Глеб Голубьов
Гост от морето (11)

10. Майсторското взривяване

Бурята бушува шест часа! Шест безкрайни часа стояхме до колене във вода, притиснати един до друг в рубката на изоставения, мъртъв кораб, а стихията все не се укротяваше.

Почти не разговаряхме. Безполезно беше да се опитваме да надвикаме тропота на пороя и тътена на гръмотевиците, които се сливаха в непрекъснато бумтене.

Логинов все по-често поглеждаше с тревога часовника си, приближавайки го до самите си очи.

— Безпокоят ли се на „Богатир“? — подвикна му Макаров.

Логинов кимна.

— Волошин навярно се опитва да се свърже с тях!

— Едва ли ще го чуят. Непрекъснато пращене! — викна му в отговор Логинов.

Интересно е все пак от колко време скита из океана този изоставен кораб? От няколко месеца? Или години? Жалко, че никога няма да узнаем това…

А дали този яростен дъжд няма да го довърши? Вълни наистина няма. Но колко вода се изля от небето! Ами ако тоя порой се окаже оная последна „капка“, от която „Дънкан“ ще потъне?

Забелязах колко тревожно се оглежда Елена Павловна и разбрах, че не само аз съм обзет от такива мисли. Сигурно и на нея й се струва, че водата в рубката като че ли приижда…

Но щом Елена Павловна мълчи, няма да й задавам тревожни въпроси.

Най-после бурята като че взе да отминава. Светкавиците проблясваха по-рядко, а гръмотевиците изоставаха от тях, закъсняваха.

— Просветлява, а? — попита ме с надежда Петя и се подаде от рубката.

И моментално закрещя като луд:

— Дирижабълът гори!

Всички изскочихме на палубата и вдигнахме глави нагоре.

Дирижабълът е обхванат от пламък!

Но това не беше жив и тревожно мятащ се насам-нататък пламък на пожар. Пламъкът, обхванал дирижабъла, беше синкав, студен, мъждукащ. На места той сякаш се спущаше надолу с дългите си трептящи езици.

Върхът на мачтата също беше целият обвит в синкав пламък. От нея на всички страни хвърчаха искри…

— Но защо създаваш паника? — каза Макаров укорително на Петя. — Пожар, та пожар! Това са най-обикновените огньове на свети Елм. Прекалено много електричество се е натрупало във въздуха, то именно се изпразва…

— А какво ли става със Сергей Сергеевич? — прекъсна го жално Петя.

Макаров събра длани на фуния и извика силно:

— Ехе-ей, Серьожа! Как си там?

Никой не отговори.

Спогледахме се. Макаров вече се канеше да извика повторно, по-силно, но в тоя момент от прозореца на гондолата се подаде Волошин.

— Гледайте, главата му гори! — ахна Елена Павловна.

— Хайде, пак — замърмори Макаров. — Не гори, а свети, просто от косата му изскачат искри. Елементарно физическо явление.

— А не е ли опасно? — попита го загрижено жена му.

Вместо отговор Макаров подвикна на Волошин:

— Как си там, добре ли?

— Всичко е наред, само не мога да се допра до нищо. Страх ме е, цял съм в искри… — Сергей Сергеевич не довърши фразата и бързо се скри.

След една минута се показа отново на прозореца, викна:

— Тук трябва да се занимавам с техниката, потрайте! — и изчезна във вътрешността на гондолата вече задълго.

Сиянието около дирижабъла скоро угасна — отведнъж, като че ли щракнаха ключ. Но не притъмня. Облакът вече постепенно се отдръпваше от небето.

— Интересно, дали се е свързал с „Богатир“? — проговори Макаров, бършейки с кърпа мокрото си лице.

— В момента и мен това ме безпокои най-много — отвърна Логинов навъсено. — Виж какво… Ще се кача при него.

— Почакайте още малко, скоро ще утихне — каза Елена Павловна.

— Или използвай поне люлката — подкрепи жена си Макаров. — Извикай, Серьожа ще ти я спусне.

— Е, сега люлката така се клати, че ще ми се завие свят — махна с ръка Логинов, помъкна се до колене във вода към мачтата и се закатери по нея.

Изкачи се благополучно. Видяхме как Волошин му помогна да се пъхне в гондолата на дирижабъла.

Дъждът и вятърът престанаха така внезапно, както ни бяха връхлетели. Отново засия весело слънцето, което бе успяло вече да се спусне почти до самия хоризонт, а от буреносния облак останаха само три точки, които тъмнееха в далечината, на края на небето.

— Трябва по-скоро да се връщаме, свечерява се — обезпокои се Елена Павловна и се помъчи да се среше, като използваше за огледало парченцето стъкло, останало на един от илюминаторите. — Кой знае колко се тревожат на „Богатир“, ужасно!

Вече се канехме да викаме люлката — на никого не му се катереше по мократа мачта, но Логинов се спусна отново долу и загрижено каза, че няма да успеем да излетим скоро.

— Станало е там някакво късо съединение от гръмотевиците, ще трябва да се поправя. Петя, върви горе да помогнеш на Волошин.

— А успял ли е да се свърже с „Богатир“? — запита Макаров.

— Не зная. Той няколко пъти предаде координатите ни и съобщи, че се забавяме поради бурята, но не получи никакъв отговор, пречеха му силните пращения. А след това връзката се прекъсна.

— Значи, ще трябва да спим тук — въздъхна Елена Павловна. — Неудобно.

Логинов донесе с люлката сандвичи, пирожки и термоси с още топло кафе. Но всички решихме да се качим в гондолата и да вечеряме именно там. Никой не искаше да преспива на мъртвия кораб, пък и нямаше къде — отвред прииждаше вода.

Издигнахме се един след друг с люлката в гондолата на дирижабъла. Там беше сухо и уютно, само миришеше силно на изгоряла гума.

Сергей Сергеевич се занимаваше с мотора и поправяше повредената от гръмотевиците апаратура. Петя се опитваше да оправи предавателя, също излязъл от строя. Те прекъснаха за малко работата си, за да хапнат с нас.

Когато привършвахме вечерята, беше вече тъмно, мракът се бе спускал бързо над морето. За икономия на ток Волошин запали само две подвижни лампички, за да може да продължи ремонта. А на нас не ни оставаше нищо друго, освен да лягаме да спим направо на пода на гондолата. Елена Павловна настанихме в гумената спасителна лодка — там все пак е малко по-меко и уютно.

Неудобно беше да се лежи на пода. Но умората и нервното напрежение надвиха и аз бързо заспах. Последната мисъл, която помня, беше: „Колко странно трябва да изглеждат тези две бледи светлинки, сякаш увиснали от нощното небе над морето, ако ги видят от някой минаващ кораб… Но кой и защо ще се навре в това залутано кътче на Саргасово море?…“

Няколко пъти през нощта, когато се обръщах от една на друга страна, смътно видях, че Волошин и Петя все се въртят около апаратурата. Веднъж край тях ми се мярна Логинов, но моментално заспах отново.

Събудих се от шумни гласове.

— Андрей Василиевич, „Богатир“! — викаше Петя.

— Къде? Вярно. Сергей Сергеевич, трябва да им дадеш сигнал. Може да не забележат тези светлинки.

— Сега ще запаля прожектора. Макар че вече се съмва и няма голяма полза.

Аз скочих бързо и като търках очи, се приближих до прозореца. Зазоряваше се, но звездите още сияеха ярко на просветляващото небе.

А в далечината блестяха три цветни светлинки: зелена, червена и — малко по-високо над тях — бяла. Те изглеждаха неподвижни като звездите. Но нямаше съмнение, те бяха светлините на кораб, който се носеше към нас.

— Това не е „Богатир“ — каза Логинов. — Светлините са много ниско над водата.

— Да, по всичко личи. Но иде към нас. Кой ли може да бъде? Ей сега ще му сигнализирам. — Волошин започна да пали и гаси прожектора като сигнален фенер.

В отговор до червената светлинка замига още една — бяла.

— Отговарят на английски — рече Логинов. — Питат от каква помощ имаме нужда.

Волошин кимна и повтори замислено:

— Кой ли може да бъде?

Всичко стана ясно, когато непознатият кораб се приближи до нас.

В този момент пурпурното, сякаш космато слънце изскочи от водата. Стана съвсем светло.

— „Албатрос“ — преведе гласно Сергей Сергеевич надписа, изрисуван с едри черни букви на белия борд на приближаващия се кораб.

Той беше малък, с две тънки мачти, на реите на които се виждаха плътно навити платна. На кърмата на кокетното корабче лениво се полюляваше „Юниън Джек“ — английското знаме.

— Я гледайте, Николаевич — каза Волошин, като ме мушкаше с острия си лакът в хълбока, — ето ви възможност да проверите дали са ви казали истината. Виждате ли: зачислен в пристанището Хамилтън. Този „Албатрос“ е дошъл до нас от същото пристанище, както вашата легендарна „Минерва“. Какво чудно съвпадение!

От „Албатрос“ спуснаха лодка и всички ние, с изключение на Петя и Елена Павловна, слязохме отново долу, на полузатъналата палуба. Там именно, в доста романтична обстановка, стана запознаването ни с професор Робърт Алън Конлей, сътрудник на научноизследователската океаноложка станция на Бермудите. Така ни се представи един висок оплешивяващ човек на около четиридесет години, с обветрено и загоряло лице, на което малките червеникави мустачки изглеждаха като залепени.

Професор Конлей ни разказа, че правели наблюдения върху кашалотите на сто и двайсет мили западно оттук, когато чули нашето тревожно съобщение, адресирано до „Богатир“. Англичаните решили да ни се притекат на помощ, тъй като се страхували, че сме претърпели сериозна повреда.

Докато разговаряхме на залятата от водата палуба на „Дънкан“, от мостика на „Албатрос“ с интерес разглеждаха кораба-призрак и си разменяха някакви оживени реплики.

Логинов благодари сърдечно на Конлей и като се обърна към Волошин, рече:

— Но, струва ми се, вече сме оправили всичко?

— Да, след час и половина можем да излетим — потвърди Волошин.

— Няма ли да използваме радиостанцията им, за да се свържем с „Богатир“? — попита Логинов. — Да не се безпокоят там.

— Е, сигурно и те са ни чували, само че не можах да хвана отговора им. Радиостанцията на „Богатир“ е мощна. А скоро и ние самите ще установим връзка — отвърна Волошин и като се обърна към професора, попита заинтересувано на английски:

— А как разбрахте нашето съобщение? Нали говорех на руски.

— Аз съм понаучил вашия език — отговори Конлей с усмивка. — Той става международен, особено за изследователите на океаните, не смятате ли, че е така?

От „Албатрос“ се отдели втора лодка и тръгна към нас.

— Нашият капитан, мистър Коуард — обясни професорът, сочейки седналия до кормилото на лодката снажен човек в бял кител и фуражка с голяма козирка.

Капитанът се качи на палубата, здрависа се с нас, като от време на време кимаше мълчаливо, изслуша благодарността на Логинов за готовността да ни помогнат и помоли за разрешение да огледа изоставения кораб.

— Но и ние като вас, мистър Коуард, сме случайни гости на него — засмя се Волошин.

— Вие първи стъпихте на палубата му — отвърна сериозно капитанът, като разпери ръце.

Заедно с Волошин и дошлите английски моряци тръгнахме да разглеждаме „Дънкан“. Логинов и Макаров заведоха професор Конлей в радиокабината, където беше по-сухо, и там почна оживен научен разговор. Аз не исках да им преча и последвах Волошин с гостите — нали трябваше да се сбогуваме с кораба-призрак, скоро ще го напуснем.

— Чували ли сте нещо за този кораб? Какво му се е случило? — попита Волошин капитана на „Албатрос“. — Струва ми се, че името му ви е познато?

— Разбира се, дано по-скоро да отиде при рибите! Бреговата охрана търси тоя проклет „Дънкан“ вече втора година.

Капитанът разказа, че „Дънкан“ отплавал по-миналата есен с товар въглища от Англия за едно американско пристанище. Било есен, попаднал на свирепа буря. Вълните повредили силно палубните надстройки и на всичко отгоре се счупило витлото. Корабът станал абсолютно неуправляем.

Екипажът очаквал всяка минута „Дънкан“ да се преобърне или да се пробие на още няколко места и да потъне. Щом бурята взела да поутихва, решили да спуснат лодките и да изоставят кораба. Капитанът дал по радиото сигнал за бедствие, съобщил, че според него „Дънкан“ няма да издържи повече от един час и екипажът напуща обречения кораб.

Така и сторили. Бурните вълни подхванали трите лодки и бързо ги отнесли далеч от кораба. За щастие след няколко часа целият екипаж бил прибран от един минаващ наблизо параход и никой не загинал.

Но излиза, че изоставеният от екипажа си „Дънкан“ не се подчинил на бушуващия океан!

Да си призная, дожаля ми малко, че намереният от нас полупотънал кораб е имал не много романтична съдба. Обикновен работлив въглетранспорт, без нужда напуснат от уплашилия се екипаж — за такъв май не можеш да съчиниш красива легенда…

Но капитанът на „Албатрос“ продължаваше разказа си и ние все повече се учудвахме. Не, все пак имахме късмет, че срещнахме в океана истински кораб-призрак!

Около три месеца след тази катастрофа един американски пътнически параход, който прекосявал Атлантика с голяма скорост, едва не се врязал нощем в някакъв странен параход, който нямал никакви опознавателни светлини. Пътническият минал само на няколко метра от него.

Пътническият параход държи сметка за всяка скъпоценна минута. Разбира се, той не спрял, но капитанът му все пак предупредил по радиото всички най-близки кораби за опасността от сблъскване с кораба-призрак.

Един минаващ наблизо дървотранспорт разполагал с повече време. Той се приближил съвсем до изоставения кораб, познал в него уж отдавна потъналия злополучен „Дънкан“ и се опитал да го вземе на буксир с надежда да получи поне малка застрахователна премия.

Но океанът не искал да пуска жертвата си. След няколко часа буксирното въже се скъсало, защото „Дънкан“ бил вече много надълбоко във водата.

Корабът-призрак отново заскитал самотен по вълните.

Няколко пъти едва не го блъсвали други кораби и тогава в морето излезли три ескадрени миноносеца от американската брегова охрана, за да унищожат опасния призрак.

Но не го намерили. „Дънкан“ се загубил някъде в безбрежния океан.

Излиза, че само преди около два месеца един минаващ кораб се опитал отново да го довлече до брега. И пак не му провървяло. Започнала буря и самите спасители побързали да отрежат буксирното въже от страх да не би „Дънкан“ да потъне и да повлече и тях към дъното.

Обаче точните координати били предадени по радиото в щаба на бреговата охрана и щом утихнала бурята, пет военни кораба тръгнали веднага да потопяват „Дънкан“. Но той пак изчезнал безследно в океана, както и може да се очаква от истински призрак, и едва сега ние случайно се бяхме натъкнали на него.

— Обаче тоя път май няма да ни избяга! — рече капитанът на „Албатрос“ със зловещо весел тон.

— А какво възнамерявате да предприемете? — заинтересувах се аз.

— Да го потопим. Ще го взривим, щом дирижабълът ви се издигне във въздуха.

— Е, разбира се, няма да ви задържаме — каза Волошин, както ми се стори, с лека тъга. — Ей сега ще се кача горе, ще завършим набързо ремонта, останали са някои дребни неща, и ще отлетим.

Логинов покани професор Конлей и капитана да разгледат дирижабъла. Те приеха това предложение с явен интерес. Качиха професора на люлката, но капитанът отказа — поклати глава, махна с ръка — и бързо, с привичка ловкост се закатери по въжената стълба на мачтата. Като гледах колко сръчно върши това въпреки възрастта си, разбрах защо между моряците е прието да се казва „хвръкна на марса“^[1]…

Но гостите не успяха да видят нищичко от нашия чудесен въздушен кораб. От мостика на „Албатрос“ извикаха с мегафона, че на югоизток се е показал кораб, който се приближава. Това беше „Богатир“. Скоро той застана до „Албатрос“, който веднага заприлича на корабче-играчка.

Започна суетене около преместването на дирижабъла на високата мачта на „Богатир“, а после — около разглобяването му. Посипаха се въпроси и язвителни шеги, прекъсвани от отсечени команди, които гърмяха от всички палубни високоговорители.

Оказа се, че от „Богатир“ са чули зова на Волошин, но радиограмата отговор изобщо не стигнала до нас. А ние бяхме се отклонили доста далеч.

— Карахме към вас с пълна пара, ала англичаните все пак ни изпревариха — с огорчение ми каза боцманът.

Той изглеждаше сериозно разстроен и дори обиден от това, като истински патриот на „Богатир“.

Биолозите побързаха да зарадват Логинов, че докато сме летели, те успели да напипат с локатора голямо стадо змиорки на около един километър дълбочина. Вероятно започват да хвърлят хайвера си там. Мястото е отбелязано на картата и за сигурност е поставена на котва сигнална шамандура.

— Отлично — оживи се Логинов. — Незабавно ще тръгнем нататък, защото тези приключения се проточиха много дълго. Трябва да се работи.

Професор Конлей слушаше разговора с такъв интерес, че Логинов му предложи да се присъедини към нас:

— Нали за речните змиорки се знае още твърде малко. Всякакви сведения за тях са ценни. А както виждате, ние имаме мезоскаф…

— Значи, и аз мога да взема участие в потапянето?

— Не ще и питане.

— Тогава никакви колебания! Сега ще се разбера с мистър Коуард.

— Моля.

Аз поисках разрешение да отида на „Албатрос“ заедно с професора. Щеше ми се да фотографирам нашия „Богатир“ отстрана, от лодката — рядко се явява такава възможност. Пък и тук е дирижабълът, който бавно се свива и губи формите си, докато изпускат газа от кожуха му… Може да излезе хубава снимка.

Да си призная, искаше ми се да огледам и „Албатрос“, но не успях. Докато правех снимки, седнал в лодката, професор Конлей вече се бе разбрал с капитана и се върна, за да тръгне обратно, към нашия „Богатир“.

Нищо, „Албатрос“ ще върви след нас, тъй че все пак ще успея да го разгледам.

— А какво е положението с „Дънкан“? — попитах капитан Коуард, който изпровождаше професора до стълбата.

— Ще го взривим!

— Ще имате ли време? Или да кажем на нашите, че ще се забавите?

— Не, няма да се бавим. Аз имам такива майстори, че ще се справят с това за броени минути. — Капитанът се озърна и повика при себе си един от матросите, които стояха на палубата на „Албатрос“:

— Лоринсън!

— Да, сър! — небрежно изкозирува онзи.

— Заемете се с тази вехтория. Ще ви стигнат ли десет минути?

— Аз съм свикнал на по-строги норми — отговори матросът, като се усмихна, почти без да разтваря устните си.

— Действувайте.

— Слушам, сър!

— Юначага — каза капитанът, гледайки, подир отдалечаващия се с люлееща се походка матрос. — Ричард Лоринсън. Служил е в подводно диверсионните части на американския военен флот. Там ги учат да взривяват кораби с един заряд, и то тъй, че няма дори да се усети.

— Това, разбира се, можеш да научиш по-лесно, отколкото да строиш кораб — произнесе навъсено седналият до мен на пейката професор Конлей и отблъсна лодката от борда.

Ричард Лоринсън наистина беше майстор в работата си.

Видяхме от палубата на „Богатир“ как се приближи с лодката до обречения „Дънкан“. Взривачът беше с акваланг, със закачена на колана торбичка. Лодката спря до кърмата на полупотъналия кораб. Лоринсън огледа „Дънкан“ критично, свали маската от челото си и се гмурна. Той влезе във водата без ни най-малък плясък, като паднал зад борда нож…

И само след пет минути изплува на повърхността. Моряците му помогнаха да се качи на лодката и тя бързо мина под закрилата на „Албатрос“.

А след още три минути се чу грохот на експлозия, която изхвърли високо пенест стълб вода и отломки.

„Дънкан“ потрепера и започна да навирва нос, сякаш се опитваше да се изправи на задницата си — също като „Сирената“!

Всичко беше свършено. Корабът-призрак изчезна в океана.

— Зарядът беше сложен точно до машинното отделение — каза тихо Волошин на Логинов. — Досущ като тогава.

Те се спогледаха.

— Да, картината е много сходна — произнесе бавно Логинов. — И ако лодката беше на мястото си, щеше да хвръкне на парчета…

Те имаха право. Ние сякаш наново бяхме видели как „Влюбената сирена“ потъва от загадъчната експлозия.

— Същият почерк — каза многозначително Волошин, без да сваля очи от мазното петно над гроба на „Дънкан“.