Лий Голдбърг
Г-н Монк излиза в открития космос (19)

18. Г-н Монк свързва точките

Помните ли как по-рано казах, че бяхме шокирани, когато Монк заяви, че е разкрил убийството на таксиметровия шофьор? Е, след като Монк каза, че извършителят на убийството е господин Хоботко, бяхме свръхшокирани. Челюстите ни висяха отворени, защото бяхме изгубили нужните двигателни умения, за да ги държим затворени.

— Господин Хоботко ли? — повторих, просто за да съм сигурна, че първия път съм чула правилно.

— Нали се сещаш, онзи тип със слонския хобот и заострените уши — каза Монк.

— Знаем кой е господин Хоботко — каза Стотълмайер. — Онова, което не знаем, е какво те кара да мислиш, че същият човек е прострелял трупа на Брандън Лорбър, застрелял е Конрад Стайп, и е застрелял и този таксиметров шофьор.

— Сега мога да ти кажа, че куршумите, извадени от тялото на Лорбър, не съвпадат с куршума, изваден от тялото на Стайп — каза Дишър. Мисля, че не искаше да види своя Специален отряд за борба с оскверняването разпуснат, още преди да е приключил първия си случай.

— Не ми трябват балистични доказателства — каза Монк. — Разполагам с нещо много по-осъдително и убедително.

— Какво? — попита Дишър.

— Дъвка — каза Монк.

— Дъвка — повтори Стотълмайер.

Много често се случваше да повтаряме онова, което Монк казваше. Мисля, че и Стотълмайер, подобно на мен, просто искаше да се увери, че наистина е чул Монк да казва невероятното нещо, което току-що го бяхме чули да изрича.

Монк посочи към задната седалка на таксито:

— Под седалката има топче от дъвка с двудневна давност.

— Което означава…? — попита Стотълмайер.

— Че Конрад Стайп е бил в това такси.

— Всеки може да е залепил дъвка под седалката — каза Дишър. — Сигурен съм, че там долу има сума топчета.

— Има — каза Монк с леко отвратено изражение. — Това обаче е точно на същото място, на което Стайп е залепил дъвката си в другото такси. Освен това е със същия цвят и плътност като другото топче дъвка и е на приблизително два дни.

— Откъде знаеш, че е на два дни? — попита Стотълмайер.

— Имам страхотни инстинкти по отношение на дъвките — каза Монк.

— Инстинкти по отношение на дъвките ли? — повтори Дишър.

— Развих ги през годините, прекарани по улиците — обясни Монк.

— Значи докато си патрулирал като униформен полицай, си изучавал дъвката по тротоарите? — попита Дишър.

— Много преди това, приятелю. Наблюдавам дъвката по тротоарите, откак съм се родил. Тя е истинско проклятие за обществото — каза Монк. — Ако направите ДНК тест на дъвката под седалката на това такси, ще видите, че съм прав, че Стайп е виновникът. Освен това би трябвало да изстържем дъвката от всички тротоари в Сан Франциско и да изследваме и нея.

— За какво ви е да правите това? — попитах.

— За да подведем под отговорност нарушителите — каза Монк.

— Хората, които си плюят дъвката по улиците?

— Крайно време е тези презрени чудовища да си получат заслуженото — каза Монк. — Най-сетне разполагаме с нужната технология, за да го направим.

— Само защото Конрад Стайп се е возил в това такси, докато е бил в града, не означава, че същият стрелец е убил него, убил е шофьора на таксито и е осквернил Брандън Лорбър — каза Стотълмайер.

— Но обвивката от дъвка означава точно това — поясни Монк.

Той извади от джоба си пинсети, наведе се навътре в таксито, и когато се показа навън, държеше малка златиста целофанена обвивка.

— Намерих това на пода на мръсното такси. Тази обвивка е от бонбона с кафе в купата на бюрото на Лорбър — каза той. — Стрелецът сигурно се е почерпил с един бонбон, по същия начин, както направихте вие и лейтенант Дишър.

Монк ми направи знак да му дам прозрачна найлонова торбичка.

— Тази марка бонбони с кафе се продават из цялата страна — каза Дишър. — Десетки хиляди хора я купуват. Откъде знаеш, че тази обвивка е точно от бонбон в купата на Лорбър?

Извадих прозрачна найлонова торбичка от дамската си чанта и я задържах отворена, за да може Монк да пусне обвивката вътре. Той поспря, преди да я пусне вътре, за да може да погледне с присвити очи надписа на обвивката.

— Партидният номер е същият — каза Монк. — Също и извиването на опаковката.

Стотълмайер въздъхна:

— Кое извиване?

— Обикновено бонбоните се опаковат поотделно, като целофанът и в двата края е машинно извит в една и съща посока — каза Монк. — Но при тези бонбони краищата на опаковките бяха извити в противоположни посоки, при което се е получило леко скъсване по ръба. Можете да го забележите също и в начина, по който се е набръчкала по краищата разтворената обвивка.

— Ти може и да го виждаш — отбеляза Стотълмайер — но никое друго човешко същество не може.

— Дори ако един и същи човек е застрелял таксиметровия шофьор и трупа на Брандън Лорбър — каза Дишър — все още не си свързал това с Конрад Стайп.

— Човекът, който е стрелял в Лорбър, е бил в таксито — каза Монк. — Конрад Стайп е бил в таксито. Сега и тримата — Лорбър, Стайп и таксиметровият шофьор — са застреляни. Това съвпадение е твърде голямо, за да е обикновено съвпадение.

Настъпи продължително мълчание, което Стотълмайер най-сетне наруши с примирена въздишка.

— Прав си — каза Стотълмайер. — Е, какво свързва Лорбър, Стайп и таксиметровия шофьор?

— Дотук само едно нещо — каза Монк и посочи таксито. — Тази боклукчийска кофа на колела.

 

 

Таксито беше завлечено на буксир обратно до криминологичната лаборатория, за да бъде анализирано в търсене на улики и ако Монк постигнеше своето, щателно почистено и дезинфекцирано. Върнахме се в управлението със Стотълмайер и Дишър.

Монк беше накарал да занесат веществените доказателства и снимките на местопрестъплението от кабинета на Лорбър в една от стаите за разпити. Докато той ги отделяше, Дишър проведе няколко телефонни разговора, за да научи повече за таксиметровия шофьор и нещата, които беше вършил през последните няколко дни.

Нямаше много веществени доказателства за оглеждане — само книжата, които се бяха намирали на бюрото на Лорбър, когато беше умрял, и куршумите, извадени от тялото му. Налице беше също и окървавеният стол, в който беше седял Лорбър, но за щастие Монк не беше поискал да внесат и него.

Монк разглеждаше предметите, без да ги вади от прозрачните торбички за веществени доказателства, в които бяха сложени.

Прегледах набързо снимките на местопрестъплението и ги подадох на Монк, който ги сравни с онова, което беше в торбичките за веществени доказателства. Не бях сигурна какво трябва да търся, но не виждах по рафтовете никакви свързани с „Отвъд Земята“ книги или играчки. И точно тогава си спомних нещо.

— Господин Монк, помните ли дамата със зърнените закуски „Отвъд Земята“?

— Образът й ще ме преследва вечно — рече той.

— Не знам дали това има някакво значение, но тя продаваше свързани с „Отвъд Земята“ играчки, които ресторантите от веригата „Бъргървил“ са раздавали с детските си менюта преди трийсет години. Мисля, че това е някаква връзка.

— Така е — каза Монк. — Но не знам дали означава нещо.

— Открихте ли нещо?

— Несъвместимост на кламерите — каза Монк.

— Това сериозно ли е?

Той разстла торбичките върху масата.

— Всички книжа на бюрото на Лорбър бяха прикрепени с кодирани по цвят кламери. Имал е някаква основаваща се на кламерите система за организиране на работата си. Но финансовите документи, които е четял преди смъртта си, бяха прикрепени с обикновен кламер.

— Може би това е било част от системата му — казах.

— На бюрото му нямаше други документи, прихванати с безцветен кламер — поясни Монк. — А ако погледнеш внимателно хартията, ще видиш, че е лошо зацапана. През страницата минават линии на всяка осма от инча, или там някъде.

— Може би е лошо фотокопие — казах.

— Точно това е — каза Монк. — Това е лошо фотокопие на документ, който е бил пуснат в машина за рязане на хартия, а после възстановен от изрезките. Зацапаните ивици не са от фотокопирния процес, а от остриетата.

— Питам се какво ли му е било толкова важното на този документ, та Лорбър го е възстановил от изрезките — казах. — Може би това, което гледаме, е доказателство за промишлен шпионаж. Може би това е било нещо откраднато от боклука на някой конкурент.

Дори само при споменаването на думата „боклук“ Монк инстинктивно се сви от отвращение.

— Съдебният счетоводител би трябвало да може да ни каже какво означават числата — каза Монк. — Но каквото и да е това, не мисля, че Лорбър го е четял преди смъртта си.

— Тогава какво е правело на бюрото му?

— Някой е искал да повярваме, че Лорбър го е четял, когато са го убили. Който и да е бил, щеше да ни заблуди, само да не беше използвал погрешния кламер.

Цветни кламери. Засъхнали топчета дъвка. Обвивки от бонбони с кафе. Униформи от „Отвъд Земята“. Не бяха най-секси уликите в историята на криминалните разследвания, но взети заедно, означаваха нещо. Но какво?

Единственото, което знаехме, беше, че тримата мъже са мъртви.

Брандън Лорбър беше изпълнителен директор на верига ресторанти за хамбургери и беше прострелян три пъти, след като вече беше починал от инфаркт. Стрелецът беше изял един бонбон с кафе и в някакъв момент се беше качил в такси, шофирано от Фил Бисън.

Конрад Стайп беше създателят на „Отвъд Земята“ което в момента преработваха в нова телевизионна поредица. Дъвчеше дъвка и беше напъхал малко от нея под седалката на таксито, което го беше закарало на сбирката на „Отвъд Земята“, където убиец, облечен като господин Хоботко, го беше застрелял. В някакъв момент през последните два дни Стайп също беше пътувал с таксито на Фил Бисън.

Фил Бисън беше шофьор на такси, който бе возил в таксито си и Конрад Стайп, и неговия убиец. Заедно ли са били Стайп и убиецът му в таксито? Затова ли бе убит шофьорът — защото можеше да свидетелства, че двамата мъже са се срещали и можеше да разпознае убиеца?

Споделих мислите си с Монк.

— Добра теория — каза Монк.

— Следователно, с други думи — казах — това е лоша теория.

— Ако мислех, че това е лоша теория, именно това щях да кажа. За разлика от капитан Стотълмайер, който страда от последиците на слабото кафе, аз не казвам обратното на онова, което мисля. Единственият въпрос, който имам относно твоята теория, е: къде се вписва Брандън Лорбър?

— Може би не се вписва — казах. — Може би грешите за обвивката.

Монк поклати глава:

— Невъзможно.

— Със сигурност сте грешиш един-два пъти — рекох.

— Не и по отношение на такова важно нещо като начина, по който е завита в краищата една обвивка от бонбон — каза Монк.

Този нелеп коментар ми даде възможност да покажа на Монк собственото му лицемерие по начин, който той можеше наистина да разбере.

— Как е възможно начинът, по който са завити краищата на една обвивка от бонбон, да е по-важен от това дали някой носи униформа на Конфедерацията от първия сезон на шоуто с уши на господин Хоботко от втория сезон?

— Има голяма разлика — каза той.

— И тя е…?

— Една обвивка от бонбон е нещо истинско, а „Отвъд Земята“ е измислица — каза Монк.

— Униформите са истински — възразих. — Убиецът носеше такава. За него тя е била толкова истинска, колкото бонбонът, който е сложил в устата си. Не можете да пренебрегвате онова, което е важно за Амброуз само защото не е важно за вас.

— Или за което и да е нормално, добре приспособено човешко същество — каза той.

— Но вие вярвате, че хората ги е грижа как са завити краищата на обвивка от бонбон.

— Грижа ги е, ако са нормални, добре приспособени човешки същества, а не пристрастени към наркотиците откачалки.

Щях да продължа да разчепквам въпроса, може би до смърт, но Монк стана и се отправи към вратата.

— Да отидем да говорим със съдебния счетоводител — каза той. — И да разберем какво е онова, което стрелецът така отчаяно е искал да научим.