Глеб Голубьов
Гост от морето (6)

5. Следата е загубена

Но трябва да бъда справедлив към моя весел съквартирант по каюта: Сергей Сергеевич никога не отказваше да ми помогне да се ориентирам в някой труден въпрос, макар че не можеше да мине без вечните си шеги. Само че лично на мен ми беше неудобно да му дотягам с разпитване, като виждах колко е зает и колко много бе уморява. Случваше се да заспи, без дори да е доизказал поредната си шега.

— Съвсем ме изтормозиха братята учени — оплакваше ми се Волошин сутрин, докато се бръснехме, блъскайки се пред малкото огледало. — На един създай около аквариума със змиорки такова магнитно поле, че да може непрекъснато да го променя, както си ще. Друг иска да му измисля някакво изкусно апаратче, способно да изменя химическия състав на водата. На трети пък друго. Ще избягам! Ще се кача на дирижабъла и ще хвръкна към облаците. Ще се обявя за волен син на ефира.

Но забравил моментално умората и оплакванията си, той с увлечен вид се залавяше да рисува трескаво на първото попаднало му листче или просто на цигарена кутия схемата на някакъв нов сложен уред, а после бързаше към работилницата да провери озарилата го идея. А от каютите си изскачаха „кандидатите за едисоновци“, познали по звука на стъпките пребягващия край тях обожаван шеф, който тичешком дозавързваше вратовръзката си и обличаше якето. Тъй че Волошин влизаше в работилницата вече придружен от цялата си „банда“ — и всички незабавно се запретваха за работа.

Началникът на експедицията също беше много зает през тия първи дни. Само сегиз-тогиз успявах да видя как минава бързо по коридора, навел упорито глава и непрекъснато издал напред лявото си рамо. Тази привичка придаваше на походката му някаква особена стремителност.

Никога не смогвах да поговоря подробно с него. Но все пак веднъж го спрях точно на стълбата и го помолих да ми отговори на няколко въпроса.

Ето какво успях да запиша в бележника си:

„Изучаването на навигационните способности на змиорките е главната задача на нашата експедиция. Ако всичко мине успешно, надяваме се най-после да изясним коя именно от хипотезите е правилна и въз основа на получените данни да се опитаме да разработим нови навигационни уреди за управляване на кораби и подводници в океана. Но засега тук има още много неясни неща…“

— А лично вас, Андрей Василиевич, кое ви интересува най-много в този проблем? Нали, доколкото ми е известно, по основна научна специалност вие сте зоопсихолог. Може би има някакви основания да се твърди, че змиорките избират разумно пътя си в океана, щом поведението им изглежда толкова сложно? Три пъти през живота си те се променят тъй рязко, като че ли се превръщат от един в друг вид риби? И толкова уверено намират пътя си без каквито и да било ориентири — та това е много сложно поведение…

— Е, разбира се, не може и дума да става за някакъв разум у речните змиорки. Това е глупост. Те се водят от инстинкти, които обаче за милиони години еволюция толкова са се усложнили, че на недостатъчно осведомените хора като вас това може наистина да им се стори съзнателно поведение. Работата тук е по-проста, макар и не по-малко интересна. Просто променящите се природни условия изглежда задействуват един след друг определени инстинкти.

— Но нали за тази цел някъде в организма на змиорките вече трябва да са заложени предпоставките за такива последователни задействувания?

— Разбира се, и тъкмо това е най-интересното за мен. Планът на целия им живот — отначало в морето, после в сладките води, в езерата и реките, а след това отново в морето — е строго програмиран от природата. Промените във външните условия само задействуват последователно една след друга различните части на тази строга програма. И да разбереш именно това е извънредно интересно…

— Ще даде ли то някакви нови идеи на кибернетиката?

— Възможно е. Но засега сме заети с по-частен проблем: как и къде у речните змиорки е програмирано такова съвършено „чувство за ориентация“ — най-добре да сложите тия думи в кавички, все пак това не е съвсем научен термин, колкото и да ви се нрави.

— А работата на Казимир Павлович Бек свързана ли е по някакъв начин с този проблем?

— Аха, козата в аквариума ви е озадачила. Е, много други неща в нашите методи може да ви се сторят чудни. Ние прилагаме, така да се каже, тактика на „свободен полет“. Биониката е по принцип колективна наука, проблемите й могат да се решат само с общите усилия на представители на различни науки. Но същевременно и всяка наука намира в процеса на общите изследвания нещо особено интересно и важно за нея. Навигацията на речните змиорки, както вече казах, е нашата главна тема. Но би било глупаво, разбира се, да разкарваме из океаните такъв плаващ институт като нашия „Богатир“ само заради нея. Едновременно, паралелно ние решаваме няколко проблема и всяка лаборатория си има свой специален план за работа. А тези планове са гъвкави, могат да се променят. Смятаме, че така е по-полезно. Според мен за съвременния изследовател е много важно да умее да мисли едновременно в няколко различни направления — психолозите наричат такова мислене „симултанно“. Че как стават научните открития, не сте ли се замисляли над това? Новото започва на границите на известното. Ето например вие вършите някакви опити, изследвания и изведнъж се сблъсквате с необяснимо явление. Може да го отминете като досадна пречка, някаква неприятна грешка в методиката на експеримента. Това е най-опасното! Колко открития не са направени само защото хората, сблъсквайки се с необяснимото, са го отминавали или са го смятали за несъществено. А новото се открива най-вече именно от „несъщественото“. Професор Ивановски случайно се заинтересувал от една болест по растенията и открил цял свят от вируси, непознати дотогава на човека. Най-важното в един експеримент съвсем не е това, че потвърждава вече съществуваща, дори и ваша собствена, любима хипотеза, макар че такова нещо, разбира се, също е нужно. Но все пак най-важното и интересното е онова, което противоречи на хипотезата. Тук именно трябва да се дълбае. Ето защо ние само се радваме, когато нашите сътрудници се отклоняват настрана, по-често се замислят над внезапно възникнали неприятности…

— Но така можеш да се отклоняваш безкрай и нито една работа да не завършиш.

— Ех, за съжаление изненади не стават така често, както би ни се искало, иначе просто щяхме да затрупаме света с открития. Но нашата методика предвижда и много внимателна проверка на „необяснимото“, подробното му изследване. Биохимическата лаборатория отдавна прави опити за гмуркане на големи дълбочини. Това съвсем не й пречи да помага на другите лаборатории в разработването на неясните места в главната тема — навигацията на змиорките. И кой знае дали навигацията няма да подскаже нещо на биохимиците и във физиологията на гмуркането? А ако внезапно изникне още някаква тема, всички само ще се радваме.

— И все пак… Например тази… „маймуна с две души“, както я нарича Сергей Сергеевич? Каква е връзката между нея и навигацията на змиорките?

— Връзка има, макар и непряка. Маймуната с две независими една от друга нервни системи в едно тяло ни дава възможност да разберем механиката на мисленето, особено на запомнянето, паметта. Та именно паметта е основа на това, което е прието да се нарича личност — нали сте съгласни? Как и къде се натрупва информацията, опитът — дали тези изследвания не са свързани и с навигацията на змиорките? А използуването на биологични елементи в различни технически конструкции е много перспективно направление в биониката. Ние го наричаме „обратно моделиране“…

Исках да разпитам по-подробно Логинов как точно опитите с козата и „маймуната с две души“ могат да помогнат да се разгадае тайната около ориентацията на змиорките, но в тоя момент Андрей Василиевич бе извикан спешно на капитанския мостик.

Наближавахме бреговете на Турция и дойде време да пуснем на свобода пленените змиорки, които с такива приключения бяхме ловили под проливен дъжд, в бурната нощ, а после карали със самолет от бреговете на Балтика до Черно море.

Това беше тържествен момент, който привлече всички на палубата. Преди да пусне някоя змиорка в морето, Волошин лично проверяваше миниатюрните сигнализатори, прикрепени за гъвкавото, мускулесто тяло на всяка от тях така, че да не й пречат да се движи свободно във всички посоки. Тези майсторски уреди имаха доста невзрачен вид — просто малка пластмасова кутийка. Но от разказите на Волошин знаех колко е трябвало да си блъскат главите „едисоновците“, за да вместят в тези кутийки достатъчно мощен източник на сигнали, които да могат да бъдат улавяни през водните пластове от няколко десетки километра разстояние, и батерийки за електрозахранване.

— В тях работят бактерии, от които гъмжи морската вода — хвалеше рожбата си Волошин. — Практически вечен двигател, който уверявам ви, опровергава втория закон на термодинамиката…

Сега Сергей Сергеевич беше сдържан и сериозен. След като проверяваше и включваше сигнализатора, той тържествено подаваше змиорката на Елена Павловна, която също така внимателно я пущаше в специалния шлюз. А ние, надвесени от борда, следяхме как змиорките една след друга, без ни най-малък плясък, изчезваха в морската дълбина.

Като пожела на последната змиорка приятен път, Волошин забърза към камерата за звуковиждане, която кой знае защо всички упорито наричаха „локаторна“, макар че тя нямаше нищо общо с корабния локатор. Аз го последвах.

Пред пулта в локаторната седеше техник в син комбинезон и притискайки с две длани към главата си кръглите каучукови капаци, се ослушваше в тайнствените гласове на океана.

— Има ли? — още от прага попита Волошин.

Техникът разбра въпроса на Сергей Сергеевич по движението на устните и отговори весело:

— Всичко е наред! Вашите фарчета сигнализират с всичка сила. Послушайте сам, Сергей Сергеевич.

Волошин седна до него и взе вторите слушалки. Лицето му постепенно губеше непривичната си сериозност и ставаше пак насмешливо и закачливо.

— Вървят заедно и черноморските, и доведените, чувате ли? — попита техникът.

Волошин кимна. Уловил погледа ми, техникът свали слушалките си и ми ги подаде.

През някакви подводни шумове и скрибуцания от време на време се чуваха ясно призивни сигнали. Те бяха различни: един — къс и с по-висок тон, друг — по-проточен, по-басов. Първият сигнал ми беше вече познат, вчера го бях слушал. Тогава ни осведомяваха за движението си в морските дълбини местните змиорки, уловени и снабдени със сигнализатори, преди да излязат в морето от кримските и кавказките реки. А сега към тях се бяха присъединили и гостите от бреговете на Балтика, за да плуват ведно към далечното Саргасово море. Ще намерят ли пътя за там?

Сигналите звучаха бодро и успокояващо, пригласяйки си един на друг.

— Е, как е?

Обърнах се и видях, че през вратата на кабината надничат Елена Павловна и Логинов, а зад тях се беше събрала цяла навалица.

— Като по компас — отвърна весело Волошин, сваляйки слушалките си. — Карат право към Босфора!

Следвайки змиорките, ние минахме Босфора, без да се спираме, и излязохме в Средиземно море. А там ни причакваше буря.

Стръмните талази, окичени с бели пискюли от пяна, един след друг се нахвърляха върху острия стоманен вълнорез на „Богатир“, обливайки палубата с пръски. Корабът изведнъж намали скорост.

През нощта повикаха Волошин в локаторната. Връзката със змиорките е прекъсната!

„Богатир“ спря, изведнъж станал играчка на разбеснялото се море. Понякога наклонът достигаше към четиридесет градуса, тъй че от пода внезапно политаш към стената на каютата, като че ли „Богатир“ се готвеше да се преобърне. Никой вече не мислеше за сън.

След това започнахме с най-малка скорост да описваме големи кръгове в бурното море. Локаторите прослушваха цялата водна маса, но не успяваха да уловят нито един сигнал от изчезналите незнайно къде змиорки.

Към края на третия ден бурята утихна. Обаче изгубилите се змиорки все така не даваха никакви сигнали. Волошин и Елена Павловна тръгнаха да ги търсят с мезоскафа. „Богатир“ също продължаваше диренето, като често менеше посоката.

Но чак след два дни успяхме да уловим желаните сигнали — най-напред един, после — друг, а след това дори на няколко змиорки наведнъж.

Установи се, че всички те са „местни“ змиорки, белязани в реките на Черно и Азовско море. Нито една от змиорките, които с такава мъка бяхме ловили в дъждовната, ветровита нощ, а после пренасяли тържествено със самолет от Балтика, не даваше сигнали. Те бяха изчезнали безследно в морските дълбини.

Научните спорове пламнаха с нова сила. Не можеше да се разбере случайно ли са изчезнали именно балтийските змиорки или закономерно са се отклонили от непознатия маршрут, тъй като за пръв път плуваха по него?

— Опровергава ли изчезването им вашата магнитна хипотеза? — попитах Елена Павловна.

— Не зная — отговори тя тъжно. — Разбирате ли, при урагана уредите отбелязаха силна магнитна буря, даже от време на време радиовръзката се прекъсваше. Може тъкмо тя да е отклонила змиорките от правилния път — и най-вече балтийските, които са свикнали на определен „модел“ на магнитните силови линии, различаващ се от местния. Разбира се, на тях им е по-трудно да се ориентират в непривични условия.

— Но значи това потвърждава вашата хипотеза!

— Не зная! — повтори тя, повдигайки рамене. — Работата е там, че местните змиорки, връзката с които успяхме да възстановим сега, плуват на такава дълбочина, където някое мощно течение може наистина да ги носи към Гибралтар.

Тя се прибра в лабораторията си, а аз останах да стърча в недоумение насред палубата. Наистина как да се разбере по какъв тайнствен компас се водят змиорките в морските дълбини? Да можехме да разпитаме самите тях…

Вечерта се събра разширен научен съвет да обсъди спешни научни въпроси. Но Логинов не ми разреши да присъствувам на него.

— Ще пречите — каза той.

— С какво?! Ще се намърдам в някое ъгълче и ще стоя по-тихо и от мишка.

— Може да се засмеете или просто да изпуснете някаква отклоняваща вниманието реплика — рече Логинов неочаквано.

Облещих се:

— Нима на вашите заседания е толкова смешно?!

— На външен човек може да му се сторят… малко необикновени. Работата е там, че ние водим разискванията си по специален метод. Психолозите го наричат „метод на мозъчната атака“.

— Толкова по-интересно ще бъде да присъствувам на такова заседание! А в какво се състои този метод?

— Преди всичко на такова обсъждане се дава пълна свобода на фантазията на всички присъствуващи, та никой да не се стеснява да се изказва. Дори се стремим да подбираме в групата на фантазьорите близки по темперамент хора. Председателят — Главният фантазьор — много кратко и по възможност в увлекателна форма поставя на обсъждане някой наболял проблем. После се изказват поред всички желаещи. Предложенията трябва да бъдат най-много от две изречения…

— Даже най-налудничавите?

— Даже. Категорично забранено е при това смеенето, подхвърлянето на реплики или правенето на забележки. Пълна свобода на „просветленията“ и фантазията! Важното е да се освободи мисленето на всеки от общоприетите догми, в това е целият фокус…

— Но нали не предлагат нищо такова! — изтръгна се от устата ми.

— На миналото заседание, преди да излезем на море, за петнайсет минути бяха направени шейсет и едно предложения. Осем от тях можеха да се приложат незабавно, деветнайсет се нуждаеха от малка проверка, двайсет и шест изискваха по-продължително проучване и само осем нямаха никаква стойност — внесоха ги просто от добро настроение. Какво мислите: икономичен ли е този метод или не?

Премълчах.

— Такава конференция трае малко, не повече от един час, иначе всички се уморяват и почват да дрънкат глупости — продължи Логинов, като ме поглеждаше по навик изпод вежди. — Всичко се записва на магнетофон, после се стенографира. А тази стенограма се предава за обсъждане вече от друга група — критичната. Там гледат всяко предложение да бъде преценено безпощадно, разгледано трезво и сериозно от всички страни, никакви фантазии.

— Е, как да пропусна такова необикновено заседание! — замолих се аз.

Но Логинов беше неумолим:

— После ще ви дам да прослушате магнетофонния запис на това сборище.

Впоследствие действително прослушах няколко пъти записа на това съвещание и на още няколко други.

Впечатлението беше особено. Отначало Волошин произнесе шеговита реч, по-подходяща за вечеринка, отколкото за научно събрание. Веднага отвред се посипаха лаконични реплики. Някои предложения привличаха със своята оригиналност и изглеждаха разумни. Други звучаха просто като неуместни шеги.

Спомням си, ставаше дума как да се измисли начин бързо, просто и здраво да се свързват краищата на проводниците в един уред. Някой от дъното на стаята се обади:

— Най-просто и бързо е да ги стискаме със зъби…

Логинов не грешеше: в тоя момент аз нямаше да се сдържа да прихна или да изразя гласно негодуванието си. Но от протокола за заседанието на втората, критичната, секция, която внимателно и трезво преценяваше всяко предложение, с голямо учудване узнах, че именно този смешен способ е навел нашите „едисоновци“ на мисълта за едно приспособление, представляващо щипка, подобна на клещи, с която можеха да се спояват здраво жици по студения способ…