Глеб Голубьов
Гост от морето (16)

15. Китовете обичат да ги милват

Рано сутринта напуснахме острова. Търсачът на съкровища Майкъл Сондърс, застанал под веселото си пиратско знаме, ни махаше с широкополата си шапка. А другарят му, който все пак бе успял да се качи на една палма, бръмчеше с кинокамера, бързайки да увековечи този тържествен момент.

Свикнали са те тук. Или все още се надяват да намерят на островчето някакви съкровища?

— Уф, слава на бог Нептун! — каза Волошин. — Най-после излизаме отново на море и поне малко ще си отдъхнем от приключения.

Аз го изгледах с подозрение. Такива думи май не бяха присъщи на характера на Волошин.

— Не, действително искам да си отдъхна и да се заема с истинска тиха изследователска работа. Да не се гмуркам, да не се бия с акули, да не попадам в прегръдките на ужасните калмари, да не се взирам в очите на кашалотите. Тихо и мирно да си работя в лабораторията…

— А каква експлозия имахте там вчера? — запитах аз.

— Къде?

— Ами във вашата тиха и мирна лаборатория.

— Слухове. Неверни слухове, драги мой. А на слухове не бива никога да се вярва.

Ние стояхме на бака, облакътени на планшира, с наслада подлагахме лица на освежителния ветрец и равнодушно гледахме как острият вълнорез на „Богатир“ пореше насрещните вълни. Синята вода кипваше от най-чиста бяла пяна и бягаше покрай борда, като постепенно ставаше изумруденозелена. Човек можеше с часове да се любува на тази игра на водата.

— Каква експлозия? Дребна работа — каза Волошин с неочаквана рязкост. — Но да бяхте видели колко красиво е това явление! Ще трябва да го разберем добре. Струва ми се, че от това може да излязат интересни неща.

И изведнъж забравил вече и приключенията, и океана, и мене, той тръгна бързо към работилницата.

На палубата беше пусто. Всички учени се бяха уединили в лабораториите си. Изглежда, наистина започваше по-спокоен етап от плаването ни. Предстоеше еднообразна ритмична работа, която не предвещаваше особени приключения. Пред изследователите стояха сложни задачи. Трябваше не само да разберат къде в морските дълбочини се разделят пътищата на ларвите, насочващи се към различни континенти — едни към Америка, други — към бреговете на Европа, но и да проследят онези ларви на европейски змиорки, които ще минат през Гибралтар в Средиземно море. Как ще си търси пътя всяка група малки змиорчета?

Наблюденията върху възрастните змиорки не бяха изяснили това досега. Но имаше още надежда, че именно през този етап, когато ларвите започват дългото си плаване към устията на далечните реки, където след това им е съдено да прекарат много години, ще успеем да получим решаващи данни, за да разгадаем тайната на скрития им „компас“.

— Ако се съди по всички наблюдения, ларвите плуват пасивно — накъдето ги замъкне течението. Те са още много слаби, за да му се съпротивяват. Но запомнят по някакъв начин тоя път, за да се върнат после, след много години, тук, в Саргасово море. Неслучайно в Средиземно море се отклониха от пътя именно балтийските змиорки, които никога по-рано не са минавали по него — размишляваше Логинов.

— Какво точно запомнят? — разпитвах аз.

Логинов ме погледна по навик изпод вежди, усмихна се и отговори:

— Нали присъствувахте на Научния съвет и сам чухте доводите на защитниците на всяка хипотеза.

— Но тия хипотези са твърде много…

— Там е цялата беда — въздъхна той. — Време е вече да се разделим с някои от тях.

Имаше нужда от много ларви за опити, а как да ловиш от океана тези съвсем прозрачни мънички същества, които достигат едва няколко милиметра дължина? Откриехме ли надълбоко стадо ларви, ние лягахме в дрейф и хвърляхме в морето една след друга извънредно тънки мрежи. В повечето случаи те се връщаха празни или с дълбоководни риби, които не представляваха дори особен интерес. Мрежата отново политаше зад борда, за да донесе най-после десетина ларви.

Това беше уморителен, еднообразен, затъпяващ труд и може би едва сега от собствените си ръце, които се подуваха и се пукаха кървави мехури, когато помагах да измъкват мрежите и гирляндите от всевъзможни уреди, аз разбрах, че именно той е главното в изследователската работа, а открития рядко могат да те зарадват.

Не по-малък труд лягаше върху плещите на нашите учени в лабораториите. Те трябваше не само веднага, без да губят време, да изследват пробите вода, извадени от различни дълбочини, и уловените ларви, но и да запазят част от „научната плячка“ за бъдещи наблюдения. А за тази цел се налагаше да се осигурят на малките змиорчета в лабораториите точно същите условия, както в открития океан: почти пълен мрак, еднаква температура, непрекъснато да им се набавя от големи дълбочини прясна морска вода със строго определен състав.

Пред Волошин пак възникваха множество сложни задачи и двамата не се виждахме по цели дни. При това почти всеки ден се наблюдаваха и плуващите надълбоко ларви с помощта на мезоскафа. Когато намереше стадо ларви, мезоскафът дрейфуваше с него по течението. Многобройни уреди непрекъснато отбелязваха всички изменения, които биха могли да усещат из пътя си ларвите на змиорките: температурата и солеността на водата, вариациите на магнитното поле, промените в напрежението и посоката на електрическите токове, които протичат в океана — всичко, което би могло да подскаже на змиорките верния път. Едва когато ларвите се издигнат в горните водни пластове, течението ще ги подхване. Но за тази цел те трябва по-напред да намерят тъкмо онова течение, което ще ги понесе към бреговете на Европа, а не на Америка. Как става това? И отде знаят на каква точно дълбочина да плуват?

През всичките тия дни мезоскафът изплаваше само за кратко време, за да попълни запаса си от кислород и да смени екипажа. Трудно се вършеха продължителни наблюдения под вода, хората се изморяваха и ставаха невнимателни, затова се сменяха на всеки шест часа. Разбира се, желаещи да изпълняват подводна вахта имаше достатъчно. Но и на мен на края ми провървя. Аз също получих възможност да се гмурна на гости при змиорките.

Сега можах да огледам добре и да преценя, както трябва, подводната лодка. Тя беше тесничка отвътре, но в замяна на това конструкторите бяха успели да поберат в отделен отсек две походни легла и дори миниатюрен камбуз с портативна електрическа печка.

От големите илюминатори се откриваше отличен обзор. А прожекторите бяха разположени така, че осветяваха равномерно цялото полезрение. Плашливите обитатели на дълбочините можеха да се наблюдават и при угасени прожектори: за тази цел Сергей Сергеевич беше инсталирал в мезоскафа походен модел на звуковизора.

Механичните „ръце“, които се издаваха от носовата част на корпуса, можеха да хващат в специални уловители и дребни, и едри обитатели на морето, за да ги извадят след това здрави и запазени на повърхността в специални херметични контейнери.

На края Сергей Сергеевич зае мястото си на командното табло. Ние с Макаров се настанихме по-удобно до илюминаторите. Потапянето започваше…

Но малко интересни неща видях — много по-малко, отколкото очаквах. Докато се потапяхме, зад илюминатора се мярнаха няколко рибета, но толкова бързо, че дори не успях да ги разгледам, както трябва.

След това забелязах в далечината някакви странни извиващи се тела. Но какво беше това, не можахме да видим: загадъчните тела стояха на значително разстояние и не се приближаваха до осветената зона. Значи, са живи същества, а не просто кълба водорасли.

Показа се някаква рибка, дълга десетина сантиметра, която побутна с нос стъклото на илюминатора. Тя беше съвсем прозрачна, виждаха се ясно и гръбнакът й, всичките й вътрешни органи. Рибката, изглежда, наскоро беше здраво похапнала, натъпканият й стомах изпъкваше рязко като непрозрачно тъмно петно.

Аз се поотместих по-близо до илюминатора и тутакси се дръпнах уплашено.

От края на стъклото се точеше тънка струйка вода…

Авария?!

Ей сега водата ще избие стъклото и ще нахлуе в мезоскафа.

— Сергей Сергеевич, вода! — дръпнах Волошин за ръкава.

— А? Нищо страшно — отвърна той. — Просто температурата навън се мени, та стените се потят. Все още не потъваме.

Той ми показа друга струйка вода, която течеше направо по металната стена на кабината встрани от илюминатора…

И изведнъж зад илюминатора видях калмар. Той не беше едър и спокойно ме разглеждаше с голямото си печално око, около което бяха разположени пръстеновидно малки разноцветни светлинки: сини, червени, зелени. Това изглеждаше много красиво, но си спомних гигантските калмари, които веднъж атакуваха мезоскафа, и ми стана малко неприятно. Вярно, този калмар е малък и съвсем безвреден, но ако са го пратили на разузнаване по-големите му братя?

— Погледнете, морски дявол — повика ме Макаров при илюминатора си.

Той се поотдръпна да ми направи място и аз видях зад стъклото малка черна рибка с миниатюрни очички. Кой знае защо те не бяха кръгли, а овални, продълговати. Целият гръб на рибката сияеше от доста силна жълтеникава светлина. А над главата й се издигаха нещо като три дълги стръкчета, и на всяко от тях се поклащаше ярко възрозово фенерче.

Стана ми дори малко криво, че ние именно не сме открили тази чудна рибка и тя вече има название. Но Макаров ме утеши, като каза, че жив морски дявол са виждали преди нас само двама души на земята — Биб и Бартън, които първи се спуснали с батискаф на еднокилометрова дълбочина някъде по тия краища.

А после навлязохме сред стадо ларви на змиорки, които проблясваха в светлината на прожекторите като сребриста снежна фъртуна, и вече нямаше нужда да гледаме друго.

Угасихме прожекторите, за да не подплашим ларвите. И няколко часа дрейфувахме с тях в пълен мрак, просто стояхме почти неподвижно в океана. От време на време само Макаров или помагащият му млад биолог запалваха за малко лампичката над лабораторната маса, за да вземат поредната проба вода и да проверят как работят уредите самописци.

След това кабината отново потъваше в мрак. Беше тихо, само уредите потракваха приглушено.

Скоро почна да ме наляга дрямка и дори се зарадвах, че е дошъл краят на нашата еднообразна и малко скучна подводна вахта и вече изплаваме. Наблюдателите се смениха. Не много романтично плаване — засега никакви открития.

Впрочем време ми беше вече да свикна, че в изследователската работа делниците са много повече от празниците…

Пак безкрайни научни станции. Отново кървави мехури по дланите, изподрани от въжетата, с които вадим мрежите, натъпкани с лигави, никому ненужни водорасли. После пък трябва с часове да ги ровим на палубата под тропическото слънце с надежда да намерим поне няколко прозрачни като призраци ларви…

Дните бяха изцяло запълнени с такава еднообразна работа и само две събития внесоха оживление и пак предизвикаха спорове.

Хидролокаторите работеха сега денонощно, търсейки във водната маса ята ларви. Веднъж посред нощ дежурният техник събуди Волошин със смайващо съобщение: изглежда, че са успели случайно да чуят сигнали на една от змиорките, докарани със самолет от Балтика и пуснати при Босфора, а после изчезнали безследно по време на урагана и магнитната буря!

Аз забързах след Волошин към локаторната. Сергей Сергеевич дълго се ослушва в слабите сигнали, които идеха някъде от дълбочината, променяше настройката, после решително каза:

— Да, това е изчезналата балтийска змиорка, няма никакво съмнение. Къде ли се е лутала толкова време?

Събудиха Логинов и Елена Павловна. Скоро никой на „Богатир“ вече не спеше. Това събитие бе развълнувало всички. И, разбира се, отново пламнаха спорове.

Как е съумяла отклонилата се змиорка все пак да намери пътя за Саргасово море? Тя толкова дълго се е лутала из океанските простори, че е доплувала дотук, когато времето за хвърляне на хайвера вече е минало, но нали все пак е намерила пътя, за който не е можела нищо да си спомни, защото никога досега не е плувала през Гибралтар и цял живот е прекарала в тихата прибалтийска речица.

Друго събитие, което всъщност предизвика повече иронични подмятания, отколкото сериозни спорове, беше това, че Волошин като че ли отново успя да чуе загадъчен глас на незнаен обитател на морските дълбини. Те бяха досущ като първия път: сигнал, после отразеното от дъното ехо и след около секунда и половина пак сигнал. Но записът им на лента се оказа толкова неясен и нечетлив, че този път Волошин даже не си направи труда да отваря дума „Богатир“ да спре, за да търси морския змей.

Един ден радистът ни прие повикване от радиостанцията на института на Бермудите. Професор Конлей се интересуваше как вървят нашите изследвания.

Логинов разказа това, а после по молба на Волошин спомена за развалините на загадъчната постройка, които бяхме разкопали.

Не знае ли професорът кой и защо я е построил?

След пауза Конлей отговори:

— Никога не съм чувал в този район да са строени големи и добре обзаведени къщи. Казвате, че има дори водопровод?

— Да, и останки от някакви басейни, които много приличат на лабораторни аквариуми. В тях се е докарвала морска вода.

— Вие ме заинтригувахте. Ще се помъча да разбера каква е била тази къща и незабавно ще ви съобщя. Довиждане. Желая ви успехи — професорът добави нещо на руски, като изопачаваше смешно думите.

Няколко пъти участниците в нашата експедиция извършваха продължителни полети с дирижабъла, за да обхванат с наблюденията си по-голяма площ и по-добре да разучат къде и как се разделят в дълбините пътищата на ларвите на американските и европейските змиорки.

При един от тия полети на четиридесетина мили от „Богатир“ успяха да открият стадо кашалоти. Колкото и претрупани да бяха учените с наблюдения върху змиорките, все пак Логинов реши да промени курса, за да провери още веднъж как се ориентират тези гиганти на океаните.

Резултатите се оказаха неочаквани. Шест часа следихме стадото от известно разстояние, за да не безпокоим кашалотите. На всеки петнайсет минути се вземаха проби от водата и се измерваше температурата й.

Но този път не успяхме да доловим никаква връзка между движението на кашалотите и солеността на водата. Без да обръщат никакво внимание на струпванията от планктон и риба на някои места, китовете плуваха почти точно на север!

Разбира се, привържениците на магнитната хипотеза ликуваха. Но Казимир Павлович не се предаваше:

— Иде лятото, по това време кашалотите винаги отиват на север, в студените води. Пък и сега те са сити, затова не се спират около рибните стада. Трябва по-дълго да ги наблюдаваме.

Може би той имаше право. В такъв случай оставаше загадка по какъв начин кашалотите разбират къде именно е север? Но нямахме време да се отклоняваме от основните изследвания.

И все пак, преди да се разделим с кашалотите, бе решено да направим още един доста опасен опит.

— Та на вятъра ли приготвихме предавачи, които да могат да се поставят направо на гмуркащ се кашалот? — настояваше Волошин на импровизирания научен съвет в щурманската рубка. — Трябва да ги проверим в действие. Ларвите няма къде да се скрият, а кашалоти може вече да не срещнем. Те отиват сега в студените води.

Като отбеляза с радиошамандура мястото, където оставихме в дълбочината ятото ларви, „Богатир“ зави на североизток и след около три часа вахтеният вече забеляза от марса сребристи фонтани на хоризонта.

Този път ни се случи по-многобройно семейство: около „таткото“, който достигаше на дължина не по-малко от двайсет метра, спокойно „пасяха“ шест женски и играеха четири палави китчета.

— Хванете една от майките — настояваше Логинов. — С нея ще можем все пак по-лесно да се справим.

— Не! Щом ще ги изучаваме, нека бъде най-добрият екземпляр — настояваше Волошин. — Първо, той се гмурка много по-надълбоко…

— Вярно — подзе Казимир Павлович. — Колкото по-дълбоко се гмурне, толкова по-ценен материал ще получим. Аз съм напълно съгласен с предложението на Сергей Сергеевич.

— Само не насилвайте психиката ми — намръщи се Логинов. — Я гледай как ме натискате: вие сте съгласен с Волошин, а той уверява, че се грижи само за вашите интереси. Аз пък много добре разбирам, че в случая за него не са важни интересите на науката…

— А какво точно? — прекъсна го войнствено Волошин.

— Ами това, че на вашия неспокоен характер, на същия тоя бяс, който вечно ви мушка под ребрата, дяволски му се иска, разбира се, да „умери“, както се изразявате, най-хубавия кит.

Наоколо се засмяха. Но лицето на Волошин придоби обидено-натъжено изражение.

— Жалка, недостойна нападка — каза той огорчено. — Но аз ще надживея личните обиди. Толкова често ги получавам от вас всеки ден, че вече съм свикнал.

— С една дума, китовете ще си отидат — прекъсна го капитанът.

Логинов кимна мълчаливо и това бе прието от всички като сигнал за действие. В ръцете на Волошин, също като у ловък фокусник, тутакси се озова пушка и той се залови със сериозен вид да я оглежда придирчиво.

Капитанът се качи на мостика и скоро нашият „Богатир“ започна бавно и предпазливо да се приближава до най-големия кашалот. Това не беше толкова лесно, защото кашалотът, без да ни обръща никакво внимание, продължаваше да се гмурка, като изчезваше за дълго време под водата и се появяваше отново на повърхността на съвсем друго място.

Това дебнене, прилично на някаква игра, трая доста дълго. Най-после се озовахме само на двайсетина метра от изплувалия кашалот. Волошин, който се бе качил чак на носа, се прицели внимателно…

Странна и смешна гледка: човек се цели в огромен кит с малокалибрена пушчица.

Този път куршумите бяха напълнени с някакво приспивателно. Но ще подействува ли то на кита?

— Гледайте да улучите около главата, по-близо до мозъка — каза Логинов приглушено в напрегнатата тишина.

И в тоя момент също така приглушено и малко сухо щракна изстрелът…

Но нищо не стана. Китът дори не забеляза, че са стреляли в него. „Като сачмичка за слон“ — помислих си аз. А да не би Волошин да не е улучил?

Минаха няколко минути.

Тъкмо исках да подхвърля нещо язвително по този повод, изведнъж някой извика:

— Гледайте, заспива!

Наистина: кашалотът някак отведнъж се отпусна, потръпна и замря на водната повърхност като тъмна безжизнена грамада!

Волошин и Казимир Павлович се спуснаха в лодката, която ги чакаше до борда.

— Но аз също трябва да дойда! — настояваше Елена Павловна, почервеняла от смущение.

— Не мога да разреша — поклати глава Логинов. — Все пак това е кашалот, Елена Павловна, а не змиорка. Отплавайте! И побързайте! След половин час той ще се събуди.

— Нищо, ще му дадем още приспивателно. Китовете обичат да ги милват — обади се Волошин весело.

Лодката се приближи до заспалия върху вълните кит и учените се заловиха да слагат на тялото на гиганта своите уреди. Виждаше се как Волошин на два пъти се опита да се покатери върху гърба на кашалота, но падаше, плъзваше се по мократа му гланцова кожа като по пързалка.

— Дявол да го вземе, ами ако изведнъж се събуди — промърмори боязливо някой зад гърба ми.

— Гледай, женските се промъкват към него!

Две женски действително се насочиха към водача, явно с намерение да разберат какво се е случило.

— Пазете се! — викна някой от запалянковците, които се трупаха на палубата.

Моментът беше напрегнат…

Аз хвърлих поглед към Логинов. Той ту поглеждаше кашалота, ту отместваше очи към часовника си. Колко минути оставаха?

Изрева дебело сирена. Капитанът, който също следеше времето, бе дал на учените сигнал да побързат.

— Ех, Волошин обича да опъва нервите — проговори Елена Павловна с въздишка. — Не трябваше да го пускат.

Сирената изрева повторно.

Бяха успели…

Лодката се отблъсна от кита и потегли към нас. Моряците гребяха като на показни флотски учения.

Китът помръдна и на палубата прошумоля обща тревожна въздишка. Какво ще направи, когато се събуди? Дали няма да се втурне подир лодката?

Кашалотът сякаш „разкърши рамене“ да се раздвижи, изхвърли висок святкащ фонтан от водни пръски и полека, някак неуверено заплува към женските, които през това време бяха успели да се отдалечат доста.

Лодката се приближи до борда. Десетки ръце се протегнаха да помогнат на смелчаците да се качат по стълбата.

Волошин и Бек забързаха към локаторната, където трябваше да се получават сигналите от прикрепените за кита уреди.

Звуковизора не включваха, за да не безпокоят кита и да не „замърсяват опита“, както ми обясни Волошин. Затова този път нищо не се виждаше от локаторната. Само премигваха лампичките и от време на време писукаха и тихо бръмчаха уредите, които приемаха и записваха неразбираеми за мен сигнали от морските дълбини.

— А каква кожа има, пипнахте ли я? — попита Волошин оживено Казимир Павлович. — Цялата с белези и следи от смукалца — ей такива, като чиния. — При това Сергей Сергеевич начерта във въздуха голям кръг, голям май не като чиния, а по-скоро колкото поднос. — Види се, често му се е случвало да се бие с калмарите. Затова и се гмурка надълбоко. Ще имаме интересни материали.

Но засега нямаше нищо ново. И аз се качих на палубата. Оттам поне се виждаха другите кашалоти.

Когато кашалотът изплува за трети път и докато си почиваше, взе да изхвърля фонтан след фонтан, „Богатир“ отново се приближи предпазливо до него и Волошин изстреля повторно в гиганта „приспивна сачмичка“.

Ние пак следяхме с вълнение как другарите ни се придвижват с лодката към заспалия кит — този път да му свалят уредите. Но тази операция мина по-бързо от първата и китът се събуди, когато лодката вече бе успяла да се върне и всички бяха на кораба.

И той, без да изразява никакво недоволство или враждебни намерения и без да ни обръща ни най-малко внимание, пак поведе семейството си към открития океан, поздравявайки ни за раздяла със сребристи фонтани, които политваха към небето.

Скоро Волошин се показа отново на палубата с развяващи се дълги хартиени ленти в двете си ръце.

— Ето ви, заповядайте — обяви Волошин ликуващо. — Първата кардиограма на кашалот! Задоволителен пулс — двайсет и седем удара в минута при гмуркане. А ето и анализи на издишания въздух: един и половина процента въглероден двуокис, деветнайсет процента кислород. Техниката действуваше отлично!

Казимир Павлович взе от него една от лентите, на която перото на самописеца бе начертало чудновата крива линия, и започна внимателно да я изучава.

— Какво, ще помогнат ли тези данни и ние да се научим да се гмуркаме на два километра? — полюбопитствувах аз.

— Ще видим, много са интересни. — Както винаги Казимир Павлович не бързаше да обещава. — Вярно, дихателната система на кашалота за съжаление доста се различава от нашата, човешката. Кръвта му е богата на миоглобин, който свързва кислорода. В нея няма свободен азот, затова не го плаши кесонната болест. Плюс недостъпни за нас възможности за безкислородно дишане при увеличаване на запаса от млечна киселина в организма… Но и тук химията, ако се порови повечко, може да направи нещо. Така или иначе, в науката няма безполезни наблюдения… Всичко е полезно, всичко.