Лий Голдбърг
Г-н Монк излиза в открития космос (28)

27. Г-н Монк намира себе си

Ърнест Пинчук седеше на масата в стаята за разпити, със скръстени на гърдите ръце, загледан предизвикателно в огледалото, зад което знаеше, че сме скрити ние четиримата, които бяхме в стаята за наблюдения и го гледаме.

Монк изучаваше Пинчук, сякаш той беше някакво причудливо създание или експонат в зоологическа градина.

— Не е казал и дума — рече Стотълмайер. — Само гъргори.

— Това е драч — казах. — Чувала съм, че е трудно да го говориш разбираемо, ако имаш само един език.

— Защо отказва да говори английски? — попита Дишър.

— Приятелката му ни каза, че протестира срещу промените в „Отвъд Земята“ — казах. — Зарекъл се е да говори драч, докато отменят шоуто или се съгласят да направят версия, вярна на оригинала.

— Човек би си помислил, че сега, след като Стайп и Милс вече са мъртви, той ще сметне, че е изразил позицията си — каза Стотълмайер.

— От телевизионната мрежа обявиха ли, че шоуто е отменено или че ще правят вярна на оригинала версия? — попитах.

Стотълмайер сви рамене:

— Не и доколкото ми е известно.

— Мисля, че докато не го направят, той няма да говори с нас. Поне не и на английски.

— О, ще проговори — каза Стотълмайер. — Когато приключа, той ще си признае и ще ни спести много неудобства в съда.

— Защо му е да го прави? — попита Монк.

— Може и да не иска да говори английски, но го разбира. Когато се изправи пред солидните доказателства, събрани срещу него, ще поиска да се споразумее.

— Какво имате да му предложите? — попитах.

Стотълмайер ни се усмихна:

— Гледайте и се учете.

 

 

Няколко мига по-късно Стотълмайер дотъркаля върху платформа на колелца комбиниран телевизор и дивиди плейър в стаята за разпити и затвори вратата. Монк, Дишър и аз наблюдавахме мълчаливо.

Капитанът се усмихна на Пинчук:

— Виждаш един много щастлив човек, Ърни. Искаш ли да знаеш защо? За мен това е случай-мечта. Мога да ти издействам присъда и смъртоносна инжекция, без да положа и най-малко усилие.

Пинчук изцвърча и изсумтя.

— Какво казваш? Трудно те разбирам с това нещо на носа ти. Може би това ще помогне.

Стотълмайер изскубна хобота от лицето на Пинчук и го метна в един ъгъл.

Пинчук изпищя — не от болка, а като човек, когото са разсъблекли гол на публично място. Той покри незащитения си нос с ръце, сякаш беше много по-интимна част от тялото му.

Бях шокирана от постъпката на капитана. Знам, че това беше просто един гумен нос, но като се има предвид кой беше Пинчук и какво означаваше за него този хобот, изглеждаше като акт на насилие.

Сигурна съм, че точно такова беше намерението на Стотълмайер.

— По-добре ли е така? — попита Стотълмайер. — По-хубаво ли дишаш сега?

Пинчук изсъска, закашля се и изгъргори.

— Предполагам, че не. Но това е добре. Не се налага да казваш нищо. Доказателствата говорят сами за себе си.

Стотълмайер включи телевизора. На екрана започна направеният от охранителната камера видеозапис на убийството на Кингстън Милс.

— Тук, Ърни, съвсем ясно, в цветно изображение, се вижда как убиваш Кингстън Милс, задето е съсипал обожаваното от теб шоу. Балистичната експертиза доказа, че куршумите, извадени от тялото, съвпадат с пистолета, който намерихме в къщата ти. Случаят е приключен. Просто исках да ти благодаря лично, че толкова ми улесни работата. Тази вечер ще се прибера рано вкъщи.

Пинчук издаде още няколко отвратителни звука. Стотълмайер понечи да си тръгне, после размисли.

— О, чакай, за малко да забравя. Има още. Ще ми се всички серийни убийци така да се грижеха да ни снабдят с непоклатими доказателства за престъпленията си. Разполагаме със запис и на първото ти убийство.

Стотълмайер пусна видеозаписа със Стайп. Докато записът вървеше на екрана, Пинчук гъргореше толкова силно, че почти плюеше.

Дишър се ухили:

— Това е направо страхотно.

На мен не ми беше забавно. От мига, в който Стотълмайер изтръгна хобота, цялото преживяване ми се струваше разстройващо. Виждах една страна от характера на капитана, която не ми допадаше особено. Не че подкрепях Пинчук — той беше убиец. Но все пак беше човешко същество.

— Гледай ти, Стайп е мъртъв, а вие още не можете да простите на Стайп, че е продал всички ви — каза Стотълмайер. — Дори без пистолета на това местопрестъпление, случаят е безкрайно лесен. Това е защото си бил достатъчно съобразителен и при двете убийства да носиш все същата нова униформа, която си купил тази седмица. Щеше да е наистина хубаво, ако носеше и табелка с името. Но, хей, не те критикувам.

Пинчук лаеше и пухтеше като тюлен, по челото му избиваше пот.

— Мисля, че съдебните заседатели ще поставят нов рекорд по най-бързо произнасяне на присъда „виновен“ в историята на Съединените щати. Как мислиш, колко минути ще им трябват? Десет минути? Пет? Или само трийсет секунди? Предполагам, че зависи дали първо ще искат да си получат безплатния обяд, или не.

Лицето на Пинчук беше яркочервено. Сега определено беше напрегнат. Може би дори щеше да получи удар.

— Ще се разприказва — каза Дишър.

Погледнах към Монк, който беше наклонил глава на една страна и наблюдаваше Пинчук от различен ъгъл. Запитах се какво ли вижда.

Стотълмайер се наведе през масата пред Пинчук.

— С всичките тези доказателства срещу теб смъртоносната инжекция ти е в кърпа вързана. Но ако искаш да направиш самопризнания и да говориш за вината си, може да се изправиш срещу онези копелета от корпорацията, съсипали твоето шоу, а след това да прекараш остатъка от живота си в затвора, като гледаш по цял ден повторения на „Отвъд Земята“ Това може да е истински рай. Изборът е твой. На мен ми е безразлично. Аз печеля и в двата случая.

Пинчук избухна в разпален поток от кашляне, давене, гъргорене, лаене и грачене. Казваше нещо и го казваше убедително. Монк се обърна към мен:

— Обади се на Амброуз.

Натиснах копчето за бързо набиране на клетъчния си телефон и последвах Монк, който измарширува от стаята за наблюдение и влезе право в стаята за разпити.

Стотълмайер вдигна поглед, очевидно изненадан, че ни вижда, особено след като нещата вървяха толкова добре.

— Моментът не е подходящ, Монк — каза Стотълмайер.

Монк отиде до телевизора, фиксира кадъра, на които се виждаше как господин Хоботко застрелва Стаил, и ме погледна.

— Свърза ли се с Амброуз?

В този момент Амброуз вдигна телефона.

— Ало, свързахте се с дома на Амброуз Монк. Говори Амброуз Монк.

— Здрасти, обажда се Натали. Изчакай за момент. — Кимнах на Монк, натиснах копчето за високоговорителя, и вдигнах телефона. — На линия е.

— Амброуз, ние сме с Ърнес Пинчук, водач на Галактическия бунт, току-що арестуван за убийството на Кингстън Милс. — Монк се обърна с лице към Пинчук. — И Конрад Стайп ли убихте? Това на записа от охранителната камера вие ли сте?

Пинчук, изглежда, повтори същата изобилстваща с пръскане на слюнки тирада, на която току-що бяхме станали свидетели. Монк внимателно се измъкна така, че да не го уцели нищо от слюнките.

Монк погледна телефона, сякаш в стаята беше самият Амброуз.

— Амброуз, какво каза той току-що?

— Казва, че стрелецът носи униформа от първия сезон с уши от втория сезон, за което знаем, че е очевидно. Казва, че това е нарушение, оскверняване и обида спрямо всичко, което „Отвъд Земята“ олицетворява и що се отнася лично до мен, ще трябва да се съглася.

— Амброуз говори драч? — попита Стотълмайер.

— Може и да го чете по устните — казах.

— Ако след днешния ден потърся в речника думата „безсмислен“ — каза Стотълмайер, — това ще бъде новото определение.

Пинчук изглеждаше и звучеше, сякаш се е задавил с топка косми.

Амброуз отново заговори:

— Казва, че Конрад Стап е предал самия себе си, принципите си и цялата общност на феновете, като е позволил на тази змия Кингстън Милс да съсипе „Отвъд Земята“. Но който и да е човекът с онази униформа от несъответстващи си части, той прави същото. Казва, че този човек позори всички привърженици на шоуто навсякъде, а господин Пинчук не би направил това. Той не е такъв. Казва, че е почтен човек.

— Тази сутрин убихте човек на един паркинг — обърна се Стотълмайер към Пинчук. — Не бих нарекъл това почтено. Това е убийство.

Пинчук отново се изкашля и изсумтя няколко пъти, докато Амброуз превеждаше бързо.

— Казва, че това не е било убийство, а екзекуция за престъпления срещу човечеството. Признава, че е застрелял Кингстън Милс. Всъщност, искало му се да застреля човека, носел погрешната униформа, когато убил Стайп. Смята, че целта на стрелеца е била да обиди, подцени, и унижи „земляните“. Теорията му е, че убийството е било акт на агресия от страна на почитател на „Стар Трек“ или „Бойна звезда Галактика“, за да настрои света против „Отвъд Земята“.

— Разстроен е заради униформата — каза Стотълмайер. — Но не и заради убийството. Намирам това за противно.

Пинчук продължи да говори, ако можете да го наречете така. Амброуз се обади:

— Господин Пинчук продължава да твърди, че не е убил Конрад Стайп. Със сигурност е бил достатъчно разгневен, за да го направи, но въпреки постъпката си, Стайп все пак е бил създателят на „Отвъд Земята“ и господин Пинчук уважава това.

— Ето — каза Монк. — Този човек е убил Кингстън Милс, но не и Конрад Стайп.

— Да излезем навън — каза Стотълмайер, като даде знак на двама ни с Монк да се отправим към вратата.

Изведе ни от стаята за разпити и ни отведе в коридора, където при нас дойде Дишър.

— Това беше удивително — каза Дишър. — Никога преди не съм виждал такъв разпит.

— Нито пък аз — каза Стотълмайер и посочи клетъчния ми телефон. — Може ли да кажеш на Амброуз, че ще му се обадиш отново.

— Разбира се — казах и направих каквото ме помоли.

След като приключих разговора, Стотълмайер се обърна към Монк:

— Не исках да обсъждам това пред убиеца или пред брат ти. Излагаш се и гледката е мъчителна.

— Правя това, което правя винаги — каза Монк.

— Да, това е проблемът. Отказваш да признаеш каквото и да било, което не се връзва както ти искаш.

— Така разкривам убийства — рече Монк.

— Не и този път — каза Стотълмайер. — Човекът в онази стая е откачен. Ти приемаш думите му, на някакъв измислен език, като свята истина. А те не са. Те са бръщолевене на един идиот.

— Вярвам му — каза Монк.

— Защото той ти играе по свирката, Монк. Казва ти онова, което искаш да чуеш.

— Познавам този човек — каза Монк.

— Срещна го само преди два дни — рече Стотълмайер.

— Той — това съм аз.

Всички се втренчихме невярващо в Монк. Определено не беше за пръв път, както знаете. Но това беше особено невероятно изказване от негова страна.

Преди два дни Монк наричаше почитателите на „Отвъд Земята“ пристрастени към наркотиците откачалки. Беше готов да се отрече от брат си и да накара да го затворят в лудница заради връзките му с тях. А сега се присъединяваше към редиците им?

Нещо беше не много наред с Монк. Нима накрая беше превъртял?

— Той изобщо не прилича на теб — каза Стотълмайер.

— Той е аз — каза Монк. — И е мой брат.

Стотълмайер посочи към вратата на стаята за разпити:

— Та той има заострени уши и слонски нос!

— Ърни имаше слонски нос — казах аз. — Докато вие го откъснахте от лицето му в акт на полицейска жестокост.

Стотълмайер ме изгледа унищожително.

— Това е гумен нос. Свалих го от лицето му, не съм го удрял с него.

— Със същия успех можеше и да го направите — казах.

Стотълмайер насочи вниманието си отново към Монк, пренебрегвайки възраженията ми, като ми показа тила си.

— Той живее в къща, обзаведена така, че да прилича на космически кораб — каза Стотълмайер. — Говори измислен език. Не прилича нито на теб, нито на Амброуз.

— Технически погледнато, Амброуз всъщност говори езика и познава шоуто из основи — отбеляза Дишър. — Така че Пинчук не е Монк, но може би е мъничко Амброуз.

Стотълмайер отправи към Дишър същия унищожителен поглед, с който беше изгледал мен, но преди да успее да откъсне главата на Дишър с голи ръце, Монк се обади:

— Няма спор, че Ърнест Пинчук е побъркан, вероятно пристрастен към наркотиците чудак — каза той. — Но в разстроения си ум, той живее, придържайки се към естествения порядък на своята вселена. Всичко в живота му си е на мястото. Той се грижи всяка подробност да бъде както трябва. Той би носил униформа на Конфедерацията от първия сезон в съчетание с уши от втория не повече, отколкото аз бих тръгнал по улицата с два различни чорапа.

— По-скоро бихте се самоубили — поясних аз.

— Първо щях да те накарам да ми смениш чорапите, и след това да ме убиеш — каза Монк. — Не бих искал да ме видят с различни чорапи, дори мъртъв.

— Но ако все пак те погребат с различни чорапи, тогава това определено ще бъде оскверняване — каза Дишър. — И имаш думата ми, че Специалният отряд за борба с оскверняването няма да намери покой, докато не хванем извършителя.

— Във всичко това има ли нещо смислено? — попита Стотълмайер.

— Ърнест Пинчук е откачалка, но и принципен човек — каза Монк. — Вижте какво прави точно сега. Придържа се към обета си да говори драч, дори когато животът му е заложен на карта, защото вярва, че това е необходима стъпка за възстановяването на естествения порядък на неговия свят. Разбирам го, защото сме еднакви. Само дето аз не съм ненормален.

Това беше показателен, преломен момент в живота на Ейдриън Монк. Това беше логиката, която убягваше на Стотълмайер.

Монк току-що беше направил огромна крачка напред в разбирането на самия себе си и останалите. Д-р Крогър вероятно би нарекъл това „пробив“.

Като се сравняваше с Пинчук, Монк всъщност проявяваше съчувствие към някого, чиито убеждения и начин на живот бяха коренно различни от неговите. Беше невероятно!

Това беше нещо, което се опитвах да го накарам да направи от години, и то още по-усилено от началото на този случай. Исках да види колко прилича на Амброуз, на почитателите на „Отвъд Земята“, и на други хора, които критикуваше, задето не бяха същите като него.

А сега той го проумяваше. Или поне така изглеждаше.

Надявах се, че това ново осъзнаване ще се задържи трайно, макар да не бях убедена от аргумента, който изтъкваше по отношение на настоящия случай.

— Казвам ти, Монк, манипулират те — каза Стотълмайер. — Този тип вероятно знае всичко за теб и се възползва от това.

— Дори да е вярно, той призна за едно убийство — каза Монк. — Ако е извършил и другото, какво има да губи, ако го признае? Дори само това би трябвало да ви покаже, че вашият сценарий просто е безсмислен.

— Моят? Ако изложа доказателствата за теорията си срещу твоята дъвка, обвивка от бонбон и идиотското ломотене на този тип, едва ли има спор кое ще допринесе за по-голяма убедителност — каза Стотълмайер. — Всеки разумен човек и което е по-важно, всеки състав от равни на мен дванайсет съдебни заседатели, ще се съгласи, че съм заловил стрелеца, извършил две убийства.

— И ще сгрешат — каза Монк. — Конрад Стайп е убит от наемен убиец.

— Който, според теб, е убил двама души, само за да не може да бъде арестуван за това, че е застрелял човек, който вече е бил мъртъв — каза Стотълмайер.

— Точно — съгласи се Монк.

— Оскверняването е много сериозно престъпление — каза Дишър. — Затова сме създали специален отряд за борба с него. Убиецът е бил ужасен, че ще го хванем.

— Отрядът не съществуваше до убийството на Лорбър — казах. Нямаше защо да се въздържам да противореча на Дишър. Не работех за него.

— Но стрелецът е предусещал, че ние ще сформираме специалния отряд, след като видим престъпленията му — каза Дишър. — Ето колко е умен и защо в мое лице срещна достоен да се мери с него човек.

— Наемникът още е някъде там навън, свободен да убива — рече Монк. — И ще го направи на подходящата цена. Трябва да го открием, преди да го направи.

Стотълмайер разтри слепоочията си.

— Приключихме тук, Монк — каза капитанът. — Разследването по това убийство е приключено и услугите ти по случая вече не са необходими.

— Значи ме уволнявате? — попита Монк.

— Не — каза Стотълмайер. — Просто ти казвам, че това конкретно разследване е приключено и че хванахме нашия човек.

— Хванахте човека, виновен за едно от убийствата — каза Монк. — А не за другите две.

— Не се занимавай повече с това, Монк. Всичко свърши. Ти разчете погрешно уликите в този случай. Все някога трябваше да се случи — рече Стотълмайер. — Но искам да знаеш, че всичко е наред. Все още смятам, че си най-добрият детектив, когото съм срещал. Ще ти се обадя, когато възникне нов труден случай.

— Правите голяма грешка — каза Монк и си тръгна.

Стотълмайер се обърна към мен:

— Трябва да му помогнеш да се справи с това. Убеди го, че случаят е приключен. Ако продължава да мисли единствено за него, само ще направи нещата по-лоши за всички.

Не казах нищо — нито се съгласих, нито отказах. Просто се обърнах и последвах Монк навън.

Имах голямо доверие в шефа си и исках да го подкрепя, но не можех да се отърва от чувството, че може би този път Стотълмайер е прав.