Глеб Голубьов
Гост от морето (15)

14. „Аз съм акула в оставка…“

На другата сутрин Волошин тръгна с Майкъл да побродят с неговата подводница-чудо между рифовете, „за да видят техниката в действие“. Когато се върнаха, те се проснаха на сянка върху пясъка и завързаха дълъг технически разговор, много доволни един от друг.

— Майкъл, вие се погубвате като Едисон — каза Волошин. — Зарежете тази детинска гонитба на въображаеми съкровища и се заемете със сериозна работа, научна или изобретателска.

Сондърс го слушаше с усмивка и клатеше глава.

— Не, от това не може да се живее — рече той. — Когато напуснах армията, седем месеца се шлях без работа. Не ми се искаше да отида механик в някой мръсен гараж, а такива като мен трудно могат да си намерят в мирно време работа по основната специалност.

— А каква е вашата основна специалност? — попитах аз.

— Позволете ми да се представя: акула в оставка. — Майкъл повдигна шеговито невъобразимата си шапка. — „Хора-жаби“ — чували ли сте такова нещо? Подводни диверсанти. Според мен по-правилно е да ни наричат „хора-акули“. В армията ни дресираха така, като че ли ни подготвяха да щурмуваме самия ад. Като какви ли не се маскирахме — само дето не сме били призраци и морски сирени… Всъщност идеята не е лоша! Може да се продаде на Пентагона, а?

Той се протегна с цялото си дълго и гъвкаво тяло и замислено каза:

— Е, а когато акулата излезе в оставка, къде да се дене и къде да приложи богатия си опит? Един мой приятел се нареди при учените на Бермудите…

— Да не би да се казва Ричард? — прекъсна го Волошин.

— Да. Дик. А вие отде знаете? — учуди се Сондърс.

Волошин разправи как се запознахме с Ричард Лоринсън на полупотъналия кораб сред Саргасово море.

— Той е — кимна Майкъл. — Дик винаги е притежавал умението да работи точно. Смяташе се за най-добрия взривач в групата ни. И какво излезе: забелязали ли сте случайно да е забогатял много, като се занимава сега с наука?

— Изглежда, че не е — засмя се Волошин.

— Така е — въздъхна Майкъл. — Аз имам повече шансове да стана втори Морган. Разбира се, мога да се заловя и с друг бизнес, както някои от колегите ми в оставка… Но това не ми е по вкуса. По-добре да търся честни съкровища, награбени от други…

Той замълча, изпънат по гръб и закрил лицето си с шапка. Но ние с Волошин и така, без да разпитваме повече, можехме да се сетим с какъв „друг бизнес“ са способни да се занимават „акулите в оставка“…

Дали някой от предишните другари на Майкъл и Дик от диверсионната школа не е потопил „Влюбената сирена“ миналата година, недалеч от този спокоен бряг?

Веднага си спомних ясно с каква привична и дори елегантна сръчност Ричард Лоринсън взриви тогава „Дънкан“ в Саргасово море — сякаш искаше да ни смае с майсторството си. Но нали ние бяхме виждали вече досущ такъв, точно пресметнат взрив, когато едва не загинахме с „Влюбената сирена“…

Прогнозата на Волошин се сбъдна: чудноватият свят на подводните обитатели на рифовете така заинтересува нашите биолози, че „Богатир“ остана няколко дни край безименното островче.

По цели дни биолозите не излизаха от морето, занимавайки се със своите изследвания и стараейки се да наловят колкото се може повече всякакви чудни гадинки за аквариумите си, а и ние, разбира се, не си пилеехме напразно времето.

Достатъчно беше да си сложиш маската и да се гмурнеш в топлата, бистра вода, и пред очите ти се разкриваха чудесии, и у всеки незабавно се пробуждаше дух на изследовател и първооткривател.

Раци с изпъкнали очи и големи колкото чиния, риби с всички цветове на дъгата, зловещи мурени подаваха от тъмните пукнатини озъбените си уста, които според мен те не можеха изобщо никога да затворят — толкова им пречеха стърчащите на всички страни остри като игли зъби…

Но най-интересните подводни обитатели бяха октоподите.

Те се срещаха буквално във всяка цепнатина на рифа. И навярно именно защото бяха тук толкова много, аз доста бързо превъзмогнах първоначалното неприятно чувство на някаква боязлива погнуса и скоро започнах вече да „задявам“ тези странни, причудливи същества.

Както се разбра, въпреки мрачните легенди октоподите имат много сговорчив и дори, бих казал, вежлив нрав. Като видеха приближаващ се плувец, те съвсем не бързаха да се нахвърлят кръвожадно върху него, а гледаха да се скрият, да се отдръпнат някъде в дъното на някоя пукнатина, да се проснат на някоя скала, да се правят на съвсем незабележими и безжизнени като камъни.

Ако това не помагаше и вие настойчиво се опитвате да се запознаете по-отблизо с него, октоподът започваше да ви плаши — също като че ли се бе начел на „страшни“ морски романи.

Той се извиваше, като ту се свиваше на плътно кълбо, ту издуваше внезапно гъвкавото си тяло, за да ви се види огромен и страхотен. При това непрекъснато менеше цвета си, като от пепеливосив изведнъж ставаше зловещо чер, а след това — червеникавокафяв. Пипалата му се поклащаха страшно, извиваха се досущ като кълбо смъртоносни змии. При това октоподът блещеше и въртеше очи. А ако и това не помагаше, всеки път на края той постъпваше еднакво: изхвърляше тъмно „мастилено“ облаче, за да отклони вниманието ви, и стремително офейкваше.

Един от неговите събратя пусна такова защитно облаче право в лицето ми. За няколко минути всичко наоколо се боядиса в удивително свеж и ярък зелен цвят. Но когато биолозите ми казаха, че „мастилото“, изхвърляно от октоподите, съдържа някакъв естествен наркотик, който зашеметява рибите, аз престанах вече да си правя такива опити и стоях на доста голямо разстояние от чудноватите обитатели на подводните скали.

Октоподите може би повече от всички други животни, гъмжащи в лагуната, интересуваха нашите биолози. Та не толкова често ти се случва да наблюдаваш тези поразителни същества в естествена обстановка. А да държиш октоподи в плен не е лесно.

Те трудно усвояват кислорода от водата, затова природата е надарила висшите бозайници на морето с по три сърца, които непрекъснато оросяват хрилете със синя кръв. За да не се задуши, октопод със средна големина трябва да „изпомпва“ за един час почти петстотин литра морска вода, наситена с кислород. Разбира се, трудно е да се осигури в аквариум такъв режим.

Логинов ми разказа какво особено у тези мрачни обитатели на скалните пукнатини интересувало нашите биолози:

— Октоподите имат една много любопитна особеност. Човек все се пита: къде се крие паметта? Знаете ли, колкото и да търсят физиолозите, не са успели досега да локализират точно местата в кората на главния мозък на човека, свързани с процесите на запаметяването. Намерили са центровете на удоволствието и страха, доста точно са установили коя именно част от кората отговаря за определени движения. А виж „точките на запаметяването“, ако можем да се изразим така, все не могат да напипат. Вярно, в слепоочните дялове на кората има такива области, в които при дразнене със слаб електрически ток внезапно с голяма яснота и живост възникват образи от миналото, от преживяното, които ни се струват отдавна и напълно забравени. Но това още нищо не значи. У хора, които в резултат от някакво заболяване и операция са загубили тези слепоочни дялове, паметта съвсем не се влошава. А опити с котки и кучета неочаквано са показали, че те са напълно способни да се научат на прости реакции, даже ако съвсем са нарушени нервните връзки между кората и ствола на мозъка им. Излиза, че е възможно кората изобщо да не служи за хранилище на паметта, а само участвува в координирането и възпроизвеждането в нужния момент на информацията, складирана някъде съвсем на други места. А пък октоподът е интересен с това, че всеки от сетивните му органи има в мозъка своя отделна област, която управлява запаметяването, натрупването на опит. Една запаметява само зрителните впечатления, друга — да речем, сетивните. И ако се махне или блокира например зрителната „запаметяваща“ част от мозъка на октопода, той ще вижда както преди, но няма да може вече да научи нищо с помощта на зрителните си органи, нищо няма да запомня…

— А нима октоподът изобщо може да се научи на нещо? — учудих се аз.

— Разбира се, като всяко друго животно. Дори и у едноклетъчните инфузории биха могли да се създадат определени рефлекси. А октоподите са, така да се каже, много по-надарени. Те не по-лошо от слоновете или кучетата различават малък квадрат от голям, бял кръг от чер, кръстове и триъгълници. Поддават се добре на тренировка, като запомнят задълго връзката между някакво поръчение и поощрението за неговото изпълнение.

Да си призная, тогава аз не се замислях особено върху разказваното от Логинов. Колкото и да е смешно, дори малко се обиждах, че нашите изследователи като че ли „измениха“ на змиорките и толкова се увлякоха по октоподите. Аз и не подозирах каква важна роля е отредено да изиграят тези наблюдения за разгадаването на тайната около ориентацията на змиорките…

Октоподите действително често проявяваха просто смайваща съобразителност, убедих се в това, когато се гмурках с биолозите край рифовете.

Тук-там октоподите, които не бяха успели да се сдобият с „квартири“ в пукнатините на рифа, си бяха направили „самостоятелни къщурки“ на самото пясъчно дъно, между камъните. Учуди ме колко изкусно си бяха избрали подходящи купчини камъни. Някои леговища имат широки плоски плочи, които ги скриват отгоре, сякаш наистина служеха за покриви.

Но Логинов каза, че октоподите не само си избират подходящи места за леговища, но и сами ги строят, мъкнейки камъни отдалече.

Аз не повярвах това. Тогава Андрей Василиевич развали една от къщурките, като разхвърли камъните далеч настрани. Уплашеният стопанин се мушна някъде, притули се, като се скри от нас с „мастилен“ облак. Ние го оставихме на мира.

Но когато на другата сутрин доплувахме дотук, заварихме октопода пак в уютната му къщурка! През нощта той я бе възстановил, домъквайки всички камъни обратно и дори грижливо издигайки над леговището си каменен покрив.

А веднъж успяхме да видим колко ловко главоногите „мислители“ ловят мекотели.

Един голям октопод, проснал се на скала и придобил такъв цвят, че почти се сливаше с нея, търпеливо чакаше някаква едра мида да пооткрехне черупките си. Най-после черупките бавно се разтвориха…

В същия миг пипалата се раздвижиха стремително и пропъхнаха между черупките отломки от корал.

Раковината вече не можеше да се затвори и обитателката й стана плячка на хитрия октопод. Разбира се, за такъв лов трябва да имаш съобразителност!

А с каква ловкост и изобретателност тези чудновати същества неведнъж мамеха нашите учени, които се опитваха да ги хванат! Струва ти се, че всичко е вече свършено: октоподът е уловен и сложен в здрава кутия. За по-сигурно тя е омотана няколко пъти с канап…

Но когато я донесат в лабораторията и я отворят тържествено, кутията се оказва празна. Как се е изхитрил октоподът да се измъкне от нея през цепнатинка, широка само три милиметра — просто загадка.

Изследователите имаха достатъчно работа и в морето, и на лабораторните маси.

Като наблюдавах с каква виртуозна сръчност, с помощта на специален манипулатор, монтиран в микроскоп, Логинов прави операции на една-единствена нервна клетка, аз разбирах добре възхищението на Волошин, който веднъж ми рече:

— Ние сме груби ковачи в сравнение с него. А той съумява да прекрои отделна нервна клетка. Такива фокуси не е сънувал дори легендарният Левак^[1]. Пък и каква задача си е поставил: да намери къде се крие паметта. А какво е това памет? Нищо безтелесно, някаква пара!

— Но с какво може да помогне това да се разгадае например тайната около ориентацията на змиорките? — недоумявах аз. — Какво са в състояние да запомнят те, като скитат из морските дълбини, където е вечна нощ, температурата е почти постоянна и няма никакви ориентири — нали самият вие много пъти сте разправяли това?

Волошин не можеше нищичко да отговори, ала не се предаваше:

— Всичко ще разберем, всичко!

Лично той имаше време да се увлича не само по октоподите, но и по прилепите риболовци, които бяха много на острова. Денем те си отспиваха в подземните си леговища, а в тихите вечерни часове излитаха на лов.

Прилепите се носеха безшумно над морето, сякаш бяха сиви призраци, после падаха като камък във водата — и мигновено литваха отново нагоре, стиснали здраво в ноктестите си крачета някоя зазяпала се рибка.

— Ловко, нали? — възхищаваше се Волошин. — И виж как съумяват с хидролокатора си да налучкат с такава точност рибка под водата. Вие сте профан, това може да не ви учудва много. Но аз разбирам от физика и много добре зная, че през границата между водата и въздуха прониква само една хилядна от звуковата енергия, останалата се отразява, разсейва се. Представяте ли си каква мощност има техният локатор? И този орган на прилепа, който изпуска ултразвукови сигнали, тежи всичко на всичко една десета от грама при обем около един кубически сантиметър. А моят уред…

Сергей Сергеевич махна с ръка така обезсърчено, че ми дожаля за него.

— В замяна на това вашият апарат вижда посредством различни лъчи и през всякакви прегради…

— Лошо, лошо вижда още. И по много показатели майката природа е още със сто точки пред нас. Но ще се постараем, ще си поблъскаме главата. Не фронтално, а с обходна маневра ще я превземем. Цялата история на биониката ни учи, че не е задължително да копираме сляпо природата, за да надминем нейните изобретения. Понякога най-добър резултат дава съвсем друг принцип, а природата само ни подсказва някоя привлекателна задача. При кое от животните сте виждали например колело? А човекът отдавна го е измислил и добре го кара.

Като се протегна, Сергей Сергеевич добави:

— Макар и да има доста неясни неща, все пак е много по-интересно да си блъскаш ей така главата, отколкото да търсиш съкровища като тия наследници на капитан Флинт! Какво кисне тоя Майкъл на острова? Изглежда чака да отплаваме. И все рови ли, рови… Какъв талант погребва!

Ние се срещахме и разговаряхме с Майкъл всеки ден. Островчето не е голямо, всичко се вижда като на длан. Защо наистина се застоява.

Докато другарят му ходеше на лов за нови сензационни снимки, с което страшно досаждаше на нашите учени и моряци, Сондърс изследваше островчето с някакъв усъвършенствуван минотърсач, конструиран от самия него. Никакви железни сандъци с пиастри не бе намерил досега, но продължаваше да търси с методичността и упорството на робот.

Той вече не идваше при нашия изкоп, като че ли действително спазваше някакъв неписан иманярски кодекс. А междувременно разкопките все повече ни озадачаваха.

Ние намерихме прокарани в земята тръби, по които се е пренасяла питейна вода от извора до къщата. Друг подземен водопровод съединяваше загадъчната къща с морето. Солената морска вода се е прехвърляла по него в големи, добре циментирани басейни.

Защо са били нужни? За къпане са малки. Пък и какъв смисъл е имало да се поставят на две крачки от вечно топлото море?

— Каква може да е била тази постройка? — подкачах Волошин?

— И аз си блъскам главата — отговаряше той. — Ако се реша да изкажа най-нелепата мисъл, която ми дойде на ум, без да рискувам да стана обект на вашите подигравки, бих казал, че сме попаднали на останки от някаква добре планирана и явно сносно обзаведена лаборатория…

— Лаборатория ли?!

— Ето на, вече издавате възклицания на негодувание. Разбира се, защо и на кого ще му хрумне да строи лаборатория на такова затънтено място, на мъничко необитаемо островче? Затова млъквам и не ме закачайте повече с провокационни въпроси. Не ми е до съкровища, и без това главата ми се е замаяла от задачи, които тези побъркани биолози току измислят. Чухте ли какво иска Бек? Да му измайсторя някакво уредче, което да измерва от разстояние и най-малките изменения в състава на кръвта на калмара, и то така, че да не го тревожа, иначе, пази боже, от вълнение може да се повиши кръвното налягане на бедния калмар. А?!

Бек наистина от няколко дни вече не оставяше Волошин на мира. Всяка сутрин той идваше в каютата ни и отваряше дума колко хубаво би било да се прикачат на няколко калмара някакви миниатюрни предавачи.

— Но как ще вземате показанията на тези предавачи? — питаше Сергей Сергеевич. — Та вижте колко ловко се гмурка тоя шмекер…

— Някак чрез телеуправление… от разстояние, вие, драги Сергей Сергеевич, естествено по-добре разбирате това — отговаряше Бек невъзмутимо.

— Но това са малки калмари, как ще им сложиш предавачи? Ами батерии за захранване? Виж, ако можем да уловим калмар като тоя, дето прегръщаше мезоскафа! Такъв вече можеш да натовариш с каквито уреди си искаш…

— Но вие сте решавали и по-трудни задачи, уважаеми Сергей Сергеевич. Например с тези сигнализатори за змиорките. Тъй че разчитам на вас.

— Но защо са ви потрябвали на вас, биохимиците, тия сепии? Противни гадини, нека биолозите да се занимават с тях. Ето Логинов вече е натъпкал с такива всички аквариуми. Ще плъпнат из целия кораб, та живот няма да има. Зарежете вие тия сепии, занимавайте се с чиста химия.

— Трябва, Сергей Сергеевич. Аз имам една малка идея. Помогнете ми да я проверя. Без вас нищо няма да излезе.

— Тъкмо със сепиите ли?

— С калмарите. Но и сепиите ме интересуват. Впрочем за това после…

Волошин ругаеше, изразяваше яростно възмущението си, но тутакси забравяше всичко на тоя свят и започваше да нахвърля на първото попаднало му листче (аз вече старателно криех от него бележниците си) някаква хрумнала му схемичка на „проклетите предавачи“.

— Добре, но само вие можете да ми помогнете да се оправя с прилепите…

След една седмица обаче се наложи нашите учени да прекратят увлекателните си изследвания и да напуснат обетования рай на нагретите от слънцето и богати на всякакви твари крайбрежни води. Време беше вече да тръгват да търсят новородените ларви, докато не са изчезнали в дълбините на океана, за да поемат тайнствения си път към устията на далечните реки. Пък и отплаването бе ускорено от една тревожна находка.

Един моряк случайно намерил на брега полузатрупано от пясъка листче. Сигурно често сме минавали край него, но то не ни е правило впечатление именно поради своята баналност — парче хартия, стърчащо от пясъка.

То се оказа позив с гадни проклятия по адрес на свободна Куба. Беше издаден от някакъв си емигрантски „Освободителен комитет. Отдел W.“

Това гадно листче изведнъж ни напомни колко измамни са мирът и тишината, царящи на островчето. Изглежда, че то е било посещавано съвсем наскоро, позивът не е могъл да бъде отвян от вятъра или завлечен от поройния тропически дъжд.

Ние дори не знаехме на коя страна принадлежи това безименно островче. Може би катерите, които постоянно извършват бандитски нападения срещу Куба, се запасяват тук с вода? И за какво ли е предназначена всъщност обзаведената толкова грижливо тайнствена постройка, останките на която бяхме разкопали?

Та не е случайно, че съвсем недалеч оттук „Влюбената сирена“ бе злодейски потопена от загадъчна експлозия…

Не, това съвсем не беше мирно кътче на планетата. И нямаше смисъл да се бавим повече тук.