Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Гость из моря, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
3 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
thefly (2016)

Издание:

Автор: Глеб Голубев

Заглавие: Гост от морето

Преводач: Борис Миндов

Година на превод: 1979

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: „Георги Бакалов“

Град на издателя: Варна

Година на издаване: 1979

Тип: сборник повести

Националност: Руска

Печатница: ДП „Стоян Добрев-Странджата“

Излязла от печат: 25.I.1979 г.

Редактор: Милан Асадуров

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Рецензент: Каприел Керемиджиян

Художник: Стоян Илиев

Коректор: Светла Димитрова; Мария Филипова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1873

История

  1. — Добавяне

11. В прегръдките на калмара

Нощем, при светлината на прожекторите, подготовката за потапяне изглеждаше особено привлекателна и романтична. Под ярките светлинни лъчи корпусът на мезоскафа беше като сребърен. Илюминаторите сякаш оживяваха, мигаха тайнствено с очи.

Заедно с хората, които сновяха около подводния кораб, готвейки го за потапяне, по площадката се мятаха огромните им чудновати сенки, като някакви приказни великани, дошли ни на помощ.

Колкото и да ми се искаше да се гмурна в дълбините на Саргасово море, и то нощем, днес не се ядосвах много. Мезоскафът можеше да вземе само четирима. Освен нашия гост заминаваха Бек, Елена Павловна и Волошин. Дори самият началник на експедицията оставаше на кораба, а това ми служеше за утешение.

Всички се вълнуваха малко. И как не, когато днес на изследователите им предстоеше да надзърнат в самото съкровено царство на змиорките, които бързаха насам по загадъчни пътища от далечни брегове, за да могат тук, в дълбините на Саргасово море, да предадат по наследство на мъничките ларви своя тайнствен „компас“ и да загинат. А ларвите ще тръгнат след това към устията на невиждани от тях реки. Ще успеем ли най-после да узнаем как ще намерят пътя си дотам. Сменят се хипотеза след хипотеза, а още не се вижда краят на тайната…

Волошин предлагаше да отстъпи мястото си на Логинов, но той отказа:

— Не, Сергей Сергеевич, днес вече вие трябва да командувате парада. Покажете на гостенина мезоскафа в пълния му блясък.

— А апаратът?

— Е, вашите „едисоновци“ ще се оправят сами. Кой ще бъде на смяна?

— Петя.

— Той самият е вече кажи-речи професор.

Но аз подозирах, че Логинов е решил да прати Волошин в морските дълбини от по-користни съображения: според мен той се страхуваше да не би Сергей Сергеевич пак да скрои някакви опасни шеги със своя локатор. Ще вземе да направи целия мезоскаф прозрачен, та да се полюбува на реакцията на нашия гост на това, което англичанинът ще види под водата.

Утешавах се и с мисълта, че сега мезоскафът ще трябва да се гмурка „на синджирче“. По здрав кабел от него до „Богатир“ ще се предават телевизионни образи. Освен туй инсталираха на различни дълбочини още две телевизионни камери. Ако добавим към тях и звуковизора, ние, оставащите на повърхността, май нищо не губим и ще можем да видим дори повече от подводничарите.

Екипажът на мезоскафа зае местата си. Стрелата се разгъна и предпазливо спусна стоманеното корабче върху спокойната водна повърхност, която под ослепителната светлина на прожекторите изглеждаше млечнобяла. Ето въжето е вече отвързано…

Мезоскафът започна да се потапя, а аз не дочаках да изчезне напълно под водата, ами забързах към локаторната, за да заема по-хубаво място и да се спотая в тъмното, преди да е дошъл Логинов.

Сметката ми излезе вярна. Локаторната се оказа най-добрият наблюдателен пункт. Засега екранът на локатора беше мъртъв и безцветен. Но на телевизионния екран виждах всичко, на което се любуваха в тоя момент подводничарите през илюминаторите на потапящия се мезоскаф — само че, за съжаление, в черно-бяло еднообразно изображение, лишено от цветове.

От време на време се мяркаха малки рибки, после бавно минаваше едра медуза, провесила дълбоко надолу пипалата си…

Диагонално на екрана пребяга мустаката скарида и пак стана пусто.

Скръцна врата, в локаторната влезе приведен Логинов и се спря на прага, за да свикне с тъмнината. Разбира се, той ме забеляза, но не каза нищо. Седна мълчаливо на креслото до мен и се поотмести по-близо до екрана.

Първите змиорки се появиха едва на около четиристотин метра дълбочина. Те трудно можеха да се познаят, толкова се различаваха от сребристите красавици, които бяхме ловили под проливен дъжд при блясъка на мълниите през бурната мрачна нощ в малката речица. Аз ги помислих отначало за някакви дълбоководни риби.

Какви огромни облещени очи имат! А дългото гъвкаво тяло беше съвсем изтъняло — сега змиорките приличаха още повече на змии, проникнали по някакъв необясним начин в океанските дълбини.

— Колко са измършавели! Виждате ли, Андрей Василиевич? — внезапно прозвуча точно до ухото ми гласът на Елена Павловна.

Трепнах и се обърнах. Отде се е домъкнала в локаторната? Та нали Елена Павловна пред очите ми се качваше в рубката на мезоскафа?

— Виждам — отговори тихо Логинов по микрофона. — Ще трябва да се уловят няколко екземпляра.

— Непременно — отвърна Елена Павловна. Чак сега разбрах, че гласът й се чува от високоговорителя. — Но според мен по-добре да се спуснем по-дълбоко. Струва ми се, че там ще бъдат струпани по-нагъсто.

— Добре — съгласи се Логинов. — Продължавайте потапянето, само че по-бавно…

Мезоскафът продължи да потъва. Всъщност на всеки десетина метра дълбочина змиорките ставаха забележимо повече. Техните гъвкави извиващи се змийски тела се мяркаха все по-често на телевизионния екран. Но светлината на прожекторите на мезоскафа изглежда ги подплашваше и те бързаха да се скрият в мрака.

— Много е трудно да се правят наблюдения — каза Волошин от високоговорителя, като се изкашля. — Плашат се от светлината, налага се буквално да ги гоним. Нали сами виждате. Да ги понаблюдаваме ли чрез топлинните лъчи?

Логинов мълчеше замислен.

— Чувате ли ме, шефе? — подвикна му нетърпеливо Волошин.

— Отлично.

— А защо не отговаряте?

— Размишлявам.

— Отговорен процес. Страх ви е да не наруша нормалния им режим и да не ги прогоня, а?

— Не е изключено. Какво мислите вие, Елена Павловна? — запита Логинов.

— Според мен можем да опитаме.

— Добре, хайде — съгласи се Андрей Василиевич.

Образът на телевизионния екран стана съвсем неясен, едва различим.

— Сергей Сергеевич, нищо не виждаме — каза Логинов по микрофона.

— Ах, да, та аз прекъснах почти цялото осветление. Затова пък ние виждаме отлично! Слушайте: ще запаля прожектора до телевизионната камера, а ние от другата страна ще ги наблюдаваме посредством топлинните лъчи. Ще убием, така да се каже, с един куршум два заека.

Мезоскафът потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко. Но на екрана рядко се показваха змиорки.

„Не, така няма да се види много — помислих аз. — Но ако се пусне звуковизорът…“

И точно в тоя момент, като че мислите ни течаха паралелно, Логинов неочаквано каза на техника:

— Хайде да опитаме вашия уред. Само че изпреварете със стотина метра, да не закачите случайно мезоскафа.

Екранът на локатора засвети дори по-силно от телевизионния, но беше пуст. Само от време на време по него пропълзяваха някакви лъкатушни ивици.

— Дали не може да се увеличи резкостта? — помоли Логинов.

— В момента не — отвърна Петя гузно.

— М-да…

Чак сега разбрах, че тези лъкатушни ивици, прилични на запетайки, са самите змиорки. Само че локаторът не може да направи изображението им по-ясно.

— Опитайте се да опипате по-надълбоко — каза Логинов. — Само че гледайте да се придържате строго по вертикалната линия на потапянето на мезоскафа.

Запетайките на екрана ставаха все повече. Тук-там те се сплитаха на големи кълба.

— Колко са много… Хиляди! — промърмори възхитено Петя.

— От цял свят са се събрали — отвърна Логинов също тъй тихо, без да се откъсва от екрана.

Той извади бележник и като запали лампичката на малката маса до командното табло, записа бързо с едри букви в средата на празна страница някаква загадъчна фраза: „Гибелта програмирана!!!“ — сложи три удивителни и я подчерта трикратно.

Какво ли можеше да значи това?

— При нас почти нищо не се вижда — прекъсна наблюденията ни гласът на Волошин. — Не е зле да опитате със звуковизора.

— Отдавна вече сме го включили — отговори Логинов.

— Е, и?!

— Ами и с него почти нищо не се вижда. Яснотата на образа е лоша.

— Как така лоша?! — възмути се Волошин. — Петя, какво правиш там, не можеш ли да го оправиш?

— Не, апаратурата работи с пълна сила, Сергей Сергеевич — отвърна гузно техникът. — Много е малък обектът.

— Вашият локатор е чувствителен засега само към обекти, не по-малки от кашалот — вметна Логинов.

— Клевета! Непозволен способ! — завълнува се Волошин. — Да бях там, всичко щях да оправя…

— Андрей Василиевич, погледнете, какво е това? — извика внезапно Петя.

На екрана на локатора сред „запетайките“ се появиха две странни обли тела с дълги гъсти мустаци. Те бяха значително по-едри от змиорките и се движеха много по-бързо.

— Какво става? Какво виждате там? — ревеше високоговорителят.

— Почакайте, Волошин, ще опитаме да разберем — намръщи се Логинов, като се премести по-близо до екрана.

— Може ли да се увеличи образът? — попита той техника, без да се обръща.

— Не, до крайност е.

Междувременно загадъчните същества на екрана се държаха твърде агресивно. Личеше, че нападат змиорките: „запетайките“ се разбягаха от тях на всички страни. Но нападателите проявяваха изумителна подвижност. Те непрекъснато меняха очертанията си, сякаш бяха съвсем без кости…

— Внимание! На дълбочина деветстотин метра, точно под вас стадата змиорки са нападнати от калмари! — произнесе високо Логинов.

Значи, дълбоководни калмари! А това, което бях помислил за „дълги мустаци“, естествено, са пипалата им.

— Ясно — отговори бързо Волошин от високоговорителя. — Ще ни разрешите ли да погледаме по-отблизо тази кървава битка?

Логинов се поколеба, после отговори:

— Само че не очи в очи, като с кашалота.

— Добре. Внимание! Заповядвам бързо потапяне — високоговорителят изщрака и млъкна, изглежда, Волошин го бе спрял за известно време.

И тримата местехме поглед ту към единия, ту към другия екран.

На екрана на локатора калмарите все продължаваха да гонят змиорките. Към тях дори се присъедини още един, почти двойно по-голям от първите.

А на телевизионния екран въобще не можеше да се види: камерата се потапяше толкова бързо заедно с мезоскафа, че се мяркаха само някакви мъгляви сенки.

— Спирайте локатора, те наближават определената дълбочина изкомандува Логинов, който все попоглеждаше указателя за дълбочините.

Екранът на локатора угасна. Сега ние не откъсвахме очи от телевизионния екран.

Ето че сенките на него почнаха да забавят призрачния си бяг…

Вече различих две змиорки с големи очи, които изскочиха от мрака в светлината на прожекторите.

А зад тях, протегнало напред извиващи се дебели пипала, се приближаваше бавно чудовищно страшилище с огромни немигащи очи!

Не успях да го разгледам, както трябва. Гигантското тяло на калмара се обърна стремително и закри целия екран.

— Ама че пирати! — провикна се от високоговорителя Волошин. — Да бяха тук моите приятели-кашалоти, щяха…

И изведнъж екранът на телевизора угасна и гласът на Волошин секна, преди да се доизкаже!

— Осветлението! — изрева Логинов, скачайки от столчето си.

Техникът бързо запали осветлението. След всичко, което току-що бях видял толкова близо и ясно, сякаш сам се намирах там, под водата, на почти един километър дълбочина, странно беше да съзра около себе си уредите, струпани нагъсто по всички стени на каютата, и проточилите се между тях разноцветни жици.

Но другарите ни? Та те бяха останали там, на страшната дълбочина, заобиколени от гигантски калмари!

Какво ли е станало с тях? Защо се развали телевизорът и връзката се прекъсна?

От този момент времето сякаш запрепуска като пришпорено…

— Търсете повредата! — заповяда Логинов на техника, а сам грабна телефонната слушалка и се залови да вика капитанския мостик.

Но в същия миг другият телефон зазвъня настойчиво и Логинов трябваше да говори едновременно по две слушалки:

— Скъсване на кабела? Ясно. Моля щурмана да определи точните координати. Дайте сигнал на палубната команда незабавно да спусне още една телевизионна камера. Почакайте, Сазонов, говоря с мостика…

В тоя момент го дръпна за ръкава техникът. Без да прекъсва разговора, Логинов само го погледна въпросително.

— Викат ни по акустичния телефон. Живи и здрави! — провикна се Петя, показвайки лампичката, която мигаше нетърпеливо на таблото.

— Всички да чакат по-нататъшни разпореждания. Да не се отделят от телефоните! — подхвърли Логинов по двете слушалки, но не ги сложи, а просто ги държеше притиснати до гърдите си.

Техникът щракна превключвателя и отново чухме гласа на Волошин:

— … дърпа силно. „Богатир“! „Богатир“! Отговорете! Защо мълчите?

Сега гласът му идеше от другия високоговорител и звучеше по-глухо, като че с мъка си пробиваше път през водната маса.

— Чувам ви добре. Какво се е случило? — отговори Логинов по микрофона, подложен му бързо от техника.

— Този идиот ни обхвана с всичките си десет пипала. Вероятно ни помисли за съперник-кашалот. Изглежда, че е скъсал кабела, затова връзката се прекъсна.

— Знаем. Не само е скъсал кабела, но и е съборил телевизионната камера.

— Така ли? Значи, нищо не виждате? Представям си преживяванията ви.

— По-добре разкажете за своите. Как се чувствуват Елена Павловна и гостът?

От високоговорителя се разнесе някакво странно клокочене. Не можах да разбера веднага, че Волошин се смее.

— Да, уредих много сърдечен прием на гостенина. Но ето че той вдигна нагоре палеца си, показва, че всичко е добре, „окей“! При нас всичко е наред, не се безпокойте.

— Тези приятелски прегръдки започват да ми дотягат — чу се отново гласът на Волошин от високоговорителя. — Ще се опитам да се отскубна от тях.

— Как? — попита Логинов.

— Ще почна да се движа хоризонтално. Дано да не е изкривил витлата ни.

— Добре, опитайте. Само че внимателно…

— Разбирам — да не го дразня, нали? Ще бъда изискано нежен.

Пак настана пауза, която ни се стори безкрайна. После от високоговорителя се чуха неясни гласове. Изглежда, пътниците на мезоскафа обсъждаха нещо.

— Какво става там, Волошин? — не изтрая началникът на експедицията. — Отговорете!

— Не ни пуска. Дърпа назад. Спирам моторите, да не би витлата да го наранят…

— Но може да ви замъкне надълбоко?

— Е, това не е толкова страшно. Мезоскафът е предназначен за шест километра, а в Атлантика изобщо няма такива дълбочини…

— Може ли или не може? — повтори строго Логинов.

— Може — долових известно смущение в гласа на Волошин.

— Не предприемайте нищо — каза началникът на експедицията. — Ще се опитаме да ви освободим.

— Как?

— Ей сега ще спуснем още една телевизионна камера. Светлината на прожекторите може да го примами, а вие угасете вашите.

— Той ще събори и тази камера.

— Нищо, ще можем да видим как най-добре да се промъкнем до него. В краен случай ще хвърлим няколко сигнални дълбочинни бомби, за да се опитаме да го пропъдим с взривната вълна. — Логинов пак грабна телефонните слушалки, за да даде необходимите разпореждания, но гласът на Волошин от високоговорителя го спря:

— Има още по-прост изход.

— Какъв?

— Ударете го с ултразвук. Има хипотеза, че тъкмо така действуват кашалотите, когато срещнат надълбоко калмари. Първо ги зашеметяват, а едва след това ги атакуват. Отлична възможност да проверим тази хипотеза.

Логинов мълчеше. Разбрах колебанието му: а какво ще стане с хората, намиращи се в мезоскафа, когато попаднат под удара на невидимия ултразвуков меч?

— Не бойте се, Андрей Василиевич, всичко ще мине благополучно — настояваше Волошин. — Всичко съм изчислил, такова кратко въздействие ще бъде абсолютно безопасно за вас. Специално сме правили опити с Елена Павловна, когато разработвахме ултразвуковата примамка. Ето тя ще потвърди…

От високоговорителя се чу гласът на Елена Павловна:

— Андрей Василиевич, според мен Сергей Сергеевич е прав. Мисля, че трябва да опитаме.

— Едно са изчисленията и лабораторните опити… — отвърна й Логинов, но Волошин веднага го прекъсна:

— Започва да ни дърпа надолу! Няма време за мислене, Андрей Василиевич! Не ни пречете. Петя да си сложи слушалките, аз ще му дам необходимите напътствия.

— Слушам! — каза бързо техникът. Той отдавна вече си бе сложил слушалките и сега ги притискаше с две ръце, за да чува по-добре гласа на Волошин, който стигаше до нас през еднокилометров воден пласт.

Съвсем сериозно, като че ставаше дума за най-обикновен лабораторен опит, Волошин взе да се разправя с Петя за интервала на честотите, за някакви си анодни лампи, които може да се пръснат. Техникът само потвърждаваше:

— Да. Разбирам. Не, вчера ги смених. Слушам. Добре…

— Е, хайде, карай — завърши Волошин насърчително. — Напипай ни с локатора и хубавичко го цапардосай, да разбере как се прегръща царят на природата.

Вратата се открехна и всички се обърнахме, примижавайки от нахлулата светлина. Закри я широкоплещестата фигура на Макаров.

— Трябва да се прави нещо, Андрей Василиевич — подзе той.

Логинов само му показа мълчаливо да влезе в кабината и да затвори вратата след себе си.

Техникът угаси осветлението и всички се вторачихме в блещукащия екран.

По него се мяркаха „запетайките“ на змиорките и някакви сенки.

И ето че се появи познатият черен силует на мезоскафа. Само че сега той изглеждаше странен и необикновен: на три места над палубата се издигаха някакви гърбици, а надолу висеше нещо като опашка. Очевидно това бяха пипалата на калмара, обгърнал подводното корабче.

— Виждам ви — каза късо Петя.

— А него виждаш ли?

— Виждам.

— Отлично. Пускай…

Техникът се помая над превключвателите, после сложи пръст върху едно копче на таблото, почака и като погледна изкосо Логинов, натисна го.

Нищо.

Силуетът на мезоскафа изведнъж започна да се раздвоява, да се разлива като отражение във вода от хвърлен камък…

— Разпада се! — извиках аз.

— Пусна се — изрева радостно точно до ухото ми мощният бас на Макаров. — Гледайте, пусна се!

— Аха, не ни обичаш, а! — промърмори злорадно Волошин от високоговорителя.