Лий Голдбърг
Г-н Монк излиза в открития космос (7)

6. Г-н Монк и последният предел

Хотелът на летището „Еърпортър“ в Сан Франциско беше разпадащ се пример за архитектурата от ранните 60 години на двайсети век.

Името на хотела беше изписано с лющещи се шперплатови букви по протежение на фасада от вулканичен камък. Цялата предна част на постройката беше леко наклонена под ъгъл, за да събужда представата за опашна перка и чувство за движение. Вместо това изглеждаше така, сякаш мястото всеки момент ще се срути — ако първо не бъдеше сравнено със земята от някой от пристигащите самолети, които при насочване към пистата се снишаваха толкова ниско, че колесниците им едва не одраскваха покрива.

Хотелът не само се намираше на пистата на летището, но освен това беше и точно до магистрала 101, и бях напълно сигурна, че единственият човек, който се наслаждаваше на тих и спокоен престой, беше мъртвецът, когото бяхме дошли да видим.

Затова не можех да проумея защо паркингът беше пълен с коли, а на прозореца на фоайето беше включен светещият знак „няма свободни стаи“. По-скоро бих предпочела да спя в колата си, отколкото да отседна на подобно място.

Едно такси беше паркирано близо до депото за товарене зад „конферентния център“ на хотела — преустроен фабричен склад, свързан с главната сграда чрез дълъг покрит коридор. Дясната задна врата на колата беше отворена, а точно до нея беше тялото.

Криминалистите правеха снимки на всичко и претърсваха близката околност за веществени доказателства. Двама отегчени служители от моргата стояха до носилка с колела и държаха празен чувал за трупове в очакване на потвърждение, че могат да отнесат трупа.

Дишър разпитваше таксиметровия шофьор — азиатец, който говореше бързо на китайски и жестикулираше още по-бързо. Лейтенантът държеше в ръка химикалка, готов да запише нещо в бележника си в мига, щом разбереше нещо от онова, което казваше таксиметровият шофьор.

Стотълмайер стоеше до тялото с ръце в джобовете и дъвчеше клечка за зъби, наблюдавайки как се приближаваме.

— Благодаря, че дойдохте.

Поне това мисля, че каза. Думите бяха заглушени от звука на приземяващ се самолет.

С крайчеца на окото си видях някакво движение. Шофьорът на таксито имитираше човек, който изниква неочаквано и стреля с пистолет. Описанието беше много живо. Таксиметровият шофьор щеше да бъде страхотен партньор при игра на живи картини. Поне сега Дишър разполагаше с нещо, което да запише в бележника си.

Монк обикаляше около тялото, като го оглеждаше от различни ъгли. Аз също, поради липса на по-добро занимание. След минута-две вдигнах очи и видях Стотълмайер да ме гледа изпитателно. Той изчака и проговори чак след като самолетът мина над нас.

— Е, какво мислиш, че се е случило тук?

Почувствах нервна тръпка. Сякаш отново се повтаряха часовете ми по френски в седми клас. Седях в дъното на стаята и се молех учителят, Джино Барсугила, да не посочи мен.

— Наистина не съм компетентна да изкажа мнение — казах.

— Не смятам така. Ти си наблюдателна, била си на много местопрестъпления и вече от доста време се движиш в близост до полицаи. Обзалагам се, че знаеш за тази работа повече, отколкото си мислиш.

Може би беше прав. Ако се съдеше от разиграната от таксиметровия шофьор драматизация на стрелбата, мястото, където се намираше таксито и положението на тялото, на мен ми се струваше очевидно какво се е случило, затова опитах.

— Добре. Струва ми се, че таксиметровият шофьор е спрял и в минутата, когато жертвата е излязла от колата, някой е изскочил иззад онзи контейнер там и го е застрелял.

Отидох до мястото, където според мен беше стоял стрелецът, и се обърнах да погледна сцената от неговата гледна точка.

Стоях точно пред колата.

— Ако убиецът е стоял тук — казах, — таксиметровият шофьор трябва да го е видял наистина добре.

Видях охранителна камера, монтирана над депото за товарене, друга — над вратата към конферентния център и още една върху една висока лампа на паркинга.

Стотълмайер кимна:

— Не е зле.

— Дадохте ми лесна задача. Това не е било точно работа на гениален престъпник — поясних. — Било е просто обикновена стрелба.

— Определено изглежда така — каза Стотълмайер и се обърна към Монк, който се беше навел навътре към задната седалка на таксито. — Освен ако не искаш да добавиш нещо.

— Под седалката има наскоро залепена дъвка. — Монк се изправи в цял ръст и посочи обвинително към трупа. — И съм сигурен, че той е отговорен за това.

— Хубаво е това да се знае — каза Стотълмайер. — Така ще има един въпрос по-малко, който да ме държи буден през нощта.

Дишър дойде при нас, като напъха бележника във вътрешния джоб на якето си.

— Таксиметровият шофьор е качил Стайп при хотел „Белмонт“ на Юниън Скуеър и го е докарал право тук. Той потвърждава онова, което знаем и което ни казаха другите свидетели. Е, поне така мисля. Китайският ми е малко ръждясал.

— Говориш китайски? — попита Стотълмайер.

— Не — каза Дишър. — Затова е занемарен. Не го използвам.

— Имало е и други свидетели? — попитах.

— Няколко души на паркинга са го видели, а също и още няколко от прозорците на хотелските си стаи — каза Дишър. — Щяхме да имаме дори още повече свидетели, ако изстрелът не е бил заглушен от самолет, влизащ в пистата, за да се приземи.

— Щом имате всички тези свидетели и видеозапис на стрелбата — казах, — за какво ви трябва господин Монк?

— Не знаем кой или защо го е направил — каза Стотълмайер. — Нито пък къде да го намерим.

— Това не важи ли за началото на повечето разследвания на убийства? Мислех си, че включвате господин Монк в разследването само за наистина заплетените случаи.

— Този е малко по-сложен, отколкото изглежда, Натали — каза Стотълмайер.

— Много по-сложен. — Монк погледна намръщено към трупа. — Този човек е имал много врагове, които са искали смъртта му. Може до края на живота си да не ги открием всичките.

— Защо казваш това? — попита Стотълмайер.

— Защото той е бил противно, мръсно, отвратително човешко същество — каза Монк. — А противните, мръсни, отвратителни човешки същества си създават врагове.

— Все още не знаеш нищо за него.

— Дъвчел е дъвка — каза Монк, сякаш това обясняваше всичко.

— Много хора дъвчат дъвка, Монк. Това не ги прави лоши хора.

— Този човек е залепил топче предъвкана храна, подгизнала от противните му телесни течности, под седалката на такси. Ако не го бяха убили тук днес, това такси щеше да продължи да си пътува, да вземе друг пътник и някой невинен, нищо неподозиращ, чисто живеещ човек щеше да седне на тази седалка. Един Господ знае какво можеше да се случи тогава.

— Ще се съглася с теб, че не е бил много внимателен. Но не това превръща този случай в предизвикателство.

Монк гневно изгледа трупа:

— Надявам се да гориш в ада.

Каза и разни други неща, може би дори няколко ругатни, но те бяха заглушени от преминаващ над главите ни самолет. Той летеше толкова ниско, че инстинктивно се сниших, за да не бъда обезглавена от колесника му или премазана от рухването на сградата. Щом самолетът отмина, проговорих:

— Не е като да се е удавил във въздуха, да е бил нападнат от алигатор или да е открит в стая, заключена отвътре. Не виждам какво му е толкова сложното на това.

— Това е странно — каза Стотълмайер, — защото преди пет минути смяташе, че не си компетентна да изкажеш мнение.

Свих рамене:

— Обвинявайте единствено себе си.

— Ще проумееш сложността на ситуацията, след като видиш видеозаписа от охранителната камера — каза Стотълмайер. — Наредих да я занесат в кабинета на управителя да си чака реда.

Капитанът даде знак на служителите от моргата да отнесат тялото, после поведе Монк, Дишър и мен през паркинга към фоайето.

— Между другото, Монк, тази сутрин получих доклада на медицинския експерт относно Лорбър — каза Стотълмайер. — Ти беше прав. Бил е мъртъв поне от десет минути, преди да го прострелят. Това вече не е мой или твой проблем.

— Това е случай за Специалния отряд за борба с оскверняването — каза Дишър. — Или СОБО, както е познат в кръговете, занимаващи се с прилагане на закона.

— Какви „кръгове, занимаващи се с прилагането на закона“? — попита Стотълмайер.

— Този. Вие и аз — каза Дишър, като описа кръг с пръста си. — И Монк и Натали.

— Аз не отговарям за прилагането на закона — рекох.

— Но си в кръга — каза Дишър, като отново завъртя пръст. — Значи знаеш. Всички в кръга знаят.

— СОБО има нов случай — каза Монк.

— Наистина ли? — възкликна развълнувано Дишър.

— Оскверняването на това такси. — Монк посочи към колата, а после към чувала за трупове, която откарваха с носилката на колела. — От онзи човек.

— Той е мъртъв — каза Дишър. — Не можем да направим още кой знае какво, за да го накажем.

— Трябва да бъде въздадена справедливост, лейтенант — каза Монк. — Той трябва да бъде държан отговорен, пък било то и само като се спомене името му.

— Как му е името, между другото? — попитах.

— Конрад Стайп — отвърна Стотълмайер.

Името ми звучеше познато.

— Защо знам това име?

— Ще видиш — каза Стотълмайер и отвори вратата към фоайето.

Въведе ни в тясна стая без прозорци зад рецепцията, където имаше събрани осем видеокасетофона и няколко монитора.

— Детективи от отдела за борба с порока и отдел „Наркотици“ са нахлували в това място няколко пъти през годините — поясни Дишър. — Затова от управата са сложили навсякъде добре виждащи се камери, за да се опитат да обезсърчат сключването на споразумения на четири очи и пласирането на наркотици.

Какво очарователно място, на което да отседнеш.

Монк изопна плещи.

— Тогава защо убиецът го е застрелял тук? Защо не някъде другаде, където е нямало да бъде записан от камера?

— Защото е искал да го видят — каза Стотълмайер.

Дишър включи видеото. Изображението върху монитора беше разделено на четвъртини: всяка показваше различен ъгъл от депото за товарене, докато таксито се приближаваше.

Стайп излезе от колата. Иззад контейнера за боклук излезе мъж, простреля го веднъж в челото и после побягна вътре в конферентния център.

Беше внезапно, жестоко и шокиращо, и се случи точно както бях казала, че е станало.

Е, почти.

Убиецът изобщо не изглеждаше както си бях представяла. Бях си представяла татуиран гангстер. Истинският стрелец обаче носеше яркооранжева риза с отличителен знак във формата на избухваща звезда на гърдите, черни панталони и черни ботуши.

Освен това убиецът имаше заострени уши, прешлени, виждащи се под челото му, и слонски хобот в средата на лицето, който висеше надолу чак до брадичката му.

Познах го веднага.

— О, Боже мой — възкликнах. — Това е Господин Хоботко.