Лий Голдбърг
Г-н Монк излиза в открития космос (3)

2. Г-н Монк и гледката от ада

Освен ако не живеете в пещера, или не сте Ейдриън Монк, не само сте виждали ресторант от веригата „Бъргървил“, а вероятно сте се хранили в такива ресторанти няколкостотин пъти. Това е също толкова неизбежно като живота, смъртта и високия холестерол.

Колкото и нездравословна и прозаична да е храната в „Бъргървил“, не можете да отречете, че чудноватите, построени във форма на хамбургер ресторанти са се превърнали в неизменна част от американската поп култура.

Винаги съм си представяла, че националното им седалище сигурно е най-големият хамбургер на света, навярно заобиколен от комплекс от постройки, оформени като пържени картофки, шейк и безалкохолна напитка. Затова бях дълбоко разочарована да открия, че офисите на корпорацията „Бъргървил“ се помещаваха в обикновена пететажна сграда, скрита в сенките на по-забележителните небостъргачи, заобикалящи я във финансовия район.

Влязох през въртящата се врата и открих капитан Лелънд Стотълмайер в облицованото с дървена ламперия фоайе. Беше се подпрял на оформеното като поничка гише на рецепцията и говореше с униформения охранител, седнал в центъра. Двамата се усмихваха и изглеждаха отпуснати и спокойни, докато разговаряха, затова направих блестящото умозаключение, че не се срещат за пръв път.

Беше хубаво да видя Стотълмайер да се усмихва за разнообразие. Изглежда, че болезненото изражение беше задължителна част от професионалното му държание, макар че през месеците, довели до развода му и тези непосредствено след него същото изражение бе изписано на лицето му и когато не беше на работа. Едва през последните една-две седмици беше започнал да се поотпуска, когато стресът в личния му живот намаля и той свикна с ергенския живот.

Стотълмайер беше в края на четирийсетте и имаше гъсти буйни мустаци, които ставаха все по-гъсти, докато косата му оредяваше. Ако косата му продължаваше отстъплението, след няколко години мустаците му щяха да са толкова гъсти, че щеше да му се наложи да диша изключително през устата.

Капитанът се обърна към мен и посочи с палец към охранителя, който изглеждаше горе-долу на неговата възраст и като нищо беше два пъти по-тежък от него. Прецених, че охранителят вероятно се възползва възможно най-добре от отстъпката, която ползва като служител в ресторантите от веригата „Бъргървил“.

— Натали, бих искал да се запознаеш с Арчи Апълбаум — каза Стотълмайер. — Той е охранител тук, но едно време е работил като патрул в квартала на богатите.

— Лелънд и аз учихме заедно в академията — каза Арчи, подавайки ми дундестата си ръка. Разтърсих я. — Той се издигна в службата, а пък аз, ами, аз бях изхвърлен в страничната линия заради проблеми с гърба.

— Бил ли си някога ченге, винаги си оставаш такъв — каза Стотълмайер. — Ти демонстрира това по начина, по който си подсигурил местопрестъплението, преди да стигнем тук.

— Просто използвах здравия си разум — каза Арчи.

— Един средностатистически наемник щеше безнадеждно да оплеска нещата — каза Стотълмайер. — Но ти наистина си разбираш от работата.

— Само дето сега нося пластмасова значка, като нещо, което ти би купил за хлапето си. Изненадан съм, че не ми дават и пистолет играчка.

— Значката ти може и да не е сребърна, но бас държа, че заплащането и пенсионният ти план са много по-добри от моите.

— Бих заменил всичко това, за да се върна на работа като патрул — каза Арчи.

— Внимавай какви ги говориш. — Стотълмайер се обърна към мен: — Къде е Монк?

— Наложи се да паркирам успоредно на тротоара — казах вместо обяснение.

Той простена разбиращо. Капитанът беше единственият човек, с изключение на предишната асистентка на Монк, Шарона Флеминг, който наистина разбираше ежедневните ми страдания.

Арчи местеше поглед между Стотълмайер и мен, в опит да проумее положението.

— Какво пропускам? — попита ни охранителят.

— Познаваш ли едно ченге на име Ейдриън Монк? — попита Стотълмайер.

— Не беше ли онзи тип, който издаде фишове за глоба на сто души пред едно кино, задето не са се наредили на опашка по височина?

— Същият — каза Стотълмайер. — Той е най-добрият детектив, когото някога съм познавал. Точно сега обаче той е отвън и мери разстоянието между колата на Натали и онези около нейната кола.

— За какво? — попита Арчи.

— Иска да се увери, че колата ми е идеално центрирана — казах. — След това ще провери останалите коли от двете страни на улицата.

— Ако всичките не са на еднакво разстояние една от друга, той ще настоява да открием шофьорите и да ги накараме да подравнят колите си — каза Стотълмайер. — Или ако не успеем да открием шофьорите, ще поиска от мен да наредя да вдигнат колите с „паяк“.

— Шегуваш се — каза Арчи.

— Боже, ще ми се наистина да беше така — заяви Стотълмайер.

— В такъв случай какво ще правиш? — попита Арчи.

— Или ще го застрелям, или аз ще се гръмна — рече Стотълмайер. — Не съм решил още.

Стотълмайер излезе навън и аз го последвах. Открихме Монк, приклекнал между моя джип „Чероки“ и паркирания пред него фолксваген. Когато ни видя, се изправи и огледа метъра, който държеше.

— Ще трябва да преместиш колата си напред със сантиметри, Натали — каза той. — Но си се справила много по-добре от нарушителите, паркирали колите си на тази улица. Няма нито една кола, която да не е поне с десет сантиметра извън линията.

— Никъде в наказателния кодекс няма закон, изискващ хората да разполагат колите си точно в центъра, когато паркират успоредно — каза Стотълмайер.

— Това е естествен закон — каза Монк. — Като гравитацията.

— Боя се, че това е извън моята власт — каза Стотълмайер.

— Вие сте служител, отговарящ за прилагането на закона, нали? — попита Монк.

— Да — каза Стотълмайер.

— Тогава, според положената от вас клетва, е ваш дълг да защитавате закона — каза Монк. — Не можете просто произволно да избирате кои закони да прилагате. Това е първата стъпка към анархията.

— Мислех, че смесените ядки са първата стъпка — казах.

— Има много първи стъпки — рече Монк.

Стотълмайер въздъхна, победен.

— Прав си. Ще накарам някой полицай веднага да се заеме с това. — Стотълмайер махна на един униформен полицай да се приближи към нас. — Междувременно си нужен на петия етаж.

— Бих предпочел четвъртия етаж. — Монк изопна плещи. — Или шестия.

— Тялото е на петия етаж — каза Стотълмайер.

— Бихте могли да го преместите — предложи Монк.

— Не, не бих могъл — каза Стотълмайер, докато полицаят се приближаваше. — Това ще накърни местопрестъплението.

— Но местопрестъплението ще накърни мен — рече Монк.

— Няма да си човек, ако това не стане. — Стотълмайер се обърна към полицая и посочи колите на улицата. — Полицай, тези превозни средства нарушават естествените закони на вселената. Предприемете съответните действия.

Полицаят изглеждаше озадачен. Стотълмайер обърна гръб на клетия човечец и въведе Монк и мен в сградата.

Двамата с капитана минахме през въртящата се врата, но когато влязохме във фоайето, и двамата спряхме. В един и същи момент осъзнахме, че Монк не ни беше последвал. Обърнахме се и го видяхме да стои отвън, взирайки се във въртящата се врата, с озадачено изражение.

— Това е въртяща се врата, Монк — каза Стотълмайер. — Просто я бутваш и тя се завърта.

— Не мога — каза Монк.

До въртящата се врата имаше обикновена остъклена врата. Посочих към нея.

— Можете да минете през другата врата, господин Монк.

— Заключена е — обади се Арчи от мястото си на рецепцията. — Трябва да плъзнете електронна карта до дръжката, за да я отворите.

— Тогава го направете — казах.

— Не може да го направи — каза Стотълмайер. — Именно така е влязъл убиецът. Трябва да занесем и двете четящи устройства за електронните карти за оглед в криминологичната лаборатория. Не можем да рискуваме да изгубим доказателства, като пъхнем друга карта през тях.

— Има ли друг вход? — попитах.

— Отзад има депо за товарене — каза Арчи. — Ако нямате нищо против боклука на пътеката.

Аз нямах, но Монк щеше да има. Погледнах го.

— Просто притичайте през нея, господин Монк — казах. — Всичко ще свърши, преди да сте усетили.

— Ще го усетя — каза Монк.

Заразглеждах вратата. Стотълмайер се присъедини към мен.

— Какъв му е проблемът с това? — попита ме той.

Свих рамене:

— Тук ме хванахте натясно, капитане. Виждам кръг, разделен на четвъртини. Всичко е четно. Би трябвало да е доволен. Сигурно е заради петното от кафе.

— Не виждам петно от кафе — каза той.

— То е в апартамента му — казах. — Но и там не се вижда.

Една вена започваше да пулсира на челото на Стотълмайер. Наричам я вената „Монк“, защото тя се появява върху челата на хората, когато са принудени да понасят типичната му форма на засилващо се умствено разстройство.

Стотълмайер извика на Монк:

— По дяволите, какъв ти е проблемът с въртящата се врата?

— Ако стъпя там вътре — каза Монк, — там ще е три четвърти празно.

— Ще вляза с вас — заявих.

— От това няма да има никаква полза — рече Монк. — Две четвърти ще бъдат незаети. Това просто е толкова погрешно.

— Капитан Стотълмайер и полицаят могат да влязат, когато вратата се завърти, и тогава всичките четири четвъртини ще бъдат запълнени.

Монк поклати глава:

— Но когато аз изляза, вие тримата ще бъдете във въртяща се врата с една незаета четвъртина. Не мога да ви оставя така.

— Това няма да ни обезпокои — каза Стотълмайер.

— Но ще обезпокои мен — възрази Монк.

— Можеш да го преживееш — каза Стотълмайер.

— Почти съм сигурен, че няма — каза Монк. — Ще ме преследва до последния ми ден.

— Този ден ще е именно днешният, ако не минеш през онази проклета врата — каза Стотълмайер.

— Не ми помагате, капитане — рекох му, а после се обърнах отново към Монк: — Ами ако охранителят пристъпи вътре в същия момент, в който вие пристъпвате навън?

За миг Монк обмисляше предложението.

— Това може да свърши работа. Но точният момент ще бъде изключително важен.

Стотълмайер хвърли поглед към Арчи:

— Възразяваш ли?

Охранителят стана от мястото си и се приближи с клатушкаща се походка.

— Винаги ли е толкова трудно да го вкарате в някоя сграда?

Стотълмайер въздъхна:

— Всеки ден е ново предизвикателство, Арчи.

Монк извади секундомер, махна на полицая да се приближи, а после обясни как ще улучим най-подходящия момент. Няма да ви отегчавам с изчисленията му главно защото съм ги забравила. Но те включваха сверяване на часовниците ни и придвижване с еднакво темпо.

При сигнала от Монк влязох във въртящата се врата в същия миг като него. Бутнахме я и точно в подходящия момент, Стотълмайер влезе в едната четвъртина, а полицаят влезе в друга. Монк излезе от своята четвъртина, когато Арчи пристъпи в нея, и за миг изглеждаше, че може и двамата да се заклещят вътре заедно. Но Монк успя да се измъкне в последната възможна секунда, оставяйки всичките четири сектора заети.

Той се измъкна във фоайето и се облегна на гишето на охраната, за да се закрепи, като дишаше тежко, с гръб към въртящата се врата, докато Стотълмайер, Арчи и аз влязохме след него. Полицаят се върна навън да прилага законите на природата.

Монк затаи дъх и се обърна към нас.

— Ако има вход към ада — каза той, — напълно съм сигурен, че той има въртяща се врата.

Почти съм сигурна, че е прав за това.