Глеб Голубьов
Гост от морето (21)

20. Спасяване по чудо

Всички следяхме мълчаливо как Сергей Сергеевич пуска мотора. Моторът забръмча неестествено, дрезгаво и Волошин побърза да го спре.

— Витлото не работи, изглежда, че се е оплело в мрежата — каза Волошин пред микрофона. — Сега ще изхвърля аварийния баласт. Щом почнем да изплаваме, измъквайте мрежата. Само не дърпайте, че въжето може да се скъса…

— Разбрах ви. Действувайте! — чуваше се как Логинов заповяда полугласно някому: — Следете внимателно въжето.

Волошин сложи ръка на едно червено копче, почака мъничко и го натисна.

Нищо… Мезоскафът само леко се поклати.

Дали не са направили засечка електромагнитните запънки, които придържат аварийния баласт?!

— Как е при вас? — запита тихо Сергей Сергеевич.

— Изхвърлихте ли баласта? — отвърна Логинов с въпрос.

— Да.

— Въжето има съвсем малък провис. Не смеем да го теглим.

— Може би правилно — съгласи се Волошин и като се обърна към Елена Павловна, внезапно попита: — Какво мислите, колко ли ще тежи това морско страшилище?

— Трудно е да се каже. Та ние изобщо не го видяхме.

— Е, приблизително. Има ли десетина тона?

— Може би — отговори Макаров с кимване.

— Ясно, Чухте ли, Андрей Василиевич?

— Чух.

— Посъветвайте се там, а и ние ще помислим. — Като ни огледа, Волошин запита: — Ясно ли ви е положението?

Никой не му отговори. Сега вече всеки от нас разбираше добре какво е станало.

Попадналият в мрежата морски змей е започнал така рязко да се мята насам-нататък, че е закачил мезоскафа. Мрежата се е захванала за витлата, вероятно за стойките на прожекторите и други изпъкнали части. Не можем да изплаваме дори след изхвърлянето на аварийния баласт: уловената „рибка“ ни държи с цялата си многотонна тежест.

На̀ ти тебе, лови се, рибке… Кой кого е уловил?

Не могат да ни измъкнат даже с издърпване на мрежата. Едва ли ще издържи единственото оцеляло въже, а то е последната нишка, която все още ни свързва със света.

Но може би убитият морски змей постепенно сам ще изплува на повърхността. Нали умрелите дълбоководни калмари изплуват, сами бяхме свидетели на това…

Погледнах, Елена Павловна, но не смеех да задавам никакви въпроси. Ако тоя морски змей изплуваше като калмар, щяхме да бъдем вече в безопасност.

Ами ако, обратно, сега го държим надълбоко, и той постепенно започне да потъва все повече и повече?…

Щом изхвърленият баласт не помогна, работата наистина е лоша.

Тези мисли пробягваха през главата ми, докато поглеждах ту през един, ту през друг илюминатор, мъчейки се да видя какво става наоколо.

Мислите ми бяха прогонени от неочаквано забръмчалия мотор. Защо бе оживял изведнъж?

Нима Волошин е успял да разплете мрежата и да освободи витлото?!

Не. Той се опитва да скъса мрежата. Но тя е здрава, само се навива още по-стегнато около витлото…

От мотора внезапно изскача синкав пламък и той млъква безжизнено. Противно и остро мирише на изгоряла гума.

— Опитах се да освободя витлото. Моторът изгоря — казва Волошин пред микрофона.

Никой не му отговаря.

Пауза.

— Чувате ли ме, Андрей Василиевич? — повишава глас Волошин.

— Чувам. Почакайте няколко минути. Не изключвайте микрофона — отговаря Логинов.

Да чакаме ли? Но какво?

Гледам Волошин, Макаров, после Елена Павловна, седнала в отсрещния ъгъл. Тя бе угасила лампичката, така че лицето й не се виждаше.

— Сергей Сергеевич, чувате ли ме? — прозвучава от високоговорителя.

— Да.

— Взехме следното решение… — Логинов млъква за миг, после довършва: — Казимир Павлович идва при вас.

Пауза.

Много дълга пауза.

— Разбрахте ли ме? — попита Логинов.

Волошин се прокашля и отговаря:

— Да. Но ми се струва…

— Аз също съм решително против! — Елена Павловна скача поривисто, приближава се до микрофона и повтаря по-високо: — Андрей Василиевич, това е безумие! Вие трябва да го забраните. Ваня, обясни де — обръща се тя към мъжа си.

— Но това е единственият изход, Елена Павловна, нали разбирате — чува се тихо от високоговорителя.

— Андрей Василиевич, та вие нито веднъж досега не сте опитвали… — казва мрачно Макаров.

— Бек уверява, че цялата методика е проверена. Той ни представи протоколи за изпитанията в барокамера. До двеста атмосфери.

— Андрей Василиевич, повикайте Казимир Павлович на микрофона — прекъсва го Елена Павловна.

— Няма го в рубката. Готви се за потапяне. Какво да му предам?

Елена Павловна клати глава, дръпва се от високоговорителя и се оттегля в тъмния си ъгъл.

— Сергей Сергеевич, дайте пълна светлина и внимавайте — казва Логинов, като помълчава.

— Разбирам.

— Този ваш… морски змей умрял ли е?

— Абсолютно. Десет хиляди волта. Мога да го ударя още веднъж, но не дава никакви признаци на живот.

— Добре. Но все пак попоглеждайте го от време на време. Никакви изменения ли няма във водата?

— Ей сега ще вземем проба. — Волошин се обърна към Елена Павловна.

— Аз ще направя това — обади се Макаров.

Той се залови да взема проба от външната вода, а ние гледахме и чакахме.

Значи, ето как е убил Волошин непознатото морско чудовище — чрез електрически удар с високо напрежение. А всъщност идеята беше моя: да снабди мезоскафа с такава защита. Макар че, ако искам да бъда точен… Спомних си, че Волошин ми каза тогава: „Интересно предложение. Но по-добре да копирам защитата на електрическите скатове…“

Изглежда, че морският змей е убит мигновено. Той не бе помръднал нито веднъж след удара с ток, иначе веднага щяхме да усетим това. От какво ги е страх тогава? Да не би електрическият удар да е променил някак състава на водата или пък „змеят“ да е способен да отрови с нещо водата, да я направи смъртоносна? Това ми се струва абсурдно. Та нали Бек ще бъде в херметичен скафандър. Но защо именно на него са възложили да ни спасява?

Исках да попитам Волошин за това, но в тоя момент чух гласа на Макаров:

— Всичко е нормално. Моля, предайте на Казимир Павлович, че анализът е съвсем нормален, няма никакви допълнителни примеси.

— Добре — обади се веднага Логинов от високоговорителя. — Той идва при вас. Чакайте го.

— Колко време ще му отнеме потапянето? — попита Волошин.

— Според изчисленията му — около един час.

— Нека се покаже от лявата страна. Илюминаторите от десния ни борд са затулени.

— Ясно — във високоговорителя изщрака нещо. Изглежда, Логинов го бе изключил.

Този час беше може би най-дългият в живота ми.

Всички мълчахме, взирайки се до заболяване на очите в синкавото сияние, което се бе появило оттатък илюминаторите.

Страхувайки се да не пропусна момента, когато ще се появи нашият спасител, аз попитах Волошин:

— Сергей Сергеевич, а с какъв скафандър ще се спуска той? И защо тъкмо Бек? Нали си имаме водолази?

Волошин ме изгледа учудено, после поклати глава и отговори раздразнено:

— Той се спуска без скафандър. С обикновен акваланг. Ясно ли е?

С обикновен акваланг на такава дълбочина?!

Като погледнах Волошин изпод вежди, аз се прилепих още по-плътно до илюминатора.

И ето, видях.

Всички видяхме човек в акваланг, в хидрокомбинезон с качулка с необикновена форма, който се спущаше да ни спасява.

Той плуваше толкова леко и свободно, като че ли се гмуркаше някъде сред крайбрежните рифове, а не се потапяше за пръв път без каквито и да било тежки скафандри на дълбочина километър и половина!

От мундщука изскачаха въздушни мехури и изхвръкваха на весела върволичка нагоре към слънцето.

Бек вдигна дясната си ръка за поздрав и успокоение… Как може да се движи с такава лекота? Нали го притиска страшната тежест на воден пласт, дебел километър и половина?

Впрочем, когато ми разказваше за опитите си, Казимир Павлович винаги ми напомняше, че тежестта на околната вода се уравновесява, изчезва, ако противостоящото й вътрешно налягане на течностите и въздуха в живия организъм е същото — затова не загиват дълбоководните риби. Аз лично неведнъж съм виждал риби да плуват свободно на голяма дълбочина. Но човек…

Трудно ти е да повярваш това, дори когато го виждаш със собствените си очи.

Значи, Казимир Павлович наистина е разгадал тайната на тайнственото „алито“! И при необикновени обстоятелства му се бе случило да осъществи мечтата си — да се гмурне за пръв път на такава дълбочина!

Бек правеше нещо, навел глава и уловил се с две ръце за колана…

Ето в дясната му ръка смътно блесна острие на кинжал… Като ни помаха насърчително още веднъж, Казимир Павлович изчезна от очите ни.

Ще успее ли да ни освободи от плен?

Аз се мъчех да си представя: ето сега той прерязва една нишка, втора… Колко ли са могли да се заловят за стойките на прожекторите, да се намотаят около витлото?

— Виждате ли го? — запита тревожно високоговорителят и ме накара да се стресна. — Той трябва да е около вас.

— Започна вече да реже мрежата — отговори Волошин. — Всичко е наред…

— Но защо не ни съобщихте веднага? — по тона на Логинов всички почувствувахме колко се тревожат там, на борда на „Богатир“, и за нас, и за Казимир Павлович. Та те не го виждат и нямат никаква връзка с него.

Минаха двайсет и пет минути. През това време четири пъти приближавах часовника до ухото си: струваше ми се, че е спрял. Волошин също току поглеждаше своя.

И все пак, колкото и да очаквахме този момент, той дойде съвсем ненадейно!

Мезоскафът изведнъж се заклати и започна плавно да се издига…

Разбира се, през илюминаторите на десния борд, сега също оттулени, все пак успяхме да видим някаква отдалечаваща се тъмна маса. Това беше мрежата с едва не погубилото ни мъртво морско чудовище.

А малко по-настрана — човек с акваланг, вдигнал ръка за поздрав.

Той също се отдалечаваше бързо. Ние отплавахме, а той оставаше сам в тези мрачни дълбини, в непрогледната тъмнина…

— Сергей Сергеевич, Бек остана там! — провикнах се аз. — Почакайте го!

— Не мога! — отговори Волошин, като повдигна рамене. — Нали изхвърлихме аварийния баласт…

Да, сега нищо не може да ни задържи надълбоко. Мезоскафът ще изплава като тапа, докато стигне повърхността.

— Но защо не се улови за мезоскафа? — промърмори жално Петя. Той, изглежда, се обаждаше за пръв път през цялото потапяне. — Щеше да изплува с нас.

— Не може — поклати глава Волошин. — Какво, нима си забравил всички закони на физиката? Сигурно преживяванията са ти подействували така? Той трябва да изплува предпазливо, като се спира от време на време, иначе — кесонна болест, смърт.

Мракът зад стъклата на илюминаторите постепенно отстъпваше. Наоколо бързо просветляваше, сякаш се пукваше зора. И след двайсет и четири минути вече виждахме слънцето, светнало ярко над морето, и синьото небе, и белия борд на „Богатир“ съвсем близо до нас!

Но тревогата за другаря, който ни бе освободил от подводен плен и сега бавно изплуваше някъде в пълно усамотение и в мрак, някак понамаляваше радостта от спасяването.

А приятелите, които се трупаха на палубата на „Богатир“, не гледаха изплавалия мезоскаф. Всички бяха впили очи там, където на водната повърхност кипваха изтръгналите се от дълбочината въздушни мехури…

Защо те са толкова малко?

Не, само ми се струва така… Във всеки случай мехурчетата се появяват непрекъснато. Значи, всичко е наред.

А ето го и нашия спасител! Главата му се показва от водата… Той плува към „Богатир“, без да сваля маската си.

Насреща му вече бърза лодка.

Помагат на Казимир Павлович да се качи по стълбата. Виждаме как го прегръщат, целуват. Жалко, че нашият мезоскаф продължава да се поклаща до борда на „Богатир“ и все още не можем да благодарим на нашия спасител…

А когато идва нашият ред и ние също се качваме на борда, преминавайки от едни в други приятелски прегръдки, Казимир Павлович вече го няма. Разбира се, грабнали са го лекарите и сега дълго ще му дотягат с разни анализи и профилактични процедури.

Ние се прегръщаме, стискаме протегнатите отвред ръце, отговаряме едновременно на десетки въпроси, сипещи се от всички страни…

А да си признаем, все още не ни се вярва твърде, че сме спасени!

Над палубата изведнъж се разнесе някакъв странен звук — басов, проточен, бучащ…

— А-а! — извика Волошин, като се затича към борда. — Скъса се последното въже. Аз пък се надявах все пак да измъкнем тоя змей!

Да, мезоскафът е престанал да поддържа мрежата, последното въже не е издържало тежестта на морския змей и се е скъсало. Така и няма да го видим…

— Жалко — въздъхна Волошин. — Но не бива изведнъж да оставяме океана без никакви загадки. Нищо, ще докопаме и змея!