Лий Голдбърг
Г-н Монк излиза в открития космос (5)

4. Г-н Монк си отива у дома

Килимът щеше да бъде сложен чак след два дни, но Монк не можеше да живее в един и същи апартамент с онова петно от кафе. И въпреки това за него не беше проблем да се премести в моето жилище, където знаеше, че под мебелите и килимчетата има скрити безброй петна.

Това е противоречие, но не очаквайте от мен да го обясня. Притежавам работни познания относно много от правилата във Вселената на Монк, но не за всичките. Боя се, че ако се опитах да ги науча всичките, щях да откача.

Последния път, когато Монк отседна в къщата ми в квартала Ной Вели в Сан Франциско, той повика хамалска фирма и ги накара да донесат всичките му мебели, дрехи, и дори храната от хладилника му. Затова се сметнах за късметлийка, когато го измъкнах от апартамента му само с осем куфара, каса минерална вода „Сиера Спрингс“ и всичките му домакински съдове.

На път към дома ми изложих правилата. Казах му, че не може да преподрежда мебелите ми, картините ми, или каквото и да било друго. Казах му, че не може да тършува в шкафовете, в чекмеджетата или в дрешниците ми. Казах му, че не може да се опитва да променя личните ми навици, независимо за колко отблъскващи, осъдителни или опасни ги смята. Моят дом беше моето пространство, в което можех да правя каквото ми се харесва, независимо как го караше да се чувства това.

Но все пак му дадох известна свобода. Позволих му да чисти, да мие съдове и да пере колкото му душа иска.

Това го направи щастлив, а и да си кажа честно, щеше да ми направи услуга. Не се бях занимавала много с чистене на къщата. Истината е, че след ден, прекаран с Монк, обикновено ми е втръснало от чистене и дезинфекциране, макар да не бях аз тази, която се занимаваше с това. След времето, прекарано с него, обикновено се наслаждавах на немарливостта си. Това се превърна във форма на отпускане и може би дори донякъде на бунт.

Боя се, че Джули следваше лошия ми пример. Стаята й изглеждаше сякаш през нея е минал ураган. Боях се от онова, което можех да открия там, но вероятно не се изплаших толкова, колкото щеше да се изплаши Монк, когато я видеше.

Поне стаята за гости си беше така както Монк я беше оставил последния път, когато отседна при нас. Предполагам, някак съм знаела, че ще се върне някой ден.

Влязохме в дневната, всеки понесъл по два от еднаквите му куфари. Бяхме преполовили коридора към стаята за гости, когато той застина, накланяйки глава на една страна.

— Какво е това? — попита.

— Какво е кое?

— Този шум — каза той.

Заслушах се. Чух леко трополене.

— О, това е просто колелото — казах.

— Какво колело? — попита той.

— Колелото на Хами — казах. — По цял ден се върти на него.

— Коя е Хами?

— Хамстерът на Джули — казах, като пренебрегнах написаните на ръка табели: „не влизай“, „нарушители не се допускат“ и „опасни отпадъци“ и отворих вратата на спалнята на Джули. — Аз се грижа за Хами, докато Джули е на лагер.

Клетката на три нива беше върху парче вестник близо до леглото на Джули. Хамстерът тичаше по колелото си, движейки се толкова бързо, че приличаше на неясно размазано петно.

Монк също.

Когато се обърнах, куфарите му бяха там, но той беше изчезнал.

 

 

По-големият брат на Монк, Амброуз, още живееше в двуетажната къща във викториански стил, в която бяха израснали, в старомодното градче Тюксбъри, точно през моста Голдън Гейт в Марин каунти. Всъщност Амброуз никога не излизаше. Страдаше от агорафобия.

Амброуз беше неумел в социалните контакти, което би трябвало да се очаква от човек, който малко или никак не общуваше с хора. Но беше изключително начетен по стотици мъгляви теми и сам се беше научил да говори шест езика, включително мандарин — умения, които използваше, за да пише технически наръчници, енциклопедии и учебници.

Доколкото знам, Амброуз беше излизал от къщата само два пъти за трийсет години: веднъж, когато къщата се беше запалила, и втори път, когато му се беше наложило спешно лечение, защото си мислеше, че е смъртоносно отровен.

Монк имаше нещо общо и с двете произшествия, които, по една случайност, бяха свързани с разследвания на убийства. Това са дълги истории, затова няма да ви отегчавам с тях сега, но в светлината на тези преживявания, беше напълно естествено, че Амброуз показа известна боязън, когато отвори входната си врата и ни видя двамата, застанали там.

Той сграбчи рамката на вратата, сякаш се страхуваше, че може да го извлечем в предния двор.

Амброуз носеше кариран пуловер с цип, фланелена риза с дълъг ръкав, закопчана на маншетите, работни панталони от рипсено кадифе и чифт обувки „Хъш Пъпис“, толкова лъскави, че в сравнение с тях рубинените пантофки на Дороти изглеждаха без блясък. Ризата му, също като тази на Монк, беше закопчана на яката.

— Здравей, Ейдриън — колебливо каза Амброуз. Той почти всичко вършеше колебливо. — Здравей, Натали.

— Приятно ми е да те видя, Амброуз — казах.

— За мен е неочаквано удоволствие да те видя, Натали. — Амброуз погледна Монк: — Кой е умрял?

— Никой — каза Монк. — Идвам ти на гости.

— Ти никога не идваш на гости. Идваш само ако се обадя, а аз не съм се обадил. В такъв случай, щом никой не е умрял, защо си тук?

— Нужно ли е човек да има причина да посети дома на дедите си? — попита Монк.

Амброуз плъзна поглед покрай Монк и ми се усмихна:

— Не и когато е придружен от такава красива жена.

Изчервих се. Амброуз малко си падаше по мен. Не мисля, че това се дължеше на жизнерадостния ми характер или на пленителната ми красота. Истината е, че той си беше падал и по Шарона. Ние бяхме единствените две жени, идващи да го видят, от години насам.

Но все пак бях поласкана. Чувствата му бяха искрени, а напоследък у един мъж е доста трудно да се намерят чувства, особено искрени. Поне на мен ми е трудно.

За периода от около година, откакто се бях запознала с Амброуз, бях прекарала с него няколко вечери, като играехме шах и ядяхме пуканки. Беше мил човек. Но внимавах да не го виждам твърде често, защото не исках да му хрумнат грешни идеи за нас двамата.

Той ни направи знак да влезем вътре. Влязохме и той веднага затвори вратата след нас и пусна резето.

С изненада видях, че дневната още беше претъпкана с класьори за папки, пълни с поща и събирани трийсет години вестници, натрупани на купчини почти до тавана.

Амброуз ги пазеше всичките за баща им, който излязъл за китайска храна през 1972 и се върнал едва преди няколко месеца, когато неочаквано се обади на Монк за услуга. Баща им, който работел като шофьор на камион, попаднал в затвора по обвинение за неплатени глоби за неправилно паркиране или някаква друга подобна дреболия. Необходимо му било Монк да го измъкне от затвора, иначе щял да си изгуби работата, задето не е направил доставката навреме.

Монк не ми говореше много за повторната им среща, но знаех, че са стигнали до някакво разбирателство и че баща им се беше отбил да види Амброуз на излизане от града.

— Защо все още държиш целия този боклук? — попита Монк, като подравни една от купчините с вестници.

— Пазя ги за татко — каза Амброуз.

— Но татко се върна — каза Монк. — Вече можеш да престанеш да ги запазваш.

— Той ми каза да продължавам, докато успее да ги прибере.

— Никога няма да ги прибере — рече Монк.

— Именно ти казваше, че той никога няма да се върне — каза Амброуз. — И сгреши. Той се върна.

— Само защото му бях нужен, за да свърша нещо за него — поясни Монк.

— Аз съм му нужен, за да свърша това за него — каза Амброуз. — Ще се върне за всички тези неща.

— Той се подиграваше с теб — каза Монк.

— Да не искаш да кажеш, че той не се нуждае от мен? — изкрещя Амброуз и ме стресна. — Да не мислиш, че си единственият, от когото той се нуждае?

— Той не се нуждае от никого от двама ни — каза Монк. — Не и докато не му потрябваме.

— Говориш пълни безсмислици, Ейдриън.

— Татко не е човек, на когото можеш да разчиташ особено когато става въпрос за зачитане на чувствата на останалите. Виж какви неудобства ти създава.

— Това не е проблем за мен. Правя го от години.

— Това имах предвид — каза Монк.

Амброуз ми се усмихна, без да му обръща внимание:

— Искаш ли чаша вода?

— Не, благодаря — казах.

— А един сладолед сандвич? — попита Амброуз. — Много са вкусни.

— Ще ми се да можех — казах, — но следя теглото си.

— Сигурно затова си оставаш толкова стройна и добре оформена.

Мисля, че в думите му може и да имаше противоречие, но все пак се усмихнах.

Той вдигна купчина книги от масичката за кафе. Бяха завързани с червена панделка. Връчи ми ги.

— Пазех ги за теб — каза.

— Ти пазиш всичко — промърмори Монк.

— Това са екземпляри от най-новите ми книги — каза Амброуз.

Хвърлих поглед към гръбчетата на книгите. Имаше наръчник за потребителите на безжичния рутер „Линкнет“ WMA24Z7, упътване за инсталиране на нисковолтова система за външно осветление и инструкции на шведски и английски за сглобяване на сложен шкаф за книги. Сигурна съм, че беше написал и двете версии.

— Благодаря ти — казах. — С нетърпение очаквам да ги прочета.

— Надписани са — каза той гордо.

Разгърнах корицата на наръчника за „Линкнет“. Беше написал: „На Натали. Нека всичките ти връзки, жични и безжични, се радват на непрестанна интензивност“.

— Много си мил, Амброуз — казах и го целунах по бузата. — Никой никога преди не ми е надписвал наръчник.

— Имам го на испански, ако се интересуваш — каза той. — И него съм го писал аз.

Монк се прокашля. Амброуз го погледна, сякаш беше забравил за присъствието му.

— Защо си тук? — попита Амброуз.

— Трябва да остана за ден-два — каза Монк. — Въпросът е спешен.

— Какъв тип спешен въпрос?

— От типа „петно от кафе“ — каза Монк.

Амброуз кимна сериозно.

— Защо не каза така още отначало?

— Не исках да те шокирам — рече Монк.

Амброуз го потупа успокоително по гърба:

— Всичко е наред, Ейдриън.

— Ти не разбираш — каза Монк. — Не е за първи път.

— Знам — рече Амброуз.

— Толкова се срамувам. — Монк опря чело на рамото на брат си.

Измъкнах се дискретно и излязох навън да взема багажа.