Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Гость из моря, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
3 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
thefly (2016)

Издание:

Автор: Глеб Голубев

Заглавие: Гост от морето

Преводач: Борис Миндов

Година на превод: 1979

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: „Георги Бакалов“

Град на издателя: Варна

Година на издаване: 1979

Тип: сборник повести

Националност: Руска

Печатница: ДП „Стоян Добрев-Странджата“

Излязла от печат: 25.I.1979 г.

Редактор: Милан Асадуров

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Рецензент: Каприел Керемиджиян

Художник: Стоян Илиев

Коректор: Светла Димитрова; Мария Филипова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1873

История

  1. — Добавяне

7. Тревога!

През дълбокия предутринен сън смътно ми се счу някакъв неразбираем вик, после тътен. Откъсвайки с мъка глава от възглавницата, аз с учудване видях, че Сергей Сергеевич рипа из каютата. Ето започна да си облича якето, но след като го навлече само на дясното си рамо, остави го така и се втурна да си обува ботушите. Обаче винаги толкова точният Волошин и тази операция не доведе докрай: едва нахлузи левия ботуш, той изруга гръмогласно и се впусна към вратата, държейки втория ботуш в ръка.

— Какво се е случило? Потъваме ли?! — викнах подире му.

Но Сергей Сергеевич вече беше изчезнал, отговаряйки нещо неразбрано вече зад вратата.

Скочих. В каютата — бъркотия. Моите дрехи също разхвърляни.

Закъде бързаше така? Май наистина има тревога? Обаче Волошин не би ме оставил спокойно заспал на потъващ кораб?!

Облякох се набързо и изскочих от каютата. Коридорът беше пуст. Пуста се оказа и палубата, сякаш всички бяха напуснали кораба.

А и „Богатир“ явно се бе наклонил малко с носа. Нима потъваме?!

Поне къде се намираме?

След Гибралтар „Богатир“ промени курса си и се насочи към Азовските острови, за да пресрещне там змиорките, идващи от Прибалтика.

В леката мъгла на хоризонта като че ли се открояват очертанията на планини. Значи, наблизо има земя.

Аз заобиколих широкия комин… И видях, че на носа на кораба са се събрали по моя преценка всички.

— Какво има?

— Кашалоти — отговориха ми едновременно няколко гласа.

— Къде?!

Но в тоя момент от високоговорителите прогърмя малко прегракналият глас на капитана:

— Палубната команда и научните сътрудници да се приготвят за спущане на мезоскафа!

Отначало морето ми се видя съвършено пусто — само сиви води чак до хоризонта. Вече се канех да запитам съседите си: „Но къде са китовете?“, когато изведнъж видях вдигнал се над вълните фонтан от водни пръски. Като се вгледах, различих сиво като водата дълго тяло, което леко и стремително пореше вълните. А ето до него и втори кашалот, трети…

В този момент единият кашалот внезапно изскочи високо от водата, сякаш нарочно, за да ни даде възможност да го разгледаме по-добре целия, и падна обратно в морето, вдигайки пенливи водопади от пръски.

Ние просто ахнахме.

— Че той има двайсетина метра! — провикна се възторжено някой.

Възражения не последваха. Може би за пръв път наблюдавах такова рядко единодушие между нашите страстни диспутанти.

„Богатир“ се приближи съвсем близо до гмуркащите се кашалоти. Те бяха девет: най-големият, очевидно главата на това семейство, шест женски с почти еднакъв размер и две малки — впрочем те можеха да бъдат наречени така съвсем условно, защото всяко от тях достигаше все пак не по-малко от пет метра дължина!

Кашалотите не ни обръщаха никакво внимание. „Богатир“ бавно се приближи почти съвсем до тях. Китовете продължаваха да се гмуркат спокойно. Когато изплуваха на повърхността и изпразваха мощните си дробове, за да поемат въздух, пръските от фонтаните падаха право на палубата, обливайки ни като дъжд.

Водачът стоеше все пак на известно разстояние от кораба. Но малките доплуваха до самия борд и за наш всеобщ възторг едно от тях дори като че се почеса о него.

Машините работеха с най-малка скорост, за да не наранят случайно кашалотите. Изглежда, че нашите се готвеха да правят някакви наблюдения. Какви?

Огледах се. Наоколо само свободни от вахта матроси. Никой от научните работници не се виждаше.

О, разбира се, те са сега при мезоскафа! Втурнах се натам…

Около мезоскафа се бе събрал почти целият Научен съвет в пълен състав, само Елена Павловна не се виждаше. Казимир Павлович беше облякъл син комбинезон, явно се готвеше да участвува в потапянето. А Волошин? Пъхнал ръце в джобовете си, Сергей Сергеевич стоеше малко настрана и внимателно, но без да се меси, наблюдаваше как неговите „момчета“ приготвят мезоскафа за потапяне.

— И вие ли ще се гмуркате, Казимир Павлович? — попитах.

— Разбира се. А защо се учудвате? Та китовете са ненадминати гмуркачи и аз искам да погледам как вършат това. Намирани са кашалоти, загинали, понеже се оплели в телеграфен кабел на повече от два километра дълбочина. Ала изплуват бързо, тъй като не ги е страх от кесонната болест…

— А вие, приятелю мой, се надявахте да се намери свободно местенце в мезоскафа? — смигна ми приближилият се Волошин. — Не мечтайте. В конструкцията му не са предвидени места за печата.

— Но изглежда самия вас няма да ви вземат, драги Сергей Сергеевич!

— За съжаление още не съм развил телепатичните си способности дотам, че да ви изпепеля с поглед — отвърна Волошин зловещо. — Но и това ще стане! А дотогава отлагам ответния удар, защото много бързам.

— А закъде бързате? — наострих уши, страхувайки се да не пропусна нещо интересно.

Сергей Сергеевич се усмихна и отговори многозначително:

— Натам, откъдето най-добре могат да се наблюдават китовете — и закрачи към стълбата.

Аз стоях на палубата малко объркан. Да тръгна ли след него или да остана? Накъде се е запътил?

Но в тоя момент над палубата прогърмя усилена от високоговорителите команда:

— На лебедката! Спущай полека!

Спуснаха мезоскафа на вода. Една лодка пренесе до него Логинов, Макаров, Бек и един от „младите едисоновци“, който сега трябваше да смени Волошин. Един след друг те изчезнаха в люка.

Лодката се отдръпна от мезоскафа. Водата около него заклокочи и той започна бавно да потъва.

Ето че и рубката вече се скри под водата.

Като се огледах, видях, че всички членове на експедицията вече са изчезнали от палубата. Но откъде правят наблюдения и какви точно?

Наблюдателната камера е на носа! Как можах наистина да забравя за нея!

Завтекох се нататък, като по пътя едва не се търколих от стръмната стълба. Тихичко пооткрехнах вратата, проврях се с рамото напред…

В камерата — полумрак. Всички лампи са угасени, само от огромните илюминатори се лее слънчева светлина, помътнена от водата.

Исках да се приближа повече до илюминатора и замрях, като чух недоволния глас на Елена Павловна:

— Внимателно, че ще ме настъпите. Кой е?

— Аз съм, Елена Павловна. Няма ли да преча?

— Не, ако мирувате.

Отпуснах се на дюшека и се прилепих до илюминатора…

И видях съвсем наблизо, на около четири метра от мен, черен лъскав хълбок на кашалот!

После гигантът се обърна и заслиза надълбоко, като работеше ритмично с широките перки на мощната си опашка, сякаш ни помахваше за сбогом, преди да потъне в дълбините на океана.

Той се отдалечи и зад илюминаторите опустя.

— Окончателно ли си отиде? — запитах аз.

— Мисля, че не.

— А къде са другите?

Мина минута, втора. Кашалотите не се показваха.

Елена Павловна вдигна телефонната слушалка, окачена на стената.

— Мостикът ли е? Аркадий Платонович, не виждам кашалотите… Добре. Отдръпнали са се настрана — поясни тя, като окачи слушалката. — Ей сега ще се опитат да се приближат отново до тях.

— Жалко, че толкова трудно могат да се наблюдават — изразих съчувствието си. — А навярно от мезоскафа изобщо само по чудо можеш да видиш отблизо гмуркащ се кашалот. Опитай се да отгатнеш и да се озовеш точно там, където се гмурне.

— Да, техниката ни още не е съвършена. Волошин отдавна обещава да направи звукова примамка, ала все не излиза нищо особено…

„Звукова примамка“ звучеше загадъчно и много интригуващо.

— А къде впрочем е сега Волошин? — запитах аз.

— Вероятно в своята локаторна.

— На главната палуба ли е тя?

— Да, до радиокабината.

— Трябва да надзърна там.

Над вратата на локаторната светеше червена лампичка. Поколебаех се: пред рентгеновите кабинети в болницата има такива лампички — като светнат, предупреждават, че влизането на външни лица е забранено. Но все пак почуках на вратата и като не получих никакъв отговор, предпазливо я открехнах… Там цареше пълен мрак, само някъде с призрачна, студена светлина мъждукаха разноцветните скали на уредите.

Какво ли може да се види оттук?

— Застанете на място и не мърдайте, докато свикнат очите ви! — произнесе страшно в тъмнината Волошин. — Иначе току-виж, че сте ни направили късо съединение в най-пикантния момент.

Лека-полека очите ми свикнаха с тъмното. Аз вече различавах два силуета, надвесени над нещо в напрегнато очакване.

Проточен скърцащ звук наруши изведнъж тишината — сякаш бавно се отваряше лошо смазана врата.

— Не много мелодично гласче, а? — каза тихичко Волошин.

— Чие?

— Ето на, кашалотът ви поздравява, а вие…

— Глас на кашалот ли беше това?

— Да. По-право един от гласовете му. Другите не чуваме, те са от далечна част на спектъра, но въпреки това уредите ги записват, после ще ви покажа. Важното тук е да не се пропусне нищо, много от това може да послужи за подобряване на нашата техника. Нали не сте забравили моята лъчезарна мечта — да направя света прозрачен? Та ето, има какво да се поучим в това отношение от кашалота…

Волошин замълча, проверявайки някакъв уред, после продължи:

— Зрението на кашалота е развито слабо, не може да види даже собствената си опашка. Но в замяна на това по ехолокация може да му се дадат сто точки пред делфина. Приема сигнали в най-широк диапазон честоти — от няколко десетки херца до двеста хиляди. А горният предел на чуваемост на нашето ухо е десет пъти по-нисък. Тъй че те в пълния смисъл на думата виждат с ушите си, различавайки препятствия до десети части от милиметъра. Значи, при нужда ултразвукът може да служи на животното за защита или за нападение: кашалотът оглушава с него жертвата си, отнема й способността да се ориентира. Как прави това, още не е ясно.

Сергей Сергеевич поклати печално глава, но веднага додаде бодро:

— И ние обаче умеем нещичко, умеем нещичко… Ей сега ще видите. Готов ли си, Петя?

— Готов съм. Да превключа ли? — запита помощникът.

— Почакай — спря го Сергей Сергеевич. — Той още не е направил пълно вдишване. Щом слезе надълбоко, тогава ще включиш.

— Само да не изпусна пак…

— Главата ти ще откъсна! Учи се да работиш точно. А включиш ли преждевременно, може да го подплашиш. Може да го е гъдел от тази честота, загадъчна работа.

Вслушвайки се в разговора им, аз разбирах само едно: работата наистина беше загадъчна.

— Подайте си ръката — извика ми Волошин. — Ето така. А сега елате тук, но така предпазливо, като че носите възврял самовар на челото си. Тук има за вас едно излишно кресло, само се старайте да го улучите. Напипахте ли го? Седнете, притаете дъх и гледайте внимателно.

Тъкмо исках да запитам какво да гледам и помощникът каза припряно:

— Започна. Включвам.

И пред мен, заслепявайки очите ми, сякаш изведнъж се разтвори прозорец към някакъв сияен простор.

То не беше прозорец, а голям екран. На него, по блестящо поле, от горе до долу, по диагонал, се движеше бързо продълговата черна сянка. На скалата от дясната страна на екрана цифрите непрекъснато се сменяха: 200… 300… 400…

— В по-едър план — изкомандува Волошин.

Черната сянка внезапно зае почти целия екран и аз познах голямото чело и сякаш отсечената глава на кашалот!

— Къде е той? — попитах.

— На повече от шестстотин метра дълбочина. Следете скалата отдясно — отговори Волошин, като се взираше в изображението.

— Увеличи малко резкостта, не ти е на фокус — каза той, този път на помощника си.

Образът стана по-ясен. Напомняше голяма черно-бяла фотография или по-право кадър от филм — защото кашалотът живееше, движеше се. Въпреки бедността на цветовете полусенките придаваха ясно и най-малките подробности.

Беше като чудо. Не разбирах как можем да виждаме гмуркащ се кит през едва ли не един километър дебел воден пласт, седнали в съвсем тъмна стая, изолирана от целия свят със стоманени стени. И може би по-ясно, отколкото бях виждал неотдавна морските гиганти със собствените си очи през стъклото, когато те лудуваха по водната повърхност.

Обърнах се към Волошин, но той ме спря с властен жест:

— Лекциите после, сега гледайте. Добър ли е образът?

— Отличен!

— Признавате ли, че тук имаме най-добрия наблюдателен пункт?

— Признавам.

— Много мило от ваша страна. Затова сега ще ви покажем нещо съвсем уникално. Искате ли да видите душата на този хубавец?

— Душата ли?

— Е, ако не душата, то поне скелета. Душата, казват, била пара, не се вижда. Ала кокалчетата… Ей сега ще опитаме.

Сергей Сергеевич внимателно отстрани младия си помощник и застана по-близо до таблото.

Няколко секунди той прави някакви фокуси с ръчките…

И изведнъж образът на екрана се промени. Сега той приличаше на рентгенова снимка. Виждаше се ясно всяко кокалче във вътрешността на кита: огромните капаци на черепната кутия, равномерно и вълнообразно движещите се прешлени на гръбнака, които по размери напомняха части на някаква чудовищна машина, гъвкавите хрущялни надебеления вътре в раздвоената опашка…

— Мътничко е, мътничко — мърмореше недоволно Волошин, следейки как се мени изображението на екрана.

— Сергей Сергеевич, локаторът хваща някакви сигнали! — провикна се внезапно Петя.

— Какви сигнали пък сега? — Волошин се извърна към екрана на хидролокатора.

От време на време по екрана пробягваше синкав пламък.

— Чудно… Повтаря се кажи-речи точно през секунда и половина — промърмори Волошин. — Какви са тези смущения?

— Прилича на ехолокация — каза Петя неуверено. — Виждате ли? Основен сигнал, а после като ехо…

— Каква е честотата?

— Около петстотин херца.

— Никой ехолот не действува на такава честота. Просто машината ти не я бива, не работиш, както трябва.

Петя изсумтя негодуващо и искаше да отговори нещо, ала Сергей Сергеевич го прекъсна:

— Виждаш ли, сигналите изчезнаха. Очевидно са били някакви смущения. Добре де, не ръмжи, ще разберем после, когато разшифроваме всичко записано. А сега по-добре следи кита, че ще го загубим.

Образът на кашалота наистина се отмести към самия край на екрана. Петя взе да настройва уреда, но изведнъж, като се озърна, рече:

— Сергей Сергеевич, той е неспокоен.

— Кой?

— Китът.

— Неспокоен ли? Да, май че е така. Добре, няма да го измъчваме.

Образът на екрана отново стана както преди: черен кашалот на светъл фон. Но необяснимо защо китът продължаваше да се държи неспокойно, аз също забелязах това. Два пъти той промени посоката си толкова внезапно, че почти изчезваше от екрана, и Волошин не успяваше веднага пак да го улови в кадър.

— Я дайте по-добре на мен, Сергей Сергеевич — помоли помощникът. — Ръцете ми са по-свикнали…

Волошин му отстъпи мястото си до таблото, като мърмореше недоволно:

— Защо се мята? Не може да сме го възбудили дотам. Продължаваш ли да снимаш, Петя?

— Снимачната камера работи още отначало, Сергей Сергеевич. Можете да проверите.

— Добре. Чакай! Не си отивай!

Волошин извика това, когато някъде в долната част на екрана изведнъж се вмъкна с бавно пълзене още едно продълговато черно тяло. Втори кит? Носът му е също тъп, само че с друга форма. И каква е тази необикновена издатина на гърба му? Някакви крила?!

— Мезоскафът! — възкликна Петя.

— Точно така — съгласи се Волошин. — Значи, те са обезпокоили кита, а не ние.

Няколко минути наблюдавахме като омагьосани как някъде в непрогледния мрак на морските дълбини, почти на километър и половина под нас, се срещнаха господарят на океаните и малкото корабче, построено от човешки ръце.

Кашалотът започна да се върти около мезоскафа. А той се спря, замря.

Представям си как всички там са се прилепили сега до илюминаторите! Сигурно се вълнуват: какво ли може да му хрумне на тоя гигант? Навярно е достатъчен един случаен удар с мощната му опашка, за да смачка и изкоруби мезоскафа като детска играчка.

Добре ни е да наблюдаваме оттук, през воден пласт, дебел километър и половина. А и колко хубаво се вижда!

— Дали да му наминем на гости? — промърмори Волошин.

Петя го погледна боязливо:

— Недейте, Сергей Сергеевич. И без това се безпокоя да не би да ги държим прекалено дълго в обсега на лъча. Нали още не е проверено, както трябва.

— Знам — отвърна мрачно Волошин. — Само че много ме сърбят ръцете. Да видим сега поне лицата им, пък после може да стигнем и до мозъка на костите им. Какво, не вярваш ли?

— Вярвам — побърза да отговори Петя, — само че ми се струва рисковано.

— Добре, остави в кадъра единия кашалот — съгласи се Волошин. — Ех, че си! Изпусна го! Избяга ни! Избяга!

— Аз не съм виновен, Сергей Сергеевич. Той избяга! Избяга!

— Вярно. Е, добре. Можеш да изключваш. Спри и камерата. До довечера целият филм да бъде проявен! Кажи им там, в лабораторията, че ще ги направя на пух и прах, ако не бъде готов.

Екранът потъмня, монотонното бръмчене на кинокамерата утихна. Електрическият ключ изщрака и аз замижах от силната светлина.

— Да излезем на въздух — каза Волошин уморено. — Интересно какво ли ще ни разкажат, когато изплават. Усещали ли са по някакъв начин нашия лъч?

Докато вървяхме по коридора, Волошин изглеждаше толкова изморен и замислен, че не смеех да му досаждам с въпроси. Но когато се качихме на палубата и влажният топъл вятър сякаш погали лицата ни с ласкава, нежна длан, Сергей Сергеевич изведнъж се оживи и попита подигравателно:

— Какво? Напират ли въпросите? Нямате търпение да опишете по-скоро историческото събитие, свидетел на което е имал щастието да бъде вашият специален кореспондент? Само че при едно условие: да не преиначавате много! И моля ви, не слагайте на тази глава някакво зловещо сензационно заглавие, като например: „Жив скелет на километър и половина дълбочина! Гъделичкаме кит!“

Избрахме си местенце на полубака, откъдето можехме по-добре да наблюдаваме гмуркащите се китове. Те все продължаваха да лудуват около „Богатир“.

— Признайте, изображението не беше съвсем лошо — каза Волошин ревниво, като палеше цигара и закриваше запалката с длан от вятъра. — Всички подробности могат да се виждат почти толкова ясно, колкото оттук, от борда на кораба, така ли е?

— Така е — съгласих се. — А зрелището със скелета беше наистина фантастично! Рентгенови лъчи ли?

— Не съвсем. Нашият уред е основан на съвсем друг принцип. Да го наречем условно звуковизор. Ние се мъчим да създадем универсален апарат, способен да прави прозрачни всякакви прегради. Но за всяка от тях е нужен специален шперц.

— Мезоскафът изплава! — прекъсна разговора ни нечий глас.

— Къде?

— Това е кашалот, а не мезоскаф!

— Само че не там, по-наляво, не гледаш, където трябва…

— И там има кит…

— Не, наистина е мезоскафът.

Водата на петдесетина метра от десния борд на „Богатир“ се запени, сякаш закипя. От пяната изскочи тясна стоманена рубка.

Когато „Богатир“ се приближи предпазливо до изплавалия мезоскаф, люкът на рубката се разтвори и от него се измъкна до кръста Макаров. Скулестото му обветрено лице сияеше.

— Поздрав от кашалотите! — викна той. — Имахме малка среща, може да се рече, между четири очи.

Волошин ме погледна многозначително и каза:

— Е, каквото сте видели, засега нито дума! Ясно ли е?

Един от моряците скочи ловко от стрелата на палубата на подводното корабче и го привърза за високия борд на „Богатир“. Спуснаха въжена стълба. Пръв се изкачи по нея Логинов, след него Бек, последен Макаров. Той тутакси тупна Волошин по рамото:

— Разбираш ли какъв късмет имахме! Обикаляме насам-нататък, все не можем да напипаме кашалот. И изведнъж се сблъскахме с един направо нос в нос! Той започна да се върти около нас. Като проявим филма, сам ще видиш. Вълнуваща гледка!

— Хм, а как… — Волошин помръдна неопределено пръсти във въздуха.

— Кое как?

— Изобщо… как мина потапянето?

— Отлично! Нали ти казвам…

— И никакви ли… смущения?

Сещах се какво иска да разбере Волошин: как са се чувствували в мезоскафа, когато го е напипал лъчът на локатора.

— Какви смущения? Та за пръв път ли се спущам? Всичко мина отлично, сеансът за наблюдения спазен напълно, а пък какво филмче донесохме! Като видиш, ще ахнеш: очичките му са малки, а като си отвори устата, току-виж, че те глътнал! Уникални снимки, истина ти казвам. Лена ще се зарадва.

— Добре, ще видим — отвърна Волошин. — Само че няма да успеят да го проявят до вечерта.

— Че защо? — възмути се Макаров. — Веднага ще го занеса лично и няма да изляза от кинолабораторията, докато не го проявят в най-добър вид. Само това остана, да похабят такъв уникален филм.

— Те вече си имат работа ей дотука — каза Волошин, като прокара красноречиво длан по гърлото си. — Аз също успях да снема тук хубаво филмче, може да се каже, уникално.

— Има си хас да можеш да снимаш оттук! Твоите кадърчета ще почакат…

— Не, Жан, съжалявам, че трябва да те огорча, но те са вече в проявителната машина.

Макаров бързо заслиза обратно по въжената стълба, изглежда, за филма. Волошин ми смигна и тръгна към Логинов, който, приседнал настрана върху капака на осветителния люк, си изуваше гумените ботуши. Казимир Павлович вече се бе запилял някъде. Май никой няма да се залови сега да ми разправя за потапянето. Ще трябва да почакам до довечера.