Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мистър Монк (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mr. Monk in Outer Space, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране и редакция
maskara (2017)

Издание:

Автор: Лий Голдбърг

Заглавие: Г-н Монк излиза в открития космос

Преводач: Деница Райкова

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Intense“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: „Мултипринт“ ООД

Редактор: Гергана Рачева

Коректор: Мая Накова

ISBN: 978-954-783-078-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1425

История

  1. — Добавяне

28. Г-н Монк разпространява вестта

Когато излязох навън, намерих Монк да крачи пред колата ми.

— Да вървим — нетърпеливо каза той.

— Къде?

— В седалището на „Бъргървил“, разбира се.

Въздъхнах:

— Господин Монк, случаят е приключен.

— Не, за мен не е — каза той. — Не е свършено, докато не бъде заловен убиецът.

Сетих се какво ми беше казал току-що Стотълмайер.

— Може би трябва да си вземете почивка.

— Почивка?

— Да се оттеглите от случая за ден-два, да си отдъхнете, да си съберете мислите. След това може би ще погледнете по различен начин на нещата.

— Мислите ми вече са събрани — рече той. — Заведени по азбучен ред и подредени по цветове.

— Подредени по цветове?

— Това е неделима част от системата ми за подреждане на мислите — каза той.

— Имате система за подреждане на мислите?

— Ти нямаш ли? — попита Монк.

Поклатих глава.

Той кимна разбиращо, сякаш още някаква загадка най-сетне беше разкрита.

— Това обяснява толкова много неща — каза Монк. — Днес преживях истински пробив.

— И аз мисля така — рекох. — Сега разбирате хората така, както никога преди.

— Това е напълно вярно — каза Монк. — Не мога да си представя как някой може да върви през живота с разпръснати из цялата душа мисли. Виждам те в изцяло нова светлина, Натали. Умът ти е напълно объркан. Не можеш да задържиш една мисъл, ако не можеш първо да я намериш.

— Говорех за Ърнест Пинчук и как той всъщност не се различава от вас.

— Радвам се, че разбираш, че макар да е луд, мислите му са организирани. Това е първата стъпка във възстановяването. Ако умееш да организираш мисленето си, ще бъдеш много по-разумна — каза Монк. — Но тъкмо сега нямаме време да оправяме живота ти. Трябва да спасим капитана от извършване на грешка, която може да съсипе кариерата му.

— Но какво, ако е прав? — попитах. — Тогава единственото, което ще направите, ще бъде да настроите срещу себе него влиятелни хора, които могат да издействат уволнението му. А ако той си отиде, вие ще изгубите единствения си поддръжник в Полицейското управление на Сан Франциско.

— Той не е прав — каза Монк. — И аз мога да го докажа.

— С дъвка и обвивки от бонбони?

— Със самия наемен убиец — каза Монк.

— Можете да направите това?

— Мога — каза Монк.

 

 

Арчи Апълбаум ни видя да идваме, затова се изправи иззад бюрото си на охранител в преддверието на седалището на „Бъргървил“ и ни отвори използваната след работно време врата за служителите.

— Наистина трябва да пробвате въртящата се врата, господин Монк — каза той. — Забавно е.

— Същото твърдят някои хора и за парашутизма.

— За някои хора той наистина е забавен — каза Арчи, докато го следвахме обратно до бюрото му с форма на поничка.

Ърнест Пинчук щеше да се чувства щастлив в стола на Арчи. Не беше като командния подиум на капитан Страйкър, но конзолата много приличаше на станцията за управление на мостика на „Дискавъри“. Имаше множество копчета и няколко монитора, на които се редуваха заснети от камерите изображения в различни коридори и в дъното на различни стълбища.

— Може би има хора, на които им доставя удоволствие също и да се самозапалват, да пият отрова за плъхове и да се пробождат в сърцето с касапски нож.

— Това би било самоубийство — каза Арчи.

— Същото ще е да скочиш от самолет и да минеш през въртяща се врата.

— Това е врата, а не електрическа резачка — каза Арчи.

Знаех, че е безполезно да се спори с Монк за нещо такова или за почти всичко останало, но не можех да виня Арчи, че се опитва.

Предполагам, че такава е човешката природа.

— Бихме искали да се срещнем с Андрю Кахил — каза Монк.

— Нека да се обадя и да видя дали е тук — каза Арчи. Той вдигна телефона, каза на секретарката, че Монк е долу и после изчака отговора й. От начина, по който се скова изражението му, отсъдих, че новините не са добри.

Арчи затвори телефона и погледна Монк:

— Господин Кахил не иска да ви вижда. Всъщност помоли ме да ви изведа от сградата и никога повече да не ви пускам вътре.

— Разбирам — каза Монк. — Тогава ще имате ли нещо против да му предадете съобщение от мен?

— Разбира се — каза Арчи и извади химикалка.

— Можете да го предадете и на госпожа Лорбър — каза Монк. — Медицинският експерт установи, че Брандън Лорбър не е убит. Починал е от естествена смърт.

Арчи вдигна поглед от бележника си.

— Та той беше прострелян три пъти.

— Да — каза Монк.

— Два пъти в гърдите и веднъж — в главата — каза Арчи. — Това не е естествено. Дори и да не бях бивше ченге, пак щях да знам, че такива рани са смъртоносни.

— Щели са да бъдат, ако вече не е бил мъртъв, когато са го простреляли — каза Монк. — Починал е от инфаркт, преди да го застрелят.

— Защо някой ще застрелва мъртвец?

— Не знам, но можете да кажете на господин Кахил и госпожа Лорбър, че това вече не е разследване на убийство — рече Монк. — Това е случай на оскверняване.

— Сигурен съм, че господин Кахил и госпожа Лорбър ще бъдат облекчени да чуят това — каза Арчи, като драскаше бързо някакви бележки. — Е, полицията интересува ли се изобщо от стрелба по трупове?

— Специалният отряд за борба с оскверняването работи по случая — казах.

Арчи повдигна вежда:

— Има специален отряд за това?

— Има — казах.

— Леле — възкликна той.

 

 

Тръгнахме обратно към колата ми. Монк почукваше по всеки паркингов брояч, покрай който минавахме, като ги броеше мълчаливо. Така и не разбрах защо го правеше. Искам да кажа, разбирах частта с броенето, но не и докосването. Не си ли даваше сметка колко стотици хора бяха докосвали тези паркингови броячи? Колко птици бяха пускали изпражненията си върху тях?

Но не повдигнах въпроса. В този момент не разполагах с достатъчно запаси от търпение, „Адвил“ или хапчета против киселини в стомаха, за да се справя с това.

— Сега накъде? — попитах.

— Наникъде — каза той.

Не бях сигурна какво означава това.

— Значи се връщаме у вас да видим какво става с килимите? Досега трябва вече да са приключили. Или се връщаме в къщата на Амброуз?

— Връщаме се при колата и оставаме там, докато нещо се случи.

Погледнах назад към сградата на „Бъргървил“.

— Ще провеждаме наблюдение?

— Да, точно така.

Влязохме в колата ми, паркирана на ъгъла на една странична уличка. Оттам имахме доста добър изглед към фоайето и входа за подземния гараж.

— Какво чакаме да видим? — попитах.

— Наемния убиец — каза Монк. — Който и да го е наел, ще е доста разстроен, че е платил за нищо. Ще иска да си върне парите.

— Наистина ли мислите, че наемникът ще си му върне парите?

— Ще видим — каза Монк.

 

 

Благодаря на Бога за Националното обществено радио и „Старбъкс“.

Ако не беше предаването „Предвид всички неща“, щеше да ми се наложи да прекарам следващите няколко часа в разговор с Монк, вместо в слушане на дълбокомислени поднесени с левичарски уклон новини и либерални коментари, макар че можех да оцелея и без постоянните молби за парични дарения. По-добре просто да поставят процепи за пускане на монети в радиокасетофоните на колите, и да приключат с въпроса.

Ако не беше заведението на „Старбъкс“ през две врати от колата ми, щях да си остана гладна, жадна, и да няма къде да отида до тоалетна. Но след всичкото изпито кафе до свечеряване вече бях толкова напрегната и нервна, че косата ми почти стърчеше право нагоре и можех да хващам програмата на Националното радио, без да включвам радиоприемника.

Дори при това положение часовете се нижеха много бавно. А трябваш да съм нащрек през цялото време.

Причината не беше в това, че трябваше да изпълнявам ролята си на наблюдател на сградата. Беше, защото трябваше да държа под око Монк.

Трябваше да го възпирам да не излиза навън и да се кара на шофьорите, че не са паркирали успоредно на тротоара както трябва.

Трябваше да го накарам да се въздържи да покаже на няколко миячи на прозорци правилната техника на миене.

Трябваше да го удържа да не пъха пари в паркинговите броячи на други хора, та броят на отчетените минути да не завършва на нечетно число.

И трябваше да му попреча да арестува една стара дама, която остави кучето си да се изпишка срещу пожарния кран пред седалището на „Бъргървил“.

— Ще ни провалите прикритието — казах.

— Ами ако стане пожар?

— Пожарната команда ще дойде и ще го потуши — успокоих го.

— С какво?

— Вода — казах.

— Не и от този пожарен кран — рече Монк. — Неизползваем е.

— Не, не е — казах. — Още може да се използва.

— Целият е покрит с урина — поясни Монк. — Никой пожарникар не би дръзнал да го докосне, нито пък друго човешко същество.

— Огнеборците се втурват в горящи сгради — казах. — Няма да ги е грижа за нещо от рода на кучешка пикня върху един противопожарен кран.

— Щеше да ги е грижа, ако знаеха — каза Монк. — Би трябвало да се обадим и да ги предупредим. Обади се веднага на Джо. Той може по-бързо от нас да разпространи вестта.

— По всеки противопожарен кран в този град има кучешка урина, господин Монк. Така кучетата си маркират територията. Мога да ви гарантирам, че всяко мъжко куче, минало покрай този кран, го е препикало.

Той ме погледна с широко отворени очи:

— Не.

— Така правят кучетата — казах. — Огнеборците го знаят.

Монк преглътна мъчително:

— И въпреки това използват противопожарните кранове?

— Разбира се, че ги използват.

— Те са най-смелите мъже на земята — каза тържествено Монк.

— Може и да сте прав — казах.

— Но ако къщата ми някога се запали, каквото и да правиш, не се обаждай в пожарната.

— Защо не?

— По-скоро бих предпочел да бъда пречистен с огън, отколкото да ме облеят с маркуч с кучешка урина.

 

 

Едва няколко минути след осем вечерта най-после се случи нещо. Андрю Кахил излезе от гаража в черния си „Майбах“ — кола, която компанията „Мерцедес“ е създала, та цените на другите й автомобили да изглеждат приемливи.

Включих двигателя на скромния си джип.

— Какво правиш? — попита Монк.

— Готвя се да последвам Андрю Кахил — казах.

— Защо ти е да правиш това?

— Защото той ще ни отведе до наемния убиец — казах. — Нали?

— Не той е наел платения убиец — каза Монк.

— Тогава защо не сме паркирали пред къщата на Вероника Лорбър?

— Защото и тя не го е наела — обясни Монк. — Наел го е Арчи Апълбаум.