Лий Голдбърг
Г-н Монк излиза в открития космос (26)

25. Г-н Монк и странното нещо

Едно посещение в мотела на летището в Сан Франциско е мрачно и потискащо начало на деня, дори и в случая да не е замесено мъртво тяло.

Не мога да си представя какво ли е да отседнеш там, дори и само за любовна авантюра за една нощ. Аз никога не съм имала такава, но от онова, което съм чувала от приятели, достатъчно кофти е дори само да се събудиш до някого, когото би предпочел да забравиш, без на всичкото отгоре това да се случва на място, където ти се иска никога да не си попадал.

Но пък не е и кой знае колко по-добре, когато си там, за да видиш надупчен от куршуми труп.

Двамата с Монк отново бяхме в задната част на конферентния център, който отново беше местопрестъпление, на което отново намерихме кола, объркан шофьор, разпитван от лейтенант Дишър, и двама служители от моргата с чувал за трупове, който чакаше да бъде напълнен и закопчан.

Жертвата, която чакаха да приберат в чувала, беше продуцентът Кингстън Милс — проснат по очи на паркинга зад черната лимузина „Линкълн“, която вероятно го беше докарала до хотела. Просмукана с кръв, хавайската му риза изобщо не изглеждаше толкова жизнерадостно.

На гърба и десния му крак имаше рани, а кървава диря водеше от отворената задна врата на лимузината до тялото на продуцента.

— Това не е правилно — каза Монк.

— Убийството никога не е — казах. Радвах се, че не закусих, преди да си тръгна от къщата на Джо.

Имаше тълпа от почитатели на „Отвъд Земята“ държана на безопасно разстояние от двама униформени полицаи, които бяха опънали жълта полицейска лента между няколко улични лампи. Беше странно да се види как хора, маскирани като жени с по четири гърди, извънземни с извадени навън вътрешни органи и извънземни със слонски хоботи, ни наблюдаваха, сякаш именно ние бяхме необичайни.

Стотълмайер се беше навел навътре в лимузината и говореше с Джъдсън Бек, който седеше вътре, облечен в нова униформа на Конфедерацията: забелязах, че тя беше със същите отличителни знаци, но имаше много по-военно внушение от оригинала.

— Сега ще трябва да излезете от колата, господин Бек — каза Стотълмайер.

Бек поклати глава:

— Няма начин.

— Сигурен съм, че убиецът отдавна се е махнал — каза Стотълмайер.

— Може да се крие в храстите и само да ме чака да изляза, за да си довърши работата.

— Няма никакви храсти и сте заобиколен от въоръжени полицаи — каза Стотълмайер, като разтвори сакото си, за да покаже на Бек пистолета в презраменния си кобур. — Уверявам ви, че сте в пълна безопасност.

Бек скръсти ръце на гърдите си и поклати отрицателно глава:

— Не.

— Тази лимузина е местопрестъпление и трябва да съберем веществени доказателства от нея — каза Стотълмайер.

— Убиецът е бил там навън, а не тук вътре — каза Бек. — Не мърдам оттук. Можете да ме закарате право до летището, а после да правите с тази кола каквото си искате.

Стотълмайер въздъхна и се приближи към нас.

— Предполагам, че това преживяване е било малко прекалено автентично за него — каза той. — Трудно е да се повярва, че този тип е екшън герой.

— Той само играе ролята на такъв по телевизията — поясних.

— Трябва да е адски добър актьор — каза Стотълмайер. — Би ли искала да предположиш какво се е случило тук тази сутрин?

— Лимузината е пристигнала, Кингстън Милс е излязъл, господин Хоботко се е показал иззад контейнера и го е застрелял — рекох.

— Имаш вроден талант. Би трябвало веднага да се запишеш в полицейската академия. Бек затворил вратата, заключил я и се обадил на 911 по клетъчния си телефон — каза Стотълмайер, после се обърна към Монк. — Това до голяма степен разбива на пух и прах твоята теория за наемния убиец.

— Не разбирам защо — каза Монк.

— Защото някакъв тип, маскиран като господин Хоботко, току-що уби още един продуцент на новото шоу „Отвъд Земята“.

— На преосмисленото шоу „Отвъд Земята“ — казах.

— Няма значение — каза Стотълмайер. — Имаме и него записано на касета.

— Сигурен съм, че го имате — рече Монк. — Точно това е била целта.

— Тотално ме обърка — каза Стотълмайер. — Както обикновено.

— Има две обяснения за това убийство — каза Монк. — Първото: наемният убиец е научил, че сме открили връзката с Лорбър и е искал отново да ни отклони от вярната следа. Или, второто: това е убийство, извършено по подражание от някого, който се възползва от голямото разгласяване на убийството на Стайп.

— Или, третото: ти си сгрешил и няма връзка между убийството на Стайп и оскверняването на тялото на Лорбър — каза Стотълмайер. — Чисто съвпадение е, че Стайп е пътувал в същото такси като таксиметровия шофьор, който беше убит предната вечер.

— Предполагам, според вас е съвпадение и това, че същият таксиметров шофьор е качил пътник близо до седалището на „Бъргървил“ същата вечер, когато беше застрелян Лорбър.

— Разбира се, защо не? — попита Стотълмайер. — И по-странни неща са се случвали.

— Дайте ми няколко примера — каза Монк.

— Не мога да се сетя веднага — каза Стотълмайер и погледна към Дишър. — Хей, Ранди, кажи ми нещо странно, за което си чул.

— Тази сутрин прочетох за коза, родена с два носа — каза Дишър.

— Ето — обърна се Стотълмайер към Монк. — Това е странно.

— Не е съвпадение, а вродена деформация — възрази Монк.

— Добре, какво ще кажеш за това? — каза Дишър, като затвори бележника си и дойде при нас. — Прочетох за една жена тук в Сан Франциско, търсеща родната си майка, която я дала за осиновяване в Бостън преди двайсет години. Оказва се, че през последните три години работели заедно като келнерки в един и същи ресторант.

— Това е едно съвпадение — каза Монк. — В този случай има поне три. Не може да се прави сравнение.

— Чакай малко, Монк — рече Стотълмайер. — Ти ме помоли да ти дам примери за странни неща, и аз го направих, а сега ти променяш правилата. Защо просто не си признаеш, че си сгрешил?

— Не съм — каза Монк. — Разполагаме с дъвката и с обвивката от бонбон.

— Разполагам с видеозапис, на който се вижда как същият човек, който е убил Конрад Стайп, застрелва друг продуцент на „Отвъд Земята“ точно на същото място. Мисля, че моето доказателство е по-убедително от твоето.

— Не виждам как — заяви Монк.

— Може би защото не искаш да го видиш — каза Стотълмайер. — Сляп си за всичко, което не върви така, както според теб би трябвало да стоят нещата.

— Начинът, по който според мен би трябвало да стоят нещата, е именно начинът, по който би трябвало да стоят нещата — обясни Монк. — Така че всичко е наред.

— Имам новина за теб, Монк. Едно топче засъхнала дъвка и една измачкана обвивка от бонбон не са достатъчни, за да послужат за доказателства, върху които да се изгради един случай на убийство, още по-малко пък два, дори и за теб.

— Истината е, че някой е наел платен убиец да убие Брандън Лорбър — каза Монк. — Но след това Лорбър е умрял от естествена смърт, преди да успеят да го убият.

— Ето — каза Дишър. — Това е странно нещо.

Монк продължи, без да му обръща внимание:

— Затова наемникът прострелял Лорбър три пъти, така, както би го направил професионален убиец, за да си прибере пълното заплащане.

— Смъртоносният триъгълник — каза Дишър.

— Наемният убиец взел такси до летището — същото такси, което качило Конрад Стайп — продължи Монк. — Но убиецът забравил нещо уличаващо, затова убил Стайп и нагласил убийството така, че да изглежда като извършено от някой почитател, а след това убил таксиметровия шофьор и го нагласил да изглежда като обир.

Стотълмайер въздъхна:

— Да, това вече ми го каза. А сега, след като чух отново всичко, се питам как съм могъл да се хвана първия път. Наистина ли смяташ за вероятно някой да убие двама души само защото може би е възможно някой да тръгне да го преследва, задето е прострелял труп?

— Направил го е, за да не загуби парите, които е щял да спечели от убийството — каза Монк. — Деянието му е било мотивирано от алчност.

— От това обяснение теорията не ми звучи по-вероятна — каза Стотълмайер.

— Това не е теория и мога да го докажа — рече Монк. — Може ли да преобърнете тялото към мен, така че да го видя?

— Разбира се — каза Стотълмайер и се обърна към Дишър. — Давай.

— Защо аз? — възрази Дишър.

— Защото аз съм капитанът, а тези обувки са нови — каза Стотълмайер. — Не искам да ги изцапам с кръв.

Дишър си сложи чифт гумени ръкавици, наведе се и предпазливо повдигна Милс достатъчно, че Монк да може да види предната част на тялото. Монк приклекна до Дишър:

— Както виждате, Кингстън Милс е прострелян в рамото, гърба и крака.

— Е, и? — попита Стотълмайер. Монк се изправи.

— Ето какво се е случило. Когато Милс е излязъл от лимузината, стрелецът се е показал иззад контейнера за боклук и го е прострелял в рамото. Куршумът е завъртял Милс и той е понечил да побегне към хотела. Убиецът го е прострелял в крака, а после още веднъж в гърба, преди да избяга и да се скрие в тълпата в конферентния център.

— Да, знам — каза Стотълмайер. — Чух го от дузина свидетели и го видях със собствените си очи на видеозаписа от охранителната камера.

— Но Стайп е прострелян само веднъж, право в сърцето — каза Монк. — Милс е бил прострелян три пъти и само последният куршум е бил смъртоносен.

— Е, и какво?

— Убиецът на Стайп е бил превъзходен стрелец. А убиецът на Милс — не.

— Или убиецът е извадил късмет първия път — каза Дишър, като се изправи отново на крака.

— Или убиецът се опитва да нагласи нещата така, че това да изглежда като извършено по подражание убийство, или то е именно такова — каза Монк. — И в двата случая това не променя нищо.

— Променя нещо за Кингстън Милс — казах.

— Трябва да се съобразя с доказателствата, Монк — каза Стотълмайер.

— Радвам се, че виждате логиката — каза Монк. — Значи се връщаме обратно към търсенето на платения убиец и онзи, който го е наел.

— Връщаме се към първоначалното си предположение, че Конрад Стайп е убит от член на свързаната с „Отвъд Земята“ общност — каза Стотълмайер. — Обзалагам се, че същият, който е извършил това, е ликвидирал и Кингстън Милс. Това е най-простото обяснение.

— „Просто“ невинаги значи „вярно“ — поясни Монк.

— В девет от десет случая означава — каза Стотълмайер. — Именно заради този десети случай още си в бизнеса, Монк.

— Означава ли това, че Специалният отряд за борба с оскверняването отново поема следата в разследването на случая Лорбър? — обърна се Дишър към Стотълмайер.

— Целият е твой, Ранди — каза Стотълмайер. — Като за начало можеш да измъкнеш Джъдсън Бек от онази лимузина.

— Какво общо има това със случая Лорбър?

— Нищо — каза Стотълмайер.

— Няма проблем. Мога да направя това — рече Дишър. — Нужен е само малко финес.

— Затова помолих теб — каза Стотълмайер. — Защото се справяш толкова прекрасно.

Дишър си пое дълбоко дъх и с маршова стъпка приближи до лимузината.

— Възможно ли е да получа копие на видеозаписа от охранителната камера? — попита Монк. — Бих искал да го видя.

— Радвам се да го чуя. Боях се, че може да се намусиш и да ме зарежеш. — Стотълмайер бръкна в джоба на сакото си и ми подаде едно дивиди.

— Аз не се муся — каза Монк. — Нито пухтя. Никога не съм пухтял. Аз съм твърдо против пухтенето.

— Хубаво е да го знам — каза Стотълмайер. — Все още имам нужда от теб за този случай, Монк. Отново се опитваме да намерим една определена игла в кутия с игли, и ти си най-подходящият човек за работата.

Чухме писък откъм лимузината. Когато се обърнахме, видяхме, че Дишър е хванал яката на ризата на Бек, измъква го от задната седалка и го влачи към полицейска кола.

— Финес — усмихна се Стотълмайер. — Всеки път върши работа.

Монк се отправи обратно към колата ми. Забързах да го настигна.

— Къде отиваме? — попитах.

— Вкъщи — каза той.

— Не ми казвайте, че се предавате — настоях. — Капитанът току-що ви каза колко много се нуждае от вас.

— Определено се нуждае — каза Монк. — Той върви в погрешната посока.

— Тогава защо се прибирате вкъщи?

— Трябва да се посъветвам с експерт — каза Монк.