във всеки един миг.

— Разбира се, че е възможно — каза Монк.

— В някакъв момент през деня дори вие трябва да си свалите дрехите, господин Монк.

— Не, не трябва.

— Как е възможно?

— Това е задължително в едно цивилизовано общество. Предполага се, че човек трябва да се облича и съблича на етапи — каза Монк. — Винаги оставаш облечен с по нещо във всички моменти от процеса. Не си ли чела наръчника?

— Какъв наръчник?

— Който моята майка ми даде и който ти е дала твоята майка, разбира се — каза Монк. — Може да се наложи да поошлайфаш уменията си, като прочетеш преработеното издание, което си дала на Джули Много неща са се променили, откакто с теб сме били деца.

— Не съм дала наръчник на Джули.

Монк ме погледна ужасено.

— Що за майка си ти? По-добре да си вземеш такъв наръчник, преди да са разбрали от службата за закрила на детето.

Майка му му е дала наръчник за обличане? Сигурно сама го беше написала. Помислих си, че сигурно щеше да е доста интересно и също толкова ужасяващо да се прочете.

— Може би мога да взема назаем семейния ви екземпляр — казах.

— Ще ми се да можеше — каза Монк, — но вече отдавна го няма.

— Какво стана с него?

— Веднъж Труди поиска да го прочете — каза Монк. — Оттогава не съм го виждал. Това е истинска мистерия.

За мен не беше.

Ако бях съпруга на Монк, и го обичах толкова много като нея, знам какво щях да направя с онзи наръчник. Щях да го изгоря. Питах се дали това наистина беше чак такава мистерия за Монк, който беше разрешавал много по-заплетени загадки от тази.

— В такъв случай, ако никога не се събличате напълно — попитах, — как вземате душ?

Монк се изчерви:

— Не мислиш ли, че навлизаш в малко лична територия? Аз съм ти шеф, в края на краищата. Не би трябвало да си ме представяш под душа.

— Не си ви представям — възразих.

— Дори аз не искам да си представям как изглеждам под душа — каза той.

Монк спря на петия етаж, пое си дълбоко дъх, за да събере смелост, и се втурна навън. За него да бъде на етаж с нечетен номер беше като да върви по въжен мост над дълбока пропаст, затова сигурно имаше основателна причина да го направи.

Последвах го до кабинета на Лорбър.

— Какво правим тук? — попитах.

— Провеждаме важен тест — каза Монк.

Той взе празен лист хартия от бюрото на Лорбър и го сложи в машината за унищожаване на документи.

— Ако се опитвате да разберете от коя машина е излязъл унищоженият документ, можете да забравите за това — казах. — Машината за унищожаване на документи тук е съвсем същата като онази в кабинета на Кахил.

— Няма две напълно еднакви машини за унищожаване на документи — каза той.

— Тя е от същата марка, същия модел и със същите остриета.

— Точно тук грешиш. — Монк взе две парчета хартия и ги вдигна към светлината. — Цветът им се размътва и се назъбват на различни места. Нужен е само един документ с кламер върху него, за да остави почти незабележима драскотина в крайчеца на острието.

— Почти незабележима ли? — възкликнах. — Трябва ви микроскоп да я видите.

— Виждам я — каза Монк.

— Наистина ли?

Монк пусна изрезките отново в боклука.

— Унищоженият документ е от кабинета на Кахил. Просто исках да се уверя още веднъж.

— Значи е знаел точно какво става и вместо да отиде право при властите, е унищожил доказателството — казах. — Той е лъжец.

— Повечето убийци обикновено са — каза Монк.

— А той убиец ли е?

— Не знам — каза Монк. — Все още.

Възхитих се на непоклатимата увереност зад начина, по който Монк каза „все още“. Във всички случаи, които разследваше, в ума му никога не беше имало съмнение, че ще открие убиеца.

Имаше само едно изключение и именно този случай беше най-важен за него.

Убийството на Труди.

Очаквах с нетърпение деня, в който това щеше да се промени.